Теодосий Спасов: Смешни са спънатите подскоци в българския шоубизнес

- Кои бяха последните ти участия и какво ти предстои?
- Имах турне в Полша. Бях специален гост на мащабния проект на Гжегош Петровски – един от водещите саксофонисти. Свирих със струнен оркестър от поляци, перкусионист и певица от Норвегия, полски пианист и изпълнител на подобен на моя инструмент от Башкирия. Свирих и на „Бохема джаз фест” с моето трио. После бях на турне в Ирландия като солист на ирландска група „Тараб”. Сега ще отидем някъде на почивка със семейството ми. В България има прекрасни места.

- Има ли любими места, които особено зареждат тонуса ти?
- В такава възраст съм, че мога да си забия погледа в цветето грамофонче или да си сложа слушалките с любима музика в парка и да се хармонизирам вътрешно. Планините и горите ни (неизсечените) са прекрасни. Човек държи в себе си ключа към състоянието си. Доста време съм се самонаблюдавал – почти 50 години. Никой не му е крив на човек, ако не се е постарал да се почувства добре.

- Кога твоят „ключ” е ръждясвал и как си го „шлифовал”?
- Винаги съм бил търсещ. Единствено пасивността може да е пагубна. Гледам да поддържам любопитството и чувствителността си и да се усъвършенствам. За да ми е интересен този живот.

- Как се допълвате с Бойка? Трудно ли се живее с актриса?
- Интересно е. Вече 19 години живеем заедно по административните норми. Какво е бракът – администриране на любовта. Но ако любовта е истинска, администрацията не може да й попречи. Докато една лоша администрация може да срине цяла държава.

- Накъде е насочен пътят на сина ти Теодор? Какви са интересите му?
- Увлича се от кино и история. Сам си търси информацията. Беше с мен на последните ми турнета. За мен беше важно да му покажа една бивша социалистическа страна, която тръгна по пътя на демокрацията и една истинска демократична страна, каквато е Ирландия.

- На какво те научи тригодишното свирене в „Ривърданс”?
- За тези три години това „ирландско чудо” ми даде много знания в областта на шоубизнеса. Бях на гребена на вълната в едно световно шоу представление и после през 2001 г., като гледах тези леки и спънати подскоци в българския шоубизнес, ми ставаше смешно и забавно от опитите на български състави, които искаха да представят фолклора ни като шоу.

- Какво ни убягва, за да направим добро шоу, да станем известни? Уж имаме продуктите, но рецептата все не се получава?
- Въпрос на присъствие на пазара. Нямаме присъствие на западния пазар. А все гледаме на запад. Ами ако обърнем поглед на изток, към Китай – и там нямаме успех. Във Виетнам, Малайзия и Австралия също нямаме успех. Ние все гледаме на запад, изпращаме слънцето и мечтаем за изгрева... Но не е ли успех това, че имена като Елтън Джон идват на кварталния стадион, за да ни свирят и пеят?

- Свирил си в различни точки по света. Различна ли е публиката?
- Да, различна е. Любимата публика ми е полската. Тя слуша триизмерно – със сърце, с душа и с ум. Южняците слушат повече със сърце. В Полша бях аплодиран с такова разбиране, което не се среща навсякъде. Приятно е да бъдеш разбран. Веднъж след концерт идва една българска зрителка и ми казва: беше страхотно, но искам повече от сърце да свириш и пееш. Попитах я за любимата й музика, която се оказа поп-фолк за голямо съжаление. Изпях песен в стил Азис и тя се потресе и притесни, защото разбра, че трябва да се потруди, за да ме усети напълно.

- Как се опазваш от чалга инвазията в обществото?
- Въпрос е на лична естетика и духовна хигиена, изградена през годините. Нима трябва да плюя на знанията си и времето за обучение, за да се отдам на това и да се храня с такива пари и такъв хляб. Има музиканти, комерсиално настроени и изпълняват поръчки, без да мислят. Те са изпълнители и на мокри поръчки в културата. Занимават дори и обществото със себе си. Лансирани са от културната администрация, защото тя трудно прави разлика между естетическата поръчка със стойностно съдържание и мократа поръчка. Склонни са да издигнат паметник на този тип изкуство и да съборят всички други паметници, градени с години или били институции и светилища на европейска култура през трудния период на тоталитаризма.

- Това дирижирано ли е или стечение на обстоятелствата?
- Дирижирано е, възползвайки се от невежеството и меркантилността на факторите.

- Мнението ти за реформите в културните институции, които разбуниха духовете напоследък?
- Вече го казах. Но по различен начин. Има една хубава книга, която препоръчвам на всеки от областта на културата и музиката – книгата на Иван Спасов („Изповед на един композитор”), учил при Панчо Владигеров и специализирал в Полша. Нека и администраторите да я прочетат и може би ще изпитат срам, ако им е останало поне малко от това чувство. Там става дума за националното ни изкуство и как то да звучи и да изглежда.

- Би ли приел административен пост, ако ти предложат?
- Не съм годен за това, твърде съм либерален. Трябва да има много такива като мен, за да сме в синхрон и да работи машината. А в администрацията има много недъгави духовно хора и те могат да правят само определени „малки” неща, защото не са широко скроени. Не познават света.

- Щом държавата няма пари за култура, не трябва ли да се търсят стимули за спонсорство?
- Разбира се, така е по света. Няма нужда да правим открития, когато те съществуват на практика. Просто си виждаш размера на обувките, купуваш си ги и тръгваш.

- Няма нужда да си режеш обувките?
- Ами да! Обувките са различни – по европейски, скандинавски, американски и т.н. - избираш си стандарт. Обуваш ги и тръгваш по света.

Интервю на Милена Бойкова-Терзийска за вестник „Новинар”