Росица Кирилова пред в."Всичко за жената"
-
Разкажи нещо от "кухнята" на албума.
- Благодарна съм, че срещнах композитора Пламен Велинов, с когото
за пръв път работим в тандем. С него се запознахме в едно студио
и му казах, че имам желание да изпея песента "Доброта"
на Тончо Русев в нов аранжимент. И той го направи. И не само на
тази песен, а на още девет. Композиторът Краси Гюлмезов осъвремени
двата ремикса "Има шанс, няма шанс" и "Кънтри китка".
В албума има за всекиго по нещо-кънтри, една фолклорна песен -
"Вярвам в теб, любов", балади, латино, дует със сина
на Ваня Костова - Боян Михайлов - на песента "Какво е любовта?".
Познавам го от бебе. Сега учи испанска филология, но музиката
е в кръвта му. Миналата година спечели конкурса "Хит минус
едно". Много талантливо момче е. И не стърча над него, както
при другите колеги, а сме еднакво високи - 177 см.
- "Сърцето знае защо..." се появи след дълга пауза
- цели четири години.
- С Жоро изживяхме един много труден период в живота ни. За три
години и двамата загубихме родителите си - и майките, и бащите
ни. Много мъка се струпа върху нас и тя нямаше как да не ни се
отрази. Не биваше да я предавам на моите почитатели, защото те
не се интересуват от горчилката в сърцето ми, а искат да се забавляват.
Пък и аз съм свикнала да създавам радост. Такава е моята нагласа.
- Освен певица в албума се изявяваш и като композитор и текстописец.
Как се съвместяват три дарби?
- Рецепта няма. Но съм забелязала, че сядам да пиша песни, когато
нещо ме извади от равновесие. Сътворих музиката на "Живей
за мига" по текст на покойния Димитър Ценов, когато бях в
страхотна депресия. Исках да напиша хубава музика, но не тъжна,
по неговия текст. Даже си сложих метроном, за да не се получи
бавня мелодия, а бърза и да звучи оптимистично. Като дете една
пророчица казала на майка ми, че съм много музикална и ще стана
изпълнителка. Тези думи й прозвучали като за човек, който само
изпълнява. И казала: "Е, пък аз исках Роси да е творец."
Ето, значи съм реализирала мечтата на милата си майчица. (очите
й се пълнят със сълзи).
- Искам да те върна назад в годините. Кога реши да се занимаваш
с музика?
- Пея от дете, но за моите родители тези занимания бяха несериозни.
Когато започнах с група "Следа", не гледаха с добро
око на моите изяви. Само заради тях кандидатствах в университета
и завърших журналистика. Исках да им докажа, че не е важно с какво
се занимаваш, а дали влагаш сърце в това, което правиш. В 5 клас
ме записаха на солфеж и акордеон в ЦДНА. А аз исках да свиря на
китара и брат ми Димитър, музикален маниак, тайно ми преподаваше
уроци. Пеенето и китарата бяха моето хоби. Голямата ми мечта,
обаче, беше да стана актриса. Посещавах драматичния състав "Маяковски"
и всички театрални представления в София ги бях изгледала по няколко
пъти. Кандидатствах във ВИТИЗ, но ме скъсаха на петия кръг. Пробвах
втори път, но, уви! Разделих се с мечтата си и продължих с кънтри
репертоара с група "Следа", въпреки че много трудно
намирахме записи на песни. Сядахме пред Народния театър, свирехме
с китарите и пеехме на английски език. Но ето, че хобито ми се
превърна в професия.
- Музиката ли те събра с Жоро?
- Жоро се познаваше с бащата на Пепи Писарски от групата и дойде
на една наша репетиция. Чу ни и го помолихме да направи български
текст на две кънтри парчета - "Тичам към теб" и "Не
ни достига радостта". Естествено той ги направи, но не ми
звучаха добре. И си казах: "Гледай сега, как може този човек
такъв текст да напише." Много интересно начало, нали? Но
покрай творческия ни сблъсък прехвръкнаха и искри. Група "Следа"
се разпадна, а Пепи Писарски създаде "Атлас". С Жоро
сме заедно от 1982г., когато започнах соло кариерата си. Сключихме
брак, чак през 1986 г., защото не ни оставаше време да подготвим
церемонията - много концерти, участия във фестивали, програмата
ни беше фул - всеки ден ангажименти. Кумове в съвета ни бяха Тома
Спространов и съпругата му - англичанката Джуди. А за църковния
в Драгалевския манастир - Панайот Панайотов и жена му Еми.
- Явно сте идеална двойка - и в живота, и в творчеството.
- Много различни характери сме. Той е Водолей, а аз - Рак. Но
с годините успяхме да се стиковаме. Важно е хората да се разбират,
да са толерантни един към друг. Освен това, Жоро е много всеотдаен
и добър човек. Той е по-динамичен, може да организира нещата,
докато аз съм по-интровертна. Вероятно, заради това той все ме
щади от натоварвания. Може би, защото си взех моето за тези 15
години, когато куфарите ни стояха в центъра на хола.
- А сега?
- Е, пак имаме покани за концерти, но е по-спокойно. Съобразяваме
се и с ТВ предаването "За животните с любов", което
и двамата много обичаме.
- От теб би се очаквало да правиш музикално предаване...
- Спомените ми са от най-ранно детство и са свързани с животинките
в бабината къща на село. Докато не нахранех кучетата и котките,
не сядах да закусвам. А на масата все заделях трохички за птиците.
Исках да направя нещо по-различно. И когато човек започва, се
пита какво му доставя най-голямо удоволствие. Реших, че след музиката
най-много обичам животните. Изненада! Близките ми очакваха предаването
да е музикално, но нашата професия много изхабява. Тя не е спринт
на къси разстояния, а маратон без край, в който трябва да си много
издръжлив и да имаш нерви като корабни въжета. Имах нужда от разнообразие.
- Помниш ли началните стъпки на предаването?
- Доста се ровех в интернет, денонощно. Тогава, през 1995-а, нямаше
нито зоомагазини, нито литература. Помня първото предаване. Снимахме
един човек с черна пантера, която я беше отгледал от бебе в Канада
и я бе подарил на зоопарка в София. Но не можеше да се раздели
с нея и ходеше всеки ден да я храни и вижда. Много трогателна
история. Първият ми гост в рубриката "Таланти и поклонници"
бе Мишо Йончев с неговата котка Габриела. Предаването беше инфарктно,
монтирахме през нощта, защото имахме технически проблеми. Но стартът
ни беше много силен. И след всяко предаване бяхме с опънати нерви,
тъй като не знаехме дали ще намерим нови обекти. Много ни помагаха
и хората. Спираха ме и от дума на дума намирах следващите си герои.
Най-тъжната ми рубрика е "Кой ме иска". В нея даваме
шанс на бездомни животни да попаднат при добри хора. Имаме куче,
осиновено в Испания, друго в Австрия, трето в Германия... Нали
предаването се излъчва по Сателит България и рубриката има ефект.
- Научи ли езика на животните?
- С тях се разбираме без думи. Всичките им сетива компенсират
липсата на реч. Нашият "диалог" е едно усещане, в което
аз предвиждам реакциите им по техните погледи и жестове, които
ми говорят.
- Имала ли си премеждия с тях?
- При тях няма сценарии и дубли. Идват в студиото със своя собственик,
започват снимките и никой не не знае как ще реагират. Например,
едно мече, когато влезе в студиото, се стресна и изподра зеления
мокет, който имитираше трева. Друг път поканихме кенгуру от частен
зоопарк и то все търсеше прозореца, за да изскочи навън. Иначе
съм влизала в клетката на макаците в зоопарка. Тогава ми казаха
да сваля всички бижута, защото ще ми ги откраднат. А те ме посрещнаха
много радушно. Скачаха ми по главата, щипаха ме по бузите. Влизала
съм и при гепарди, и при лъвове. Маймуната не се гледа в очите,
защото за тях това е предизвикателство. И направиш ли го, чакай
нападение. При лъвовете е обратното - не трябва да им обръщаш
гръб, за да не ти скочат...
-
Чувала съм, че имаш домашна менажерия?
- Имаме куче Чебурашка, намерихме го на улицата, два котарака
- Джорджи и Съни, които взехме от моята рубрика, защото ми дожаля
за тях, два говорящи папагала жако - Били Белята и Коко, една
чинчила - Джиджо и четири костенурки, които щъкат на зелената
морава в къщата ни в Божурище. Папагалите имитират моя глас. Питам
Коко: "Обичаш ли ме?", а той казва: "Ай лав ю,
Роси." Много обича шоколад и все си иска: "Росе, искаш
ли шо-ко-лад-че?" Били Белята "пее" моята песен
"Мики Маус", тя му е любимата, а и Коко я прихвана.
Сега я изпълняват в дует. Винаги ме посрещат с песен и става страшно.
Коко, който е по-див, когато Били се разгорещи много, го укротява:
"Тихо, тихо!" На село имаме една огромна стъклена клетка
и когато паднат извън нея трохички, чуждите птици ги кълват. А
Били Белята крещи: "Маш оттука! Може ли такова нещо?"
- Как делиш любовта си към близките, музиката, животните?
- Има дни, в които всичко се струпва наведнъж. Напоследък ставам
по-късно, в 9 сутринта. Понякога до 3-4 през нощта се задържам
пред компютъра. Не деля любовта, тя има много нюанси и измерения,
но е една. Любовта се дарява, не се изчислява колко даваш, колко
получаваш и колко ти остава. Но защо да философствам, като сърцето
ми знае отговорите на всички въпроси.
- Доста си сантиментална, май...
- И от най-дребните неща се разнежвам. Не обичам на някой да му
е тъжно. Тези чувства се предават и на мен. Иначе съм оптимист,
но много раним. Често пъти сълзите ми помагат, защото чрез тях
изхвърлям напрежението и се пречиствам. Зная как да се възстановявам
бързо и това е по-важно. В различните периоди всеки си има своите
приоритети. Животът всъщност е една постоянна подмяна на приоритети.
Направиш хубаво предаване и си казваш - трябва ми една нова хубава
песен. Напишеш я и си мисилиш: ами трябва ми нещо друго. Еднообразието
е това, което изморява и изхабява в нашата професия. Ние сме свикнали
да се адаптираме към нови ситуации и да търсим разнообразие. Най-големите
си хитове ми е най-трудно да ги пея, защото са ми омръзнали. Винаги
изпълнявам по една песен за себе си, която ми доставя удоволствие,
за да се почувствам добре. В новия албум е "Вярвам в теб,
любов".
- Какво ново да очакваме от теб?
- Ще представя новия си албум пред почитатели в различни градове
и ще започна да снимам четири клипа от него. Първият ще е е на
заглавната песен "Сърцето знае защо...".
Интервю на Вера Камберова