Кирил Маричков: Ако Пеци Гюзелев не се оправи, слагам край на Щурците

- Ще се разпаднат ли "Щурците", ако Пеци Гюзелев не се оправи, г-н Маричков?
- Моля се на Господ за него! През годините много пъти сме се заричали, че се разделяме, но пак се събирахме. Убеден съм, че Пеци ще оздравее, ако не, „Щурците" повече няма да има. Той сам участва в концерта за събиране на средства за операцията му и беше в чудесна форма. На мен ми се развали усилвателят на баса и страшно се нервирах, обърнах се с гръб към публиката, а той с такова лъчезарно изражение ми каза: "Не се нервирай, свирим заедно, не е ли хубаво!". Какъв дух само! Изведнъж разбрах какъв проблем има той и колко дребен
е моят.

- Откога е приятелството ви?
- От 1966-а. Видяхме се в градинката "Заимов" и там създадохме "Щурците". Той свиреше в една банда "Слънчевите братя", а аз - в "Бандараците". Участвахме в общ концерт в зала „Универсиада" и на мен много ми харесаха двама от тях, а на Пеци - двама от нас, и така се събрахме с желанието да направим група със собствен репертоар. Забраняваха да пеем на английски, защото изпълнявахме парчета на "Бийтълс", "Ролинг стоунс", "Лед цепелин" и Джими Хендрикс. Много ни беше яд тогава, но по-късно разбрахме, че всяко зло за добро. С това съвсем не искам да оправдавам онази цензура, но когато осъзнахме, че номерът с английския няма да мине, наистина се наложи да се научим да пеем на български. Това всъщност много ни помогна, защото в рок музиката текстът е от голямо значение. Ако няма какво да кажеш с думите, а разчиташ само на китари и барабани, нищо не става. Затова сега почти нямаме песен, от която да се срамуваме.

- Вярно ли е, че са били бившия министър на вътрешните работи Румен Петков на ваш концерт?
- Ами сега всички така говорят. Казвали са ми го страшно много известни хора, пък и той самият. Румен Петков са го били в Плевен, а Бойко Борисов - в Банкя. Ставали прави и размахвали дрехи от възторг. След концертите често плащахме по десетина счупени стола. Помня, че свирихме на абитуриентската вечер на Елена Поптодорова и Георги Пирински в хотел "Балкан". Тя си носеше специални обувки за танцуване, беше много хубаво момиче. Сигурно ви изглеждам като динозавър, но и ние бяхме млади тогава. С Георги сме расли в една махала, играехме си като деца. Той обаче беше много примерен, него не вярвам да са го били. Там биха техни съученици от английската гимназия, които бяха всичките деца на големци. Един си завря главата в бас-уредбата ми и затова го тупаха. Бяха събрали по един лев 200 души, за да им свирим ние, а шефовете им не искаха.

- Колко пъти ви забраняваха?
- Не ми харесва думата „дисидент", защото е русизъм. Ние зорлем станахме дисиденти. Просто искахме да правим нашите връстници щастливи с музиката, която те обичат. Но тогава не ни беше никак до смях - работата вървеше даже към изселване. Нашият барабанист казваше: „Няма да си даваме сами отпуск, те ще ни дават", и наистина си почивахме по много пъти в годината. Накажат ни, минат, не минат два месеца и хайде пак - елате. Винаги съм се питал обаче защо ни пускаха отново. Ами просто им изкарвахме страшно много пари. Тогава максималният хонорар на човек от група беше 35 лева. Цялата група с техническия състав струваше около 200 лева. А ние изкарвахме по 10 000 от концерти по летни театри и стадиони. И тогава идеологическата ножица отстъпваше на икономическата.

- Какви пенсии си изкарахте от всичко това?
- Нямаме такива. Аз вече съм в пенсионна възраст, на 65 съм, но ако се наложи да си остана вкъщи, няма на какво да разчитам. Чукам на дърво още няколко години да мога да пиша музика и да работя. Помня, че през 70-те имахме договори за 120 концерта на година за заплата от 195 лева. После ги намалиха на 80 „нормени". Записвал съм си всичко и имам средно по 5000 свидетели на концерт, че той е изнесен. Дано не се наложи да го доказвам в съда. Дълго време си търсихме документите, беше ходене по мъките. Признаха ни само последните 7 години трудов стаж, когато в Концертна дирекция  дойде нов началник и сложи нещата в ред. Сега последните ми проучвания са, че са открити и други документи, май не са изгорели и наводнени, както бяха пуснали слух. Току-виж съм се оказал богаташ с 200-300 лв. пенсия - кой ти ги дава?

- Защо казвате, че "Щурците" са екологически застрашен вид?
- Когато го казах, имах предвид чалгата. Живеем на балкански ширини и навсякъде се слуша такава музика, но бих казал, че ние ударихме в земята и турци, и сърби с просташките текстове.  Нещата улягат, не искам да бъда краен, защото си спомням, че дядо ми не разбираше много от рокендрол. Той беше класически музикант и аз трябваше да свиря Моцарт и Бетовен, но харесвах Елвис. Като ме чу да свиря буги-буги на пианото, дядо ме попита: „Абе, ти чалгаджия ли ще ставаш, или музикант?". Живееше под нас и при един вихрен наш купон на Нова година полилеят му паднал на масата, както си празнували с композитора Петко Стайнов и жена му. Стайнов, нали беше сляп, страшно се стреснал, а дядо ми каза: "Всичко мога да приема, но полилеи в тортата - не!

- Баща ви е бил посланик във Ватикана, набожен ли сте?
- Това няма нищо общо. Той не е станал посланик, защото е силно набожен. Ако трябва да кажа дали вярвам, че човек е най-висшето създание в тази Вселена - не, не вярвам. Мисля, че трябва да имаме прекалено голямо самочувствие да смятаме така и бих дал пример: Може ли по пътя на еволюцията сам да се появи телевизор или компютър? Не може, трябва някой да го сътвори. Ние, които сме доста по-сложни от един компютър, защо смятаме, че сме станали по пътя на еволюцията? Затова не вярвам в теорията на Дарвин или само частично. Всичко в този свят е борба между доброто и злото. Между хармонията и хаоса.

- Кой е най-тежкият период в живота ви?
- Имах един ужасен период, който бих искал да не съществува. За съжаление аз съм обречен да отговарям на въпрос като този. Нищо не мога да кажа, което да ме оправдае за катастрофата преди 11 години (при инцидента загива човек -бел. ред.). Бях в дълбола депресия. Мислех си, че никога няма да мога да изляза на сцената и пак да пея. От кризата ме измъкна жена ми, която беше винаги до мен и ме подкрепяше.

- Истина ли е, че преди да се ожените, Веселина е била ваша фенка?
- Тя е много по-малка от мен. Някои мислят, че песента "Веселина" е за нея, но не е вярно. Тя е била на 5, а аз на 22, когато сме я пели. Истината е, че тя много я е харесвала. През 1981 г. с „Щурците" свирехме на абитуриентски балове. Имаше и конкурс за най-хубавата абитуриентка. Валди Тотев, журналистът Косьо Тилев, аз и още няколко души бяхме жури. Макар ние тримата да гласувахме за Веселина, спечели другото момиче. Нашата избраница остана втора. Тогава реших - ще отида и ще й кажа, че съм гласувал за нея, защото много я харесвам, а тя, горкичката, се засрами и се изчерви. Така срещата приключи, но когато я видях след една година пред Народния театър, си казах, че този път няма да я изпусна.

- На Митко Щерев сега му взеха марката "Диана експрес", може ли това да се случи с вас?
- Кой да я вземе, моите хора ли?! „Щурците"?! Не е възможно, ние сме приятели. Митко сам ми сподели това на един концерт в Хасково - той беше с Илия Ангелов, аз с един китарист - Пешето, а "Сигнал" бяха цялата група. И в гримьорната той казва: "Кирчо, вие патентовахте ли си името?". Чудя се как е възможно? За мен "Диана експрес" значи Митко Щерев. Та нали това е влакът по линия София - Ямбол. Те са голяма група и почти всичките им песни са написани от Митко Щерев. Но нека кажа сега, че през годините винаги е съществувал един въпрос - коя е най-добрата българска група – „Щурците" или ФСБ, „Щурците" или "Сигнал", „Щурците" или "Диана експрес", „Щурците" или „Тангра". Но винаги едната група беше „Щурците".

Интервю на Людмила Първанова за вестник „Галерия”