Ирина Флорин: Арестуваха ме в Москва през 2005 г.

През 2005-а заминаваме за Москва с една моя много близка приятелка на гости при една друга наша приятелка, която е представителка на американска компания в Русия. Покани ни с думите, че след месец заминава за Щатите и трябва да идем да разгледаме Москва. Ние си извадихме визи, пристигнахме със самолета благополучно и изкарахме страхотни 7-8 дни. Видяхме Кремъл, отсреща имаше завод, в който продаваха бонбоните „Миша". Опитахме кедрови ядки. В жилището на приятелката ни имаше много хубава камина и вечер често стояхме там на чаша шампанско и хайвер белуга. Но дойде време да се прибираме. На летище „Шереметиево" сме с приятелката, с която дойдохме, мина чекирането. Пуснахме багажите. Но когато си дадох паспорта, служителката започна да ми гледа паспорта и изведнъж натисна едни копчета. Дойдоха цели четирима служители, взеха ми чантата, мобилния телефон и ме вкараха доста грубо в една стая. Моята спътница веднага сигнализира на приятелката ни, която е в Москва. И аз започвам да чакам нещо да се случи. Седях няколко часа, които на мен ми се сториха умножени по още пет. Какво ли не ми мина през главата от страх. По едно време отвориха стаята и влезе служител от въпросната американска компания. Моята приятелка бе платила голяма глоба, над 200 евро, плюс това нов билет ми купи. И какво се оказа - визата ми е била просрочена. Била е едноседмична и е трябвало два дни преди това да напусна Русия. А когато бях отишла за виза, съм с мисълта, че стандартните са за около месец. И на репликата „Дайте ми виза" служителката ме е попитала колко време ще остана в Москва. Аз отвърнах „Не знам, сигурно една седмица ще седя там". След което изобщо не съм погледнала за какъв срок ми е издадена визата, като изобщо не предположих, че думите са ми взети предвид буквално. После една друга приятелка, от „Амнести интернешънъл", ме попита защо не съм й се обадила веднага, че съм арестувана, заключена. Беше много неприятно тогава, сега вече гледам на това по-леко.

Майка ми често припомня една случка от времето, когато съм била на 3-4 години. Аз самата, естествено, нямам особен спомен. Били сме в Букурещ и на връщане сме спрели в Русе за няколко часа, за да разгледаме забележителностите на града. И на едно място съм видяла да продават захарен памук. Веднага съм поискала, започнала съм да тропам, да плача, да се дърпам... По всякакъв начин съм показала, че държа да ми бъде купен. И както не съм била на себе си, екзалтирана от желанието си, съм се дръпнала и паднала назад. И то по такъв начин, че се оказвам на улицата. При което един тир за малко не минава през мен, едвам са ме издърпали. Между другото, след това в съзнателния си живот много рядко съм яла и ям сладко. Изключително рядко. Спазвам дори хранителен режим, според който приемам въглехидрати само до обяд.

За първи път се качвам на сцена да пея в Габрово. В местния вариететен театър. В програмата бяха илюзионистът Орфи, Бате Николай, Деница Шопова и др. Тогава като съвсем млад изпълнител, лесно може да се досети човек какво ми е било -треперя, притеснявам се. А залата бе пълна, тогава хората ходеха много на такива представления. Идва и моят ред - да изпея една песен. Музиката тръгва, излизам пред кулисите. А подиумът е тесен, дълъг, Т-образен. Започвам да пея, а хората ме посрещат ентусиазирано, радват ми се. Вървя напред по сцената, след което на средата на песента започвам да се връщам обратно назад, без да се обръщам. Но съм забравила, че в началото на подиума има едно стъпало. И към края на изпълнението се спъвам и падам. Последвалото усещане няма как да се обясни - на срам, страх, ужас, че съм се изложила. Но публиката бе толкова щедра към мен, така мило ме прие, че реагира със страхотен аплауз на това мое положение. И някъде около минута-две след това ръкопляскаха хората. А аз стоях и се чудех какво да правя. Накрая излезе Бате Николай, който ме представи. Така че моят дебют тръгна с падане. И оттогава ходенето назад го избягвам, просто се обръщам с гръб. Всъщност това бе и единственото ми подобно падане на сцената.

Друг много тежко преживян случай е, когато се роди синът ми Георги. Тогава бях организирала раждането с много връзки. А е известно, че точно при подобни организации понякога не се получава. Предната вечер част от околоплодните води ми изтекоха и се обаждам на лекаря да го питам дали да тръгвам към болницата. Той ме посъветва да отида на следващата сутрин, когато е първа смяна, междувременно да се изкъпя и спокойно да се наспя. Ама какво ти спокойствие. Накарах брат ми да ме закара до болницата и цяла нощ имах контракции. И понеже ми бе първо раждане, ми бяха дали болкоуспокояващи и накрая нито имах сили да се напъвам, нито детето имаше сили да излиза. При което чувам „Сестра, скалпел!" Но аз някак в просъница успях да кажа, че не искам да ме режат. Те ме послушаха, скочиха на корема ми и бебето се роди. Но нямаше тонове, не изрева. Извикаха някаква друга лекарка, тя го отнесе бързо. Аз започнах да се притеснявам. Една моя приятелка ме беше научила, за да не пия вода, да вземам от малко шишенце мед и лимон, да не ми пресъхнат устните. Лекичко го надигнах и се задавих зверски. Лекарите още повече се притесниха - бебето ли да оправят, мен ли... Следобеда започнаха да носят бебетата, само моето не донесоха. И още повече се притесних. Успокоиха ме, че малко по-късно ще може. Но аз не мога да се успокоя. Накрая ме заведоха при кувьозите и го видях с огромна 15-сантиметрова игла, забита във вената на челото, да го подхранват. Щях да припадна. А те ми викат „Виж как сме му сложили слънчеви очила и бански". А то беше с марля на очичките, да ги предпазва и превръзка долу. А аз не успях да оценя шегата, още в шок от иглата.

Баща ми, бог да го прости, ми беше купил „Лада 2105". Такива ги караха по-нисшите. Генералните директори се возеха в „Лада 2107". А аз нямах книжка, единствено я местех от едната страна на блока до другата. При което, който ми я искаше тази кола, му я давах. В резултат беше ожулена тук, чукната там, направо войнишко канче. Но аз така и не успявах да изкарам курсовете. Скъсаха ме на теория. И на 1 май 1986 г. се оказваме с една голяма група артисти и певци в Разград. Кметът ни бе дал празничен обяд и всеки си разправя случки, проблеми, перипетии. А аз споменах, че ми предстои нов изпит пред КАТ. И кметът отсича: „Тук ще се явиш, още утре ще организираме изпит. Имаме една голяма централна улица, все ще изкараш." На шега, на шега, ама те наистина организираха   изпита в първия работен ден. Заедно с мен се явяват още 20-ина ученици. Изкарах си теорията, съвсем истински и честно.  След което трябваше да караме из Разград. Е, успях да прекарам колата от единия край на булеварда до другия и след няколко дни направо ми пратиха книжката по пощата. И дори досега се водя на отчет в Разград.

Историята е, когато бях на 11-12 години, в селото ми Дъбован, край Дунав. Тогава вече първите трепети на любовта усещах. Лятото всички ходехме на Дунава. Взимахме по една диня и цял ден седим на брега. Много приятно, пиехме лимонада. Идваха и от съседните села, събираха се по 200-300 души на плажа. Какъв ти плаж, една тиня, но се радвахме. По едно време видях едно момче, което много харесвам, а той беше с някаква приятелка. Оставих моята компания и направо съм замръзнала на едно място. Не смея да мина по-нататък - да не ме види случайно. Радини вълнения направо! Нищо не чувам, нищо не виждам. По някое време брат ми минава. И ми извиква: „Какво правиш???" И аз тръгвам да обяснявам, че стоя и чакам еди-кой си. А той продължава: „Какво стоиш, какво чакаш, тази змия още малко ще те ухапе!" До мен се оказала някаква водна змия, направо до краката ми. Съска ли, съска. Аз толкова съм изключила, че не съм я усетила. Направо съм била out of space. Е, беше змийче, безопасно. Ама като видят такива, хората бягат, целият плаж се изпразва.

Баща ми беше моряк, пътуваше много по Дунав, а след това - преподавател по трудово обучение. Завършил бе Военноморското училище във Варна и съответно плуваше много добре. Веднъж седим на брега с брат ми и го гледаме как плува. А баща ми - хитър. Плува, плува и изведнъж изчезва. За много време. И ние с брат ми започваме да пищим край реката, да се паникьосваме. При което баща ни изскача от водата и започва да се смее. Ние едва се опомнихме какъв номер ни е направил.

Записа Свилен Кириловски за вестник „Сега”