Панайот Панайотов на 70 г.: В пандемията записах новия албум „Солена кръв“

Панайот Панайотов-Честит юбилей, Панайот! Как посрещате този хубав празник днес?
-Юбилей като юбилей. Това е една малка битка с живота, да го излъжем. Обаче не можем да го излъжем. Животът си казва своето. Нещо много избързаха годините при мен. Някаква далавера се случи, не можах да разбера какво точно. Обаче каквото е, е добре дошло винаги при мен. Всъщност като ме питат как си, казвам – по пътя съм. Добре съм, по пътя съм, не съм там, където трябва да бъда, но не съм и там, където бях. Слава на Господа.

-Невероятно, но факт - момчето, което говори с морето е на 70 години вече. Как успявате да поддържате формата?
-Усещам се като едно пораснало момче. Искам Господ да има благоволението към мен занапред винаги да ме остави поне в тази кондиция. Искам да бъда не само в този външен вид, но да имам и формата на гласа си, да не се променя. Поне такава, ако не може повече да се развива. Аз много държа на певческата си форма и като комбинация един артист трябва да изглежда много добре. Да дава пример на хората, които сега искат да стават певци. И винаги съм се стремял и дано съм успял. Имам едно малко студио, където гласово се поддържам абсолютно всеки ден. Един инструмент трябва да се поддържа и да репетира всеки ден. А гласът е също инструмент. Даже някои казват, че е най-красивият инструмент. Най-големият ми кошмар е да хвана грип, хрема, да ми е затормозен гласовия апарат. Това е най-големият ми кошмар. Не дай си Боже да имаш тогава някакъв ангажимент, тогава е най-голямата мъка.
-Как сте го преодолявали в такива моменти?
-Само веднъж съм правил кръвоизлив на едната гласна връзка. Беше много отдавна. Това е една физиологична процедура, която става от напъване, от течение там, където пееш. Но повече от препяване се случва. И на много хора се е случвало. Това е фазата преди да се появи възел.
-Първата песен, която изпяхте?
-“Дилайла“ на Том Джоунс, в читалището на Айтос. И я изпях в същата тоналност ла минор, както той я пееше тогава в оригинал. Сега я пея с един тон по-ниско. След това още няколко песни на Том Джоунс, на „Ролинг Стоунс“. И след това вече българските песни - „Искаш огън да ти дам“, „Момчето, което говори с морето“, „От любов не се умира“, „Здравей, обич моя“, по-късно „Шопкиня и „Охридското езеро“.
-Но сте започнали в дует с Ева от Тоника. Как се запознахте?
-Ние не бяхме дует, а солисти на един оркестър. И просто съдбата ни събра. Но пеехме и една дуетна песен - „Сребърни ята“ на Светозар Русинов, от репертоара на Гошо Минчев. Спомням си, че бяхме на Третия републикански фестивал на художествената самодейност в Габрово. Голям кеф беше тогава. С Ева бяхме съученици от един випуск, но в различни класове. Като завършихме, всеки си хвана на някъде. Аз отидох войник. След което се срещнахме в Естрадния отдел на Консерваторията. Тя вече се познаваше с Гого, а после се ожениха.
-Какво се случи като пристигнахте в София?
-След като бях година и половина в казарма, отбих войнишки си дълг и 72-ра година постъпих студент в класа на Стефан Анастасов. Започнах да пея, да взимам уроци по марксизъм-ленинизъм, по гражданска отбрана, защото това беше учебната програма. Освен солфеж, микрофонна техника и т.н. и такива дисциплини, без които не можеше. На марксизъм-ленинизъм ме скъсаха, прекъснах курса. Той беше две години като полувисш институт, а аз го завърших чак през 1978 г. - шест години боксувах. Завърших заедно с Асен Гаргов и Силвия Кацарова.
-Имахте ли някакви студентски истории?
-Със Силвия бяхме на студентска бригада в Казанлък. Тя наскоро ми припомни: „Ти ни пленяваше с китарата си и с италианските песни“. За да възбудиш влагата в очите на студентките и пърхащите пеперуди в корема им, трябва да ги съблазниш с нещо и аз го правех с италианските песни. Бяхме в един консервен комбинат. Затваряхме консерви, компоти.
-Година след завършването, спечелихте голямата награда „Златният Орфей“ в международния конкурс за изпълнители. Трудно ли стана?
-Предишните години имаше конкурс, на който се явих два пъти и все не ме допускаха. Като всяко амбициозно момче, го преживях много тежко. 78-ма година не се явявам, защото вече бях съкрушен. Оказа се, че Петьо Чернев, лека му пръст, се яви тогава и пя, но не получи никаква награда. 79-та година дойде вкъщи Тончо Русев като председател на тази комисия да ме убеди без конкурс да се явя направо в Слънчев бряг, на последния тур. И така стана. Но когато ме късаха, един път се разплаках от безсилие. Помня, че и баща ми беше там. А като се явих 79-та година фурорът беше пълен. Надежда Енева (дъщерята на Ирина Чмихова – б.а.) и аз бяхме двамата представители. Изкъртих летния театър... Дадоха ми статуетката. И смея да кажа, че оттогава ми тръгна кариерата.
-Затова днес имате пенсия от Орфея...
-То не е пенсия, а парична награда. За три години ще ни дават по 500 лева, колкото да не умрем от глад. И това не е малко, пак е нещо. Искам само да се похваля, че в тази пандемична година издавам албум, който ще излезе най-вероятно май месец. Казва се „Солена кръв“. Ще съдържа 17 български песни. Издател ми е Марин Маринов от Варна и неговата компания „Сънрайз – Маринов“. Някои от песните като „Шопкиня“ и „Обич“ са стари, но в нови аранжименти, а други са записвани през годините, но не са видели бял свят. Това е вторият ми албум само с български песни. Най-дейно участие взима композитора Светослав Лобошки, той има най-много песни и почти всички аранжименти.
-Има ли някаква любопитна история около създаването на някоя от тези песни?
-Най-любопитната е „Солена кръв“, защото Иван Тенев ми се обади и ми каза – Панчо, написал съм продължение на „Момчето, което говори с морето“, интересуваш ли се? Аз щях да литна. Прочетох стиховете му и много ми харесаха. Не знам дали ще има съдбата на първата част, но много ми се иска да е така. Снимахме й видеоклип, който е в канала ми в YouTube, на един-два концерта в провинцията успях да я представя преди пандемията, но още не съм я показвал телевизионно.
-Как преживяхте тази една Ковид-година?
-Толкова съм стресиран от това принудително да стоя в къщи. Ние артистите не сме ли сред хората, защо да живеем тогава. На мен понякога ми идва да захвърля всичко. Пеенето като талант, ако не се развива, то няма смисъл от него. Не съм се срещал с вируса. Смятам така да се запазя. Пожелавам на всички хора да възстановят нормалния си живот.
-Направихте ли си равносметка за юбилея?
-Колкото човек повече се замисля за отлитащите години и какво е дал и какво е взел през годините, става по-лоша ситуацията. Няма време за такива равносметки. Трябва да се поддържа максимално огъня, тоест само напред. Миналото какво да го гледаме. Един ден ще се случи това, което трябва да се случи – ще отлетиш в отвъдното и тогава тези, които са следели моето развитие ще кажат какъв съм бил. Аз искам да гледам напред, в бъдещето.
-Все пак имате прекрасна кариера, срещнали сте своята половинка...
-Стигнах до заключението, че просто съм един щастлив човек. Каквото и да значи това. Не ми е ясно точно какво означава, но нямам никакво намерение да се оплаквам. Напротив, аз всеки ден благодаря на моя създател за съдбата, която ми е предложил и която изпълнявам с негова помощ. Защото смятам, че всеки християнин е длъжен да благодари на създателя си. Трябва да знаем, че ние имаме едни планове, а господ има други планове. Ако те съвпаднат някога ти си най-щастливия човек. Улучил си десетката.
-Направили сте го и със съпругата си Емилия, иначе щяхте да имате един хит по-малко...
-Да, вярно е това. Тя е причината да направя песента „Шопкиня“. Вече 37 години ме търпи. Какво да кажа за това момиче? То заслужава не медал, а почетна грамота затова, че търпи моите капризи, обича ме, дава ми наставления, оценява новите ми песни. Ще споделя нещо. Ако не беше тя да ме измъкне от киреча, щях да си стоя там. Не знам дали щях да бъда Панайот Панайотов в същия този вид, в който съм в момента. Бях напреднал много с алкохола и това много ми пречеше. Нямах никакви сили да се отказвам. Сега си мисля нещо друго. Ако бях продължил така сам, вероятно щях да посегна и към наркотиците. Ето от колко неща тя ме е спасила, колко неща ми е спестила.
-Каква е причината да се пропиете?
-Като младеж светът беше мой. Нямаше никакви прегради. И обикновено с какви се събереш такъв ставаш. Съдбата криволичеше. Съдбата ми предложи това нещо. И след това ми предложи Емилия. Това е съдбата. Ти я следваш и човек взима уроците си. За да си вземеш уроците, трябва да се явят трудностите, трагедиите. В тихия и безоблачен живот няма никакви поуки и човек не взима никакви уроци.
-Къде бихте искали да отидете след пандемията?
-Ще бъда искрен – искам да отида на морето, в България. По-големи желания нямам от това да отида като свободен човек вече. Да поема морски въздух, да се почувствам свободен човек и да кажа – ей, Панчо, от днес си свободен човек. Нищо друго не ми се иска.
-И веднага след това да направите концерт край морето?
-Чул те Господ. Това е като пожелание.

Интервю на Лео Богдановски за в-к "Телеграф"