Васил Найденов: Научих се да казвам „Майната му”

Васил НайденовДнес в красива къща срещу Атонския манастир Васил Найденов ще празнува 60. Селският имот не е върхът на лукса, но е невероятно уютен и поддържан - цветя в двора, гълъби по покривите, прелестна веранда с палми. "Предишния път, като бяхме, се появи малка дупка на пътя. Обадиха се по телефона и до три минути дойдоха хората да я оправят - нямаше ленти, нямаше откриване, реклама и журналисти. Нашият резил по пътищата няма равен. Не се превежда на никакъв език", коментира Кеца покрай купона. С него ще бъде импресариото му Ивайло Манолов, с когото са заедно от години, Ани Върбанова с мъжа си и още няколко двойки, доказано големи купонджии. Богдана Карадочева и Стефан Димитров няма да пътуват до Гърция, но всички заедно са били доскоро в Двореца в Балчик. "Там бая празнувахме, стяга ми панталонът. Вдигнал съм към 7-8 килограма. Веднага се усеща на сцената, а там трябва да си лек", разказва рожденикът.

- Васко, какво научи за себе си след толкова години?
- Че може би съм поулегнал. Че може би вече не съм толкова краен и избухлив. Че сега по-малко се мъча да бъда Дон Кихот. Оказа се, че светът не е чак толкова справедлив, колкото на мен ми се иска. Но не е нормално човек толкова много да страда заради този факт. Свикнах да се щадя повече. По някой път излиза, че цялата емоция е излишна, тъй като не помага на никого. Та затова тук и сега съм по-събран. Премълчавам някои неща или ги осмислям по  различен начин. Най-добре е, когато привикнеш да пестиш част от енергията. 

- Стана ли обаче по-голям материалист?
- Не. Когато видях списъците на ДО "Музика", които разкриват кой колко е работил и каква пенсия трябва да взима, се оказа, че почти не съм бил жив 30-40 години. Да се смееш ли, да плачеш ли - Киро Маричков с четири години трудов стаж. Постъпих в Концертна дирекция в деня, в който се уволних от казармата. Бил съм на 20. Оттогава нито съм продавал семки, нито съм търгувал с каквото и да било. Животът ми мина на сцената. То и нямаше друга организация, с която можехме да правим концерти. Не обиждам колегите от кръчмите и ресторантите, моите уважения. Те доста по-стройно са получавали хонорарни листа  и всичко им се е водило за трудов стаж. Ами хората, които работеха при военните, също са осигурени. Стефчето Оникян, която беше към Дома на армията, няма проблеми. Ние обаче с Киро, с Данчо Караджов и другите явно не сме попаднали на правилната корпорация.

- В страхотна форма си. Как поддържаш хармонията между духа и  плътта?
- Гледам по-често да казвам: "Майната му"! Защото иначе ще  започна да стрелям. И няма да се огранича. Но ако нямаш чувство за хумор, отиваш на кино. Проявата му е вид интелигентност. Старая се да не прекалявам, разбира се, с приземяването. И без това съм зодия Дева, така че като започна, нямам спиране - и към себе си, и към околните. Гадно безкопромисен съм. Аз съм си най-голямата жертва. Никак не е хубаво, добре че асцедентът ми е Везни, та малко се  поуравновесяват нещата. Настъпва леко спасение.

- Това ли е номерът в живота - равновесието?
- Ами да, въпреки че ни е доста забавно. Можеш да се смееш от  сърце по цял ден, започвайки с първите новини. На една от пресечките, която излиза на "Патриарх Евтимий", имаше дупка, която след пролетните дъждове се  превърна в огромна яма. Намира се пред красив хотел в черен мрамор, а две чистачки непрекъснато чистят френските прозорци. Пред входа стои портиер с ливрея. Един ден ме спира и казва: "Аз съм ваш почитател". Веднага го запитах: "Абе, човече, защо, след като виждате, че никой няма да обърне внимание на този трап, не вземете малко пясък и чакъл, и не го запълните?". На което той дълбокомъдрено ми заяви: "Това трябва да се обмисли". Това е веселата ни държава - от горе до долу. Е, разбира се, има баланс в природата. Онази вечер гледах по един от каналите концерт на "Тото" в Париж. Тези хора те завеждат в трихилядната година. Така че да виждаме и хубавото. И да се радваме, че сме живи. Но и да се борим за правата си. Българите нямаме това възпитание. Едва напоследък се  размърдахме. Що приказки се изприказваха. Но темата за правата не е удобна за всички.

- В кой момент осъзна, че няма да правиш нищо друго освен  музика?
- Във фамилията ни открай време се говореше, че музикант къща  не храни. Че трябва да взема в ръце сериозна професия. Искаха да бъда строителен инженер. Затова записах геодезия и картография, завърших техникума "Христо Ботев". После ме караха да кандидатствам в ИСИ, но ме приеха пиано и  пеене в Консерваторията.

- Съжаляваш ли понякога за нещо?
- Когато ми е писвало, съм си казвал: Абе, защо не заминах да  живея при баба ми Радка от Карлово в Детройт? Но явно, че ми е било писано да съм тук. Пък и човек никога не може да си намери географската ширина. А вероятно съм предчувствал, че никъде другаде няма да ми е толкова интересно. Не можеш да скучаеш. В един прекрасен миг научаваш, че си спал с папата. Доста изискано е? Я ми кажи, нима това може да се случи в друга държава? Подобно чудо не могат да ти сервират никъде! Разнообразието е огромно. 
 
- А тази твоя баба как се озова в Меката на американските  автомобили?
- Съвсем легално. Тя е майка на майка ми. Беше омъжена за  лондончанин, а после се преселиха в Щатите. Те нямаха дете и искаха да ме осиновят. И тогава после, през годините, нямаше да ходя на гурбет, а щях да си бъда с гражданство. Ако сега на някой тийнейджър му се предложи подобна перспектива, ще се изстреля на максимална скорост натам, без да се замисля. Аз обаче съм от друго поколение. В шести-седми клас съм бил на съвсем друг акъл.  Системата беше комунизъм, разсъждаваше се по съвсем различен начин - отидеш ли в Америка, няма връщане назад. Баба ми Радка даже се канеше да плати обезщетение на държавата някъде към 20 000 долара, защото, ако ме вземеше от България, нямаше да ходя в казарма. Заверяваха се сума ти сложни документи. Абе, направо те отписваха от държавата. Не можех да си представя, че аз, от тази страна на Желязната завеса, ще замина завинаги. Като пораснах и като ме гепеше шайбата, все се тюхках: А какво щеше да стане, ако бях тръгнал тогава? 
 
- И остана при другата си баба...
- Майка ми почина много млада, баба ми ме гледаше. И леля ми,  която още е жива.

- Продължава ли да ти се кара?
- Опитва се да ме напътства. Тя е човек понякога досаден в  безкрайната си грижовност. Ако се разболея, трепери над мен. Много властна е, но това е нормално. Непрекъснато мърмори и ме поучава.

- Натяква ли ти, че все още си ерген?
- Не. Но Богдана скоро й казала, че прекалено много се хабя. Със Стефан дойдоха на мое участие в пиано бара на новия хотел "Приморец" в Бургас, и ме гледаха цяла вечер на пангара. После като заразправяла на леля ми: Как може толкова много да скачам, да се потя, да се раздавам... Какво било това чудо за каквито и да било пари! И леля ми ме отпочна веднага: "Вместо да си пазиш здравето!" и така нататък. Но не го ли правя точно така, няма да ме  поканят отново. Аз съм на повикване, не съм с връзки. В нашето поколение дори парашутистите имаха талант. Нивото беше по-високо. А сега тези, на които много им се пее, въпреки че не съм много убеден, че трябва да се занимават с музика, са безкрайно напористи. Свикваш да ги гледаш - денонощно са в ефир и по  билбордове, и накрая по някакъв начин ги приемаш.

- Освен с пот, с какво друго плащаш, че си номер едно толкова  години?
- Може би с част от здравето си. Сърцето ми не е чак в толкова  идеална кондиция, понякога имам нарушение на диафрагмата при дишане. Мъчат ме проблеми със стомаха - постоянен стрес и компромисна храна в миналото. Години наред живеехме така.

- Творец ли си или бачкатор?
- Имам дисертации на две от любимите теми в живота ми -  попфолка и пенсионните права в шоубизнеса. Сега се готвя и за третата - кога и как ще накарат радиата и в телевизиите да пускат процент българска музика. В Гърция, Германия, Русия този разговор е безсмислен и въобще не се провежда. Да не говорим хората какви шовинисти са. В Италия и Франция винаги са осигурявали работните места на своите артисти и за своето изкуство именно по тази схема - с конкретен задължителен процент. Може би редакторите в радиата ще кажат, че заради този процент биха се чувствали тероризирани. Бих казал, че по-скоро ги  ограничава. Защото ще трябва да се плащат авторски права на българските творци. Нима е случайно, че по три големи телевизии вървят едновременно и денонощно турски сериали? Нищо подобно. Странно възпитание на младото поколение, което расте в хм, меко казано, особена среда. Но най-голямата шлака вече отмина. По-рано по телевизии и радиа вървяха чудовищни гнусотии. Няма друга държава, в която толкова да липсва уважение към труда и таланта на стойностните артисти. Мастита редакторка в "Хоризонт" някога се изцепи, че нейните подчинени слушали само клубен английски алтернатив. А всичко това е част от възпитанието на нацията. И когато липсва адекватна реакция, ни подават реплики от сорта, че не можело да се върне времето на Тодор Живков. Абсолютни глупости. Въобще не става дума за налагане на правила от ЦК на БКП. Явно, че на определени хора им отърва да прехвърлят топката по този начин. Много е тъпо.

- Ще се реши ли по най-добрия начин проблемът с пенсиите на поп  звездите?
- Моите уважения към министъра на културата Вежди Рашидов и  екипа му, но защо на срещата не бяха поканени директорите на въпросното предприятие "Концертна дирекция" през годините? Нали те са получавали заплати, за да си вършат работата Проблемът е и техен. Явно, че по трасето има интереси за много пари. И че заради това никога няма да може да се разнищи в кой бюджет са влизали сумите. А овациите на публиката не се купуват с нищо - нито с ордени, нито с номинации. Ако между теб и нея има чувства, те са Божа работа.

- Кой е най-атрактивният подарък, който си получавал?
- Саксия от порцелан с дизайн на кец. Имам и доста гуменки.  Първи ги обух. Сега приятели ме питат защо пак не ходя с тях. Ходя, естествено, но когато съм с дънки. А и тогава много танцувах. Сега съм успокоил темпото по различни причини. Някога музиката беше абсолютно на живо, а сега компютрите я  превръщат в доста сухарска работа. 
 
- Как избираш най-близките си приятели?
- Или се случва и енергията протича, или насила хубост не става. Не ми харесва да ходя по коктейли, където хората скучаят и няма какво да  си кажат. Пазар на суетата не е за мен.

- Имал ли си разочарования в любовта?
- О, разбира се, много пъти. Доста влюбчив човек съм. Преживял  съм и различни предателства. Винаги ми се е струвало, че давам повече от другия срещу мен. Но това е характер. С годините започнах да овладявам и тези си прояви. Никой няма право да променя някого и да го моделира по собствен образец. Може би пък индивидуалността е най-прекрасното нещо в живота.

- А флирт с прочути колежки?
- Имаше много смешна история. Искаха да правим филм, в който  ние с Алла Пугачова да сме любовна двойка. Тогава бяхме много по-млади, а сюжетът изискваше аз да я преследвам. Тя дойде в София, за да водим заедно новогодишното шоу по БНТ. Там се канеха да викат някакви хора от Чукотка, но с Хачо набързо взехме мерки. Та идва Алла, разбира за филма, и вика: "Абе, я стига  глупости, не се занасяй с тия любовни истории". С нея винаги сме били  изключително близки приятели. След последния й концерт в София, който беше чудовищно изморителен, бях единственият човек, с когото остана за по-дълго време. Започна ме още от вратата: „Правил ли си някакви пластики по себе си?”. Викам й: "А, тук вече не позна". И най-малката операция за мен е малко умиране. Да не говорим за по-сериозните. Ужасно съм страхлив, хич не ми е точно. Много ми пука. Не мога да си представя, че човек доброволно ще отиде да легне под ножа, за да се прави на по-красив. Това е част от занаята, но от какъв  зор?

- С Киркоров близки ли сте?
- Като беше тук, вечеряхме няколко пъти. Преди да си тръгне,  Филип ми подхвърли: "Васил, видя ли, че станах звезда - нали ти бях обещал като малък!" И той е мащабна личност като Алла. Неотдавна в Москва му подхвърлих: "Харесах много твоето шашаво електронно танго!" На другия ден ми донесе в посолството синбек, плейбек, всичко - подарък. Докато у нас хората станаха по-студени, вървят дребнички конкуренции, дрънкат се кой работил в ресторанти, кой по големите сцени. Прехвърча някаква завист. Тъпо е да се занимаваш с подобни глупости. Махленска държава сме - на всички равнища. И работата не е само в парите.

- Тогава в какво?
- Все още гледаме в двора на съседа си. Понякога тази  байганьовщина никак не е атрактивна. За съжаление широко скроените хора напускат държавата. Няма лошо българите да са по света, но изтичането на мозъци, силната кръв на нацията, е много страшно.

Интервю на Албена Атанасова за вестник „Стандарт”