Режисьорът Стилиян Иванов: Икономката на Емил Димитров тайно му разреждаше водката с вода

Емил Димитров с режисьора Стилиян Иванов, продуцента Деян Неделчев и актьора Диан Христов- Стилияне, как Ванга избра точно теб да направиш филм за нея? Как я нави?
- През 1996 г., преди да почине, леля Ванга избра мен да направя филм за нея. Бяхме близки с Невена Коканова и гостувахме заедно при Ванга за Нова година. При пророчицата съм ходил от дете. От един край сме. По принцип баба ми е близка с леля Ванга. И майка ми също я познава. Затова ходенето ми при нея не е било някаква новина, но когато отидох с Невена Коканова, беше събитие. Тогава имах неблагоразумието да подаря на леля Ванга една двойка индийски синигери, които пеят страшно красиво. Невена ми беше казала, че ще й подари шал, за да не се дублираме с подаръците. Та тези синигери донякъде провалиха разговора ни с леля Ванга. 30 минути тя дума не обели, не отвори уста и ги слуша как пеят. “Ей, тия пилета, дет`ми ги донесохте, такива неща ми разказаха на мене, че един ден ще ми трябва да си мисля!”, рече. На тръгване се наведох да й целуна ръка и тя ми каза: „Това, дето си го намислил, ке стане!” Не знам тогава какво точно съм си намислил, но като гледах как 30 минути не обръща внимание на никого, си казах: „Защо пък да не направя някакъв разказ за тази жена, един филм за нея?”. Освен това Ванга ми е помагала в живота многократно. Явно тия мисли са стигнали до нея. А доста колеги имаха идеята и бяха мераклии да правят филм и се питаха откъде-накъде най-младият им колега ще го прави?! Бяха ходили при нея и тя ги беше изгонила всички.

- Сигурно Ванга доста те е измъчила, докато снимаш филма? В смисъл, че беше непредвидима…
- Снимахме през май, юни и юли. Бяхме се разбрали с нея, когато реши, нейната помощничка Витка да ни се обади и на другия ден да отидем и да снимаме. Та отивахме и снимахме, като ни се обадеше чрез Витка. Леля Ванга говори, говори, и станат 15 минути. И каже: “Айде, бегайте!”. “Ама ние сме дошли в командировка?!”. “Айде, бегайте, бегайте!”. И ние си тръгнем за София. Стане цирк. Друг път се обади да ходим и Ванга говори, говори... цял ден. Казвам й: „Ние трябва да си тръгваме за София”, а тя: „Никъде нема да одите! Утре па да дойдете!”. Накрая й споделих едни мои колебания, съмнения. Тя каза: „Това ке правиш!” А аз й казах: „Ама аз не искам. Правят ми се музикални, развлекателни неща”. И от този филм нататък, така, по случайност, започна да се случва все документални ленти да правя. Само след 2 години правих филми за Валя Балканска, за Надка Караджова, за Емил Димитров, като излезе от болницата. Бях правил снимки за новогодишна програма и той каза: “Искам ти да направиш филм за мен! Ще кажа всичко, което искаш”. При такова предложение как да не направиш филм?

- Лесно ли се добра до душата на Емил?
- Емил е човек, който уважавам. Първо, той е уникален. Оставям настрана сегашните критики. И особено неприятните коментари на позабравени певци, които искат да се върнат под прожекторите и към славата, като се долепят до името му и като говорят глупости за него. Познавайки тези хора, съм убеден, че Емил едва ли им е обръщал такова внимание, за каквото те сега говорят. Всеки епизод от живота на Емил е интересен, но най-интересното, което каза, е, че ако трябва да го изживее пак, би го изживял по същия начин. Че не съжалява за нищо и че това дали е пял във Франция, в Русия или в България, няма значение, защото съдбата му е била да пее.

- Когато снимахте, той пиеше ли още, както е пиел едно време?
- Не. За него много добре се грижеше Поли. Малко хора я познават. Това е една уникална жена. Тя също присъства във филма. Тази жена е влюбена в Емил от ученичка. Той бил млад, когато го слушала по радиото. После го видяла на някаква картичка и казала на майка си: „Майко, аз ще живея с този човек!” И станало така, че когато Емил се разболял и нямаше кой да се грижи вече за него, Поли отишла и започнала да се грижи за него. Тя му готвеше и правеше неимоверни фокуси, за да не се дразни Емил, но и да не пие.

- Как така да не пие? Как ще го излъжеш Емил?!
- Един ден говорих с него и, понеже още не знаех как стоят нещата, го попитах какво да му взема за снимките. Той каза: „Водка!”. Като отидох и я оставих на масата, Емил ми каза: „Налей ми!”. Наливам аз и той като отпи, каза: „Хм, това не е водка?!”. При което Поли влетя разтреперана: „Какво правите тука...?! Взима бутилката и изчезва. След малко се връща пак с бутилката и се извинява, че уж била дошла да оправя цветята. А Емо й казва: „То това не е водка, а е нещо друго!”. После разбирам от Поли, че тя му правела уникална комбинация. Изливала половината шише, слагала вода до горе и после, като си сипел Емил половин чаша от шишето, си доливал до горе кола. Емил отдавна беше забравил истинския вкус на водката. Възхищавах се на тази жена. Наистина беше самоотвержена. А Емил ме беше впечатлил с още нещо, освен с богатия си живот и с хората, с които се беше срещал. Не е тайна, че не живееше добре. Понякога вечер на верандата Поли му сервираше картофи и колбас. Бездомните кучета от квартала идваха под терасата и той им хвърляше колбаса. “Емиле, едно парче е, защо не го ядеш?”, го питам. А той: „Аз и картофи мога да ям, а те картофи няма да ядат!” Спечели ни целия екип с това човешко отношение.

- А защо Емил-младши не му обръщаше внимание?
- Това са много лични неща и нито той, нито синът му искаха да бъдат коментирани. Уговорката ни за филма беше да бъда откровен и когато стигахме до въпроси, свързани със сина му, Емил казваше: „Това е синът ми и го обичам!”. Нямаше тема за разговор. А синът му, доколкото разбрах, по-скоро е бил обиден не на баща си, а на обкръжението му. Тези хора са отнемали от времето му, което е било в негов ущърб. Но Емил не е съжалявал и за този си период от живота, дори когато вече беше болен и стар.

Интервю на Жоро Захариев за BLITZ