Развигор Попов: Ако Мими не беше певица, любовта ни щеше да се изчерпи

Мими Иванова и Развигор Попов- Ако жена ти не беше певица, как щяхте да съжителствате?
- Вече бях имал жена – много добра пианистка. Първият ми брак беше с колежката ми от музикалната академия – Теди. Съжителствахме чудесно и от този наш брак се появи синът ми – Пепи, също прекрасен музикант, тръгнал по стъпките на баща си, създател на много хубави песни, между които и големият хит на Дони и Атлас „Кукла”. Влюбих се в певицата Мими Иванова и това преобърна живота ми. До днес с нея съжителстваме, като песните са онова голямо нещо, което ни свързва. Ако Мими не беше певица, може би много скоро щяхме да се изчерпаме и връзката ни да се разпадне, понеже първоначалното сляпо влюбване е до време, а сега тя ми помага във всичко и дните ни са изпълнени с работа. Детската музикална школа, която създадохме и поддържаме заедно, също изпълва живота ни. Не зная какво щяхме да правим, ако нямахме цели в живота, а само вегетирахме.

- Как отбеляза юбилея?
- Навърших кръглата годишнина на 28 май. Плановете ни бяха да сме заедно и да съберем приятелски кръг, обаче в последния момент датите на конкурсите, където с Мими сме жури, се промениха и захвърлиха Мими в единия край, а мен – в другия край на България. Стана така, че навръх годишнината не бяхме заедно. Аз празнувах в Пловдив, в компанията на останалите колеги от журито и дори на зам.-кмета на града. Мими – на друг конкурс, в компанията на други колеги, в друг град. Затова решихме истински да празнуваме на 26 октомври 2010 г. Това е денят, в който сме подписали нашия граждански брак. Също юбилей. Тогава поканихме всички наши приятели, фенове и почитатели на песните ни в зала № 1 на НДК на голям юбилеен концерт, наречен „Съдба” – с песните на Мими и Развигор.

- Има ли такова нещо - пенсиониран композитор?
- Познавам колеги от бранша, които в един момент престават да се занимават с композиране. Може би един ден това ще се случи и с мен. Но да престана да свиря не мога и затова винаги ще се занимавам с това мое хоби. Освен това, докато ме канят да пиша музика за детски театрални спектакли, винаги ще приемам. Същото е и с песните. Когато някой певец ми поиска песен, не мога да откажа. А когато искам да подаря песен на някого, не мога да се спра, докато не се получи нещо красиво. Пенсията и без това е толкова малка, че не покрива дори и най-ежедневните разходи. Аз от няколко години съм пенсионер, но сам не зная като какъв са ме пенсионирали.

- Все още ли си "вълкът"?
- Понеже песента – приказка за вълка и 7-те козлета, си остава най-популярният мой хит, не мога да се отърва от ролята на вълка. Когато по улиците някой ме познае, често чувам „Ау-у-у, от глад умирам...”. Обръщам се и виждам усмихнати лица наоколо си. Какво по-хубаво от това да си вълк? Наскоро излезе от печат моя весела автобиография. Нарекъл съм я „Ау-у-у, от глад умирам!...@ 4e kvo ot tva?”. Там описвам предимно весели и абсурдни случки от нашия живот по сцените, по пътищата и зад кулисите.

- Какво е за теб семейството?
- Чувствам се отдаден изцяло на семейството си. Докато мога, ще се грижа за всичко. Дано имам още много дни пред себе си да дочакам и второ внуче от дъщеря ни – Ина, която е в Нюрнберг, Германия, и след като завърши висшето си образование, остана там. Първото ми внуче от сина ми Пепи и неговата Диана е страхотен сладур на 3 години и съм много щастлив, че го има. Той също живее на другия край на София. Иначе семейството ми е: аз, Мими и малкото кученце Джино. Такъв е животът.

- Съжаляваш ли, че дъщеря ти не е в България?
- От една страна, много съжалявам, че дъщеря ни Ина не е в България, но от друга - чувствам, че нямаме право да се месим в съдбата на децата си. Често те са по-мъдри от нас и щом се чувстват добре някъде, щом обичат и са обичани, нека сами решават.

- Какъв беше животът ти на музикант, когато си започвал навремето в бар "Астория", и сега?
- Разликата е, че тогава животът беше пред мен. Аз бях само на 20 години, бях щастлив да свиря джаз, моето хоби, при това със самата Лиана Антонова. Едновременно следвах в музикалната академия и вече се издържах сам с музиката. Не съм кроял планове за бъдещето, а просто си живеех живота и бях щастлив. Сега освен свиренето са ни налегнали житейски грижи и какво ли не още. Много по-трудно ни е днес.

- По какъв начин ти е помогнала Вера Кочовска и вярваш ли действително в такъв род лечителство?
- Вярвам на лечителите като Вера Кочовска, но с нея не съм се срещал по никакви поводи. Дано не става нужда да търся помощта й. Винаги съм уважавал такива лечители, понеже, когато бях ученик, самият първоучител – великият Петър Димков, ме е лекувал успешно, след като други лекари не успяваха даже да ми определят диагноза. Той, въоръжен с часовникарска лупа на едното си око и светнал с джебно фенерче срещу окото ми, се взираше в очното дъно и определяше правилната диагноза. После предписваше и лечение.

- Защо определяш Мими като шеф на семейството ви? Какви са твоите задължения тогава?
- От баба си съм чувал, че „Жена ако не гълчи, и мъж ако не мълчи, семейство не става”. Затова оставям Мими да се чувства шеф. Но само да се чувства. Всъщност гледам да става така, както аз искам, но всичко да бъде сякаш според нейното виждане.

- В какво семейство си израснал ти самият?
- За семейството, в което съм отрасъл, ще помоля читателите, които си купят автобиографичната ми книга, да намерят интересни сведения. Баща ми беше музикант, майка ми – журналист и живеехме в центъра на София.

- Какво ти носи възрастта?
- Всяка възраст си има красота и човек трябва да умее да бъде щастлив във всеки период на живота си. Моята възраст е възраст на равносметка и сякаш на човек му се иска да „успокои топката” и да продължи с по-умерен ход нататък живота си. А животът е красив и интересен според това под какъв ъгъл го гледаме. Важното е да не се взимаме много насериозно.

Интервю на Радостина Колева за „Над 55”