Свилен Ноев от Остава: Спрях да се гримирам, женя се през лятото

Остава- Вярно ли е, че по време на криза изкуството се развива?
- Сега свирим по-малко по концерти, но повече репетираме. Следващият ни албум със сигурност ще е много по-продуциран и ще има много по-успешни песни. В момента сме готови с 5-6 парчета, други са на ниво демо. Текстовете са на български и английски.

- Откъде черпиш вдъхновение?
- От случките в живота. Интересно, че в момента не съм мислил за какво ще се разказва в новите ни песни, но не се и напъвам - нещата ще станат по естествен начин. Не мисля, че в случая с вдъхновението се касае за божествена намеса. По-скоро в определен момент ми хрумват интересни думи, сядам и си ги записвам. За седмица - две неусетно нагласям текстовете. И тук важи принципът, че хубавите неща стават бавно. Лично аз, когато ми се удаде възможност, мързелувам много сладко. Мога да си оправдая всеки мързел и махмурлук. Мога да напиша цяла книга защо съм спал цял ден, след като съм пил като прасе. Всъщност от мързела се раждат много готини идеи. Докато мозъкът ми почива, в главата ми могат да се съберат две-три несъвместими думи и да излезе нещо готино.

- Преди година плъзнаха слухове, че ще се жениш за Невена Спасова?
- Мисля да се оженя много скоро - това лято, някъде на морето. В момента уточняваме подробностите. Няма да има абсолютно нищо сватбарско, българско или стандартно. Въпреки че музикантите не се женят, аз се реших. Много се надявам скоро да имаме и деца. Благородно завиждам на нашия барабанист и на единия китарист Сашо, които имат деца, това е нещо много красиво.

- Мислиш ли, че бракът е отживелица?
- Едновременно е отживелица, но е и нещо хубаво. Зависи как го направиш. А има и такова нещо – когато се ожениш, ставаш друга единица от обществото. Семейството е най-малката форма на отговорен общностен живот и затова си заслужава. Освен това не мисля, че бракът може да развали свободата.

- Разкажи ни повече за саундтрака към филма „Лов на дребни хищници“?
- Деветдесет процента от саундтрака е от нашия последен албум. Използвани са голяма част от песните, на определени места има само инструментал, на други отделни куплети или припеви. Парчетата ни носят много истории. Мисля, че успяхме да допринесем за по-съвременното звучене на филма. Киното в България дърпа и за това се пише, докато музиката не се подкрепя медийно. Трябва за нещо да се хванем, за да вървим напред. Надявам се да има някакъв бум на българското кино като филма „Мисия Лондон”. Ако към този филм имаше едно българско парче, то щеше да стане брутален хит, при това не само в България. Когато гледаш един западен филм, слушаш адски много инди парчета, които стават хит навсякъде по света, а в България ни казват, че сме ъндърграунд. Малко е болезнено.

- Какво си казахте с Лени Кравиц преди концерта?
- За съжаление много малко неща. Казахме си „здрасти, как си”, „ние сме съпорт групата, това е последният ни албум”, той ни каза „супер, чао.” Не сме досадни хора, а и знаем как е преди концерт. В такива моменти аз лично не обичам да говоря с никого и предполагам, че и с други музиканти е така. Има изпълнители, които са станали като роботчета, но ние не свирим толкова често и за наше щастие изживяваме силно всеки един концерт. Въпреки че сме професионална група, емоционално все още сме много зависими от сцената, аз имам зверска сценична треска.

- Мислиш ли, че сценичното поведение на нашите чалга певици кореспондира с това, което показват и американските изпълнители по МТВ?
- Да, това е така, но зад Бионсе стоят най-добрите композитори на R’n’B в света. В България не се работи с млади автори. Предпочитат се евтини банки от чуждестранни композитори или направо се крадат парчета. В момента у нас има много готини млади групи, макар че ако аз днес бях на 20 години, не знам дали изобщо щеше да се намери някой, който да ме пуска. Преди 10 години 4-5 групи излязохме наведнъж – Babyface Clan, Остава, Анимационерите, Уикеда, Panican Whyasker и това беше явление. Ако бяхме излезли една по една, успехът ни щеше да е нулев.

- Защо не организирате съвместен концерт?
- Проблемът е в това, че все някой трябва да се заеме с организацията на подобен концерт. В момента всеки се интересува единствено от себе си, от това как да си запише албума и да създаде по-хубави парчета. Много съм щастлив за Bluba Lu – те намериха някак си посоката и не се разпаднаха. Анимационерите не са записвали нищо от много дълги години.

- Какво е бъдещето на музиката в България, кои стилове очакваш да се развият?
- От години има бум на рокендрола в целия свят. След периода на 60-те години сега той отново е номер едно – като продажби, като концерти, като послание. Оказа се, че не всичко е изсвирено и направено. В момента се създава много разнообразна комерсиална рок музика, в най-хубавия смисъл. Но май в България това никой не го осъзнава. Единствено дрехите на чалгаджиите станаха по-пънкарски. Медийно освен Z-Rock никой не пуска рокендрол, което е много тъжно, защото хората обичат рока. В медиите има хора, които все още не са се сменили като поколение и не могат да разберат най-новите промени. Никой не оценява труда на групите и не си дава сметка, че U2 са станали мейнстрим след 30 години и са се борили упорито за това.

- Къде могат да ви видят феновете през лятото, на какъв фестивал заминавате сега?
- Ще свирим на няколко фестивала, но те са по-локални. Това са Spirit of Burgas, после заминаваме за Румъния. Мисля, че това е пътят за инди музиката – да свирим все повече в чужбина.

- Какви са перспективите за вас да пробиете в чужбина?
- Нямам идея. Единственото, което искам, е да правим по-хубави песни. Ако нещата в чужбина се получат, ще се радвам, но няма да го преживявам като нещо велико. Кефя се на групи като Kings of Leon, които пробиха чак с четвъртия си албум, или REM - със седмия си. Много е готино да свириш в чужбина, защото тук има хора, които са много злобно настроени към местните звезди и ги псуват, обвиняват ги в кражби. Но пък, ако те харесват всички, ставаш една мърда. Като цяло зад граница публиката е по-добронамерена, макар че и тук има градове с наши супер фенове. Наскоро имахме концерт в Бургас и се почувствахме като на "Уембли". Беше феноменално – от първата до последната песен всички пееха с нас. Такива неща са много по-важни от това да имаш чисто нова кола.

- Обвинявани ли сте в кражба?
- Не, но постоянно ни обвиняват, че сме българските Placebo, китарните Depeche Mode, а наскоро един човек ни обясняваше, че сме толкова повлияни от The Cure, че направо не може да ни различи. Хората не могат да си представят, че в България има кадърни хора, които не крадат и не имитират, а правят нещо с мозъка си.

- Как започна да се гримираш?
- Преди десет години често си позволявах да се появявам с грим, но вече го правя по-рядко. Намирам го за досадна работа. Не искам да използвам експресивни средства, допълващи музиката, и да се правя на циркаджия. Ако можех да танцувам като Бионсе, сигурно обаче щях да се замисля.

- Подвластен ли си на модата на грамофонните плочи и старата музика?
- Да, като рокендрол група използваме най-старите прийоми за правене на музика. Работим с усилватели, създадени преди 30-40 години. Използваме компютрите не за генериране на звуци, а за комбиниране. Хубаво е да се съчетават съвременен саунд и неща от периода на 60-те години.

- Какви банди харесваш?
- Сега слушам една американска група, която се казва Broken Bells, и съм болен по нея. В бандата се събират двама много известни музиканти, единият е певец на американската инди група The Shins, а другият е продуцентът Дейнджър Маус. Направили са такава музика, каквото няма в света: нещо като акустичен инди албум, който е на ръба на попмузиката.

- Защо не си падаш по светски партита?
- Всъщност познаваме малко хора по тези партита, явно сме група, която се цени повече в арт средите. Когато попадна на някакво фолкаджийско парти, имам чувството, че хората там ме мислят за поредния журналист, който ще ги пита защо са толкова готини.

Интервю на Лиляна Караджова за вестник „Новинар“