Мая Нешкова: Ужасявам се от това, което се случва навън

Мая НешковаСъс звънливия си лай ме посреща пинчерът Лари и веднага ставаме приятели. Зад него са стопанката му Мая Нешкова и котаракът Боби, който при първа възможност се озовава в скута ми. В дома си, тъй като сме в офиса на певицата и съпруга й - композитора Кирил Икономов, има още три персийки. Но Мая е много тъжна, защото предишния ден е загубила 18-годишната пинчерка Лада. А тя, както и други любимци, които е гледала, са белязали живота й. Емоциите около тях са топлили душата й в дългото очакване да има деца. „Мамо, как да не ни е мъчно, след като Лада е целият ни живот?" - плачейки, ми казаха Весела и Йоана. Те са на 14, а тя беше на 18 г. и наистина е така. Като малка събирах котки и кучета за ужас на моите родители, макар че живеехме в къща с двор. Но мечтата ми беше да имам пинчер, защото наподобява сърничка. Може би ми беше останал сантимент към една сърна, която виждах в гората близо до Симеоново, където живеехме. В ония години нямаше такива породи в България. Когато заминах на първото си задгранично турне в бившата СССР, се запознах с родителите на Филип Киркоров, които участваха в програмата. Към края на турнето бащата на Филип намерил на пазара три пинчерчета бебета и купил едно за сина си. Но като донесоха кученцето в хотела, усетих, че жена му не беше доволна. Междувременно отидох на пазара, но не намерих търговеца. Те ми подариха кучето и го взех с името, което вече му бяха дали - Лада. Лада, която сега загубихме, е третото ни пинчерче. Между тях имахме и едно мъжко - Лари. А този тук е вторият Лари, котаракът се казва Боби. Имам и три персийки. Голяма част от живота ми е съпътствана от тези животни. Имам необходимост от тях, имам нужда да им давам любов ида взимам от тях. И децата ми много обичат животни, и мъжът ми също, но понякога ни напомня, че в къщата трябва да има един любимец, за да му отдаваме повече внимание. Наистина малко прекаляваме, и то не заради грижите, а заради страданието, което понасяме след загубата им.
Хората винаги са ме уважавали и дарявали с искрена обич, което ми е давало възможност винаги да пътувам с котки и кучета по време на участията си. Освен това бродирах и четях книги по време на път и в хотела, вместо да ходя по кафенета и да се правя на интересна. Което беше малко необичайно за представите на хората за популярна личност. С тези мои „странности" вероятно съм се опитвала да заместя по някакъв начин онзи домашен уют, който дава семейството. Когато се родиха децата, имах първият Лари, който беше на 6 г., и втората Ладичка - на 4. Изкарах цялата бременност в болницата и те са идвали няколко пъти с мъжа ми. Като се прибрахме с децата, хората около мен не знам колко са се радвали, но Лари и Лада бяха на върха на щастието - първо, че съм вкъщи, и второ, че има нещо друго и само надзъртаха в кошчетата им. Викнах ги, за да им покажа Йоана и Весела. Майка ми и свекърва ми искаха да вземат за известно време по едно куче, но им казах да не си и помислят. Бяхме красива атракция, като се разхождах с двойната количка и Лари и Лада, вързани от двете й страни.
Въпреки трудностите, дори и в моментите, в които още не бях намерила верния път, никога не съм се отчайвала. Винаги съм знаела, че ще успея да стана майка. Вярвах, че не съм сгрешила нещо кой знае какво, За да бъда наказана по този начин. Трябвало е да изкупя нещо, не знам... Слава Богу, че всичко свърши по възможно най-добрия начин. Буквално хванах последния влак - на 39 години родих близначките. Забременях ин витро от първия пет. Много жени участвахме в програмата и видях, че и най-малкото съмнение в увереността веднага се отразява негативно и не забременяваха. Известно време не исках да разказвам как съм заченала, и то заради децата, защото бяха във възраст, в която трудно щяха да разберат за какво става въпрос. Но след като им казах, открито говоря за това и на много хора съм помогнала. Някои ми се обаждат за съдействие, други - само за кураж. Много е вярно твврдението, че когато искаме нещо много, трябва да вярваме, че ще стане. Казвам това, без да го обличам в религиозни форми. Така стигам и до Норбеков, и до Синенко. Срещата ми с теориите им не беше търсена. Отидох да си купя книга, без да знам точно каква. Явно това, което е трябвало, ми се е набило в погледа и само дойде при мен. Срещата ми с Ирина Недялкова и Юрий Синенко и тя уж е случайна, но не е...
В целия си живот съм била целеустремена, но имам периоди на затихване. На приливи и отливи съм и като човек, и като творец. В работата си мога за определен период много да се натоваря, след това се отдръпвам. Не съм регулярна, имам потапяния. Исках да намеря нещо, да продължа, но не знаех как да се справя със себе си. А жената трябва да дърпа духовното развитие на семейството. Усещах, че пътят ми е наникъде, че не зная какво да правя със себе си. Направил си кариера, отглеждаш си децата, радваш родителите си, но някак се изпразваш от съдържание. Точно в този момент ми попадна първата книга на Норбеков „Опитът на един глупак", в която намерих много самоирония и нови пътеки. Трудно отидох на първия курс при Синенко, децата бяха малки, а курсовете - вечерни. Щом направиха сутрешен, веднага се записах. Бях много впечатлена, още в началото се почувствах бодра и някак по-различно, защото майчинството те затваря и зацикляш. Курсовете ме разчупиха и полека тръгнах в друга посока на търсене. То и това да отида на тези курсове е било част от отговора ми на търсене. Сближих се с Ирина и Юрий. Не мога да кажа, че съм най-прилежната ученичка, като се прибера и да продължа да се занимавам толкова активно, колкото трябва. Системата на Норбеков е много селектирана и много ми пасна. Миналата години, когато свекърът ми почина в деня преди концерта ми в зала 1 на НДК, беше абсолютен срив за мен. Прекалено съм чувствителна. Тогава мъжът ми постъпи много мъжкарски, като ми каза: „Каквото кажеш, това ще правим!" Отговорих му, че е абсурд той да погребва баща си, а аз да правя концерт. Кощунство е, макар и човек дълбоко в себе си да знае, че нещата не са толкова критични, както изглеждат ввв физическата им форма. Убедена сбм, че животът продължава и след смъртта. Но ние сме земни хора и болката е заложена в нас. Когато губим близък и сме толкова безсилни, че нищо не можем да направим - това мен ме сбсипва. И в такива моменти човек трябва да си отваря прозорчетата. Ирина и Юрий много ми помогнаха и този път.
2009-а беше много отнемаща за семейството ми, но и много творческа. Свекър ми си отиде преди концерта ми, а баща ми - преди да излезе албумът ми „Обичам те". Доволна съм обаче, че съпругът ми успя през март да направи авторски симфоничен концерт в зала „България" и баща му присъства. Радвам се, че моят баща успя да бъде на концерта ми, макар че не дочака албума ми. Какво да се прави, трябва да се минава на друг етап в живота... Скоро четох, че след 40 години специално жената трябва психически да се подготвя за друг етап от живота си. Затова е добре no-добре да се отърсваме от емоциите, които ни дърпат назад. Както например монасите в будистките храмове с дни изработват мандали с цветен пясък и за секунда ги развалят. Трябва да улавяме мимолетността на красотата, на мига и да не съжаляваме, че е минал, Защото идва друг. А ние здраво се държим за това, което е било и много трудно го пускаме, което ни причинява болка. По-малко трябва да говорим, а да разбираме повече, да се вслушваме и в себе си. Вървейки по пбтя на собственото си самоусъвършенстване - правя йога, занимавам се с рейки, аюрведа. И се ужасявам от това, което се случва навън.
Слава на Бога, че мъжът ми стои толкова стабилно до мен. Той ми дава възможност да се притварям от това агресивно общество, защото съм толкова ранима. Съдбата ни е събрала, за да може да оцелее моята чувствителност. Научих се да прощавам отрицателна черта или човешки изблик, когато добрите неща са хиляди. А с майчинството станах още по-отстъпчива. Преди това бях изключително амбициозна и независима. В момента, в който се прибрах с бебетата у дома, те се родиха в осмия месец, по 2 кг, оцених ролята на мъжа до мен. Пречупих се и станах повече жена. С мъжа ми не сме си поставяли план за изпълнение или да сме си казвали, че еди колко си години трябва да сме заедно, а те станаха 32. Ако някой смята, че сме имали бурна любовна връзка в началото, не е така. Работехме заедно и полека нещата се случиха. Виждаш съмишленик, човек, който гледа в твоята посока - това са важните неща, които изграждат брака. Да, естествено имаше и любов, но тя дойде след работата. Съдбата не ни е сббрала случайно. Може понякога да съм небрежна, разхвърляна, хаотична, но и аз го зареждам, и се допълваме. Смело мога да кажа, че в годините, в които сме заедно, той се отвори и израсна като творец. Щастлива съм, че за малка част от това да „цъфти и неговото цвете" на творческия небосклон сам допринесла и аз, както и той обгрижва моята кариера. С него водим много тежка битка - да имаме собствен репертоар. Следвам пътя на утвърждаването и не броя песните, тъй както чувствата не се броят. От всяко откритие, което правя в живота си, предавам нюанс на публиката, която също много ми е помогнала да намеря мястото си под слънцето.

Записа Надежда Йосифова за списание „За жената”