Приказка за принцеса Мария Илиева

Събрали се орисниците и решили, че трябва да определят съдбата на малкото пеленаче. Но каква да бъде Мария - тя може всичко и е толкова красива? Не могли сами да решат, затова наредили всякакви предмети на земята принцесата сама да избере. И тя се хванала гордо за диригентската палка. За да стъпва уверено пък, кралицата мама Ваня използвала малък трик. Принцесата обичала да се разхожда хваната за нещо, затова кралицата й подала топка. Мария намерила опора в играчката и поела сама със смели крачки. Оттогава вече знае, че ако човек освободи съзнанието, може да създаде всякакви реалности. С увереност Мария поела към върховете и за да докаже таланта си, още като дете направила концерт по пиано. Била много притеснена, а ръцете й били влажни, като току-що потопени във вода. Клавишите се плъзгали, но принцесата не сбъркала. Очаквали я бурни аплодисменти и оттогава Мария има куража да показва таланта си пред всички без притеснение.
"Зеленчуци който не яде, той голям не ще да порасте, не ще има розови страни. Всеки ще го победи!", си пеела малката принцеса Мария Илиева, докато късала сладките череши направо от дървото. Две по две слагала за обеци, две по две си хапвала. Минали години и Мария пораснала най-красивата принцеса в царството, всички й завиждали на абаносовите коси, очи като черни череши и ангелски глас. Принцове чакали на опашка за сърцето й, а гадателки от всички краища питали огледала и топки каква е тайната й. Но никой не сполучвал да узнае. Само Мария и знатният й род от мъдри баби владеели силата. А тя била във вкусните череши и дини, пълни със сладост, омагьосани от добрите орисници. Тази сладост по-късно оформила кадифения глас на принцесата и я превърнала в най-обаятелната дама на царството. Мария растяла безгрижна в страна, където всички дървета били розови от нежните цветове на черешите. Най-важната й мисия обаче била да създава най-сладките детски спомени, които да я топлят по пътя й.
Горещите лета прекарвала в къщата на родното й царство Велико Търново и при бабите орисници в Раданово. Отгледана с много обич от всички, принцесата не спирала да се радва на живота. Пет години след рождението и нежните й ръце докоснали клавишите от слонова кост на старото пиано. Мария чувала как другите деца играят на двора на двореца и се ядосвала, че трябва да седи затворена в кулата и да се упражнява в изящното изкуство, както я съветвали родителите й. След години обаче Мария е повече от благодарна за мъдростта на орисниците.
Въпреки всичко тя била майстор на белите и измисляла всякакви щуротии. Може черешите в тяхната градина да били най-сладки, но заедно с малките си приятелчета принцесата обичала да си хапва от джанките в съседния двор. Мъдрите орисници обаче не наказвали палавата принцеса, а сядали и разговаряли с нея, за да дадат на малкото момиче онази свобода на духа и отговорност да се опита да различава доброто и лошото от малка. След години принцесата не спира да мечтае да възпита своите наследници по същия начин. Всяка орисница била от скъпа по-скъпа за Мария. Всичките пеели народни песни, а тя ги слушала в захлас с часове, докато в нея се разпалила огромната любов към музиката и фолклора. Най-младата от орисниците - майката на мама Ваня, сама композирала чудесни стари градски песни, а принцесата до ден-днешен я слуша прехласната.
Иваничка Тодорова за вестник „Стандарт”