Стефан Димитров: С Богдана свирехме валс на кораб посред жестока буря

60-ата си годишнина композиторът Стефан Димитров отбелязва с голям авторски концерт в НДК на 11 декември. Освен вечната му муза Богдана Карадочева списъкът с колеги от няколко поколения, които ще поздравят юбиляра, буквално прелива от афиша. Димитров е автор на хитове като „Нека да е лято”, „Иване, Иване”, „Дано, дано”, „Всичко ми е наред”, „След края на света” и мн. др. През 90-те години е шеф на Канал 1, после на цялата БНТ, след което – на Нова телевизия. Пред Иван Георгиев от вестник “Уикенд” композиторът разказа три от най-интересните случки от живота си.

Опасна
С Богдана на няколко пъти са се чувствали като на кораба „Титаник”, но за щастие без фатални последици. Стефан наблюдава странностите на човешката психика – как в мигове на панически страх, противоположната реакция може да бъде смях от сърце. Случката е от периода, когато с половинката си изкарват доста по-добри пари по увеселителни кораби в Скандинавия, тъй като в родината им, дори да се скъсвали от концерти, хонорарите по време на соца са били ниски и нивелирани. „Пътувахме нощем, – разказва Стефан - на сутринта сме или в Хелзинки, или в Стоххолм. На другата вечер тръгваме обратно. Свирехме от 18 ч до 1 ч през нощта. Фериботите бяха огромни - 16 етажа, дълги над километър, ресторантът е огромен – за 2000 души. И когато се очаква буря, понеже вълните са много големи, капитанът предупреждава. Веднъж дойде и каза, че идва силен щорм и ще е добре да вържем колоните и апаратурата. Връхлетя ни вечерта. Огромните вълни, щом удареха ферибота, се чуваше само глух звук, но пък корабът силно се накланяше. Пътниците са подпили и им е весело, макар че си е страшно. Идва един швед, дава 20 крони и казва: „Валс", сяда си на масата и продължава да си пие. Започваме да свирим валс. Като удари вълната, всички изпопадаха на първите маси, на които стояха старци и деца. Станаха и продължиха да танцуват. Шведът пак пристига, дава 20 крони: „Валс", и си сяда на масата. Другите пак танцуват и пак падат по първите маси. А оня десет пъти идва с 20-те крони. И умираше от смях.”

Поучителна
Темата с досиетата и ченгетата периодически се претопля в обществения живот, за да залее с леден душ населението за поредната порция агенти на ДС в миналото. Едва наскоро обаче се предприе осветляване агентурната дейност на водещите журналисти, докато Стефан Димитров се е опитал да свърши нещо по въпроса далеч по-рано. „Не си спомням дали бях директор на Канала, или генерален директор, но пак ставаше дума за ченгета и доносници. Един ден си рекох: „Абе, мама му стара, дай да видим кои са?" Сложих един лист на таблото в коридора и най-отгоре написах: „Аз, Стефан Димитров, декларирам, че не съм бил сътрудник на Държавна сигурност." А надолу оставих 2., 3., 4., 5., 6. и т. н. - да продължат списъка. Долепиха първия лист, направиха трети, списъкът се вдигна почти до тавана, а надолу опря в пода. И всеки ден минавам и го поглеждам. Какво се оказа - хора, за които всички знаят, че са ченгета и доносници, се бяха написали в първите 20. Така е, като се върши работа на доверие”, допълва Димитров.

Абсурдна
Война на световете – това се случва, когато представители на интелигенцията като Богдана и Стефан попадат в еснафска среда. Двамата едва не потъват в земята, когато на сватба, на която кумуват им поднасят кумско прасенце. Занесли им го с танцова стъпка, но мохабетът изисквал кумът да го откупи, като пъха банкноти на танцьора, пък трябвало и той да стане да заиграе, за да издърпа прасенцето. До края на сватбата кумовете са в небрано лозе каква с каква още битова оргия ще бъдат изненадани. Композиторът припомня и друг случай: „Импресарката ни беше уредила да пеем с Богдана на новогодишно тържество в планината над Чирпан. Имаше дълбок сняг, а пътувахме с леки коли, апаратурата с нас, едва стигнахме. Хижата - огромна, облицована с дърво, с разкошна камина. Ресторантът - препълнен, но всички стоят мрачни по масите с балтоните, камината не гори. Ако е в Германия, ще има празничност, ще украсят салона, ще запалят камината, ще танцуват, ще се смеят, ще сложат свещи. Нашите хора - мрачни. Засвирихме, Богдана запя, те пак свъсени и гледат недоверчиво. Накрая един се провикна: „Айде бе, кога ще ни веселите!"