Васко Кръпката: За нашествието на чалгата имат вина и една част от българските рокаджии

В действителност отдавна е повече бард. И въпреки авторството на някои от малкото български песни, написани след 1989 г. и станали тотален хит, умира да НЕ прилича на рок звезда. Няма лъскави барчета, няма тинтири-минтири - за пръв път получавам оферта да направим интервюто в бус. Щото му бил и офис, и втори дом. И видимо тук се чувства в свои ламарини, пардон - води. С гордост показва мивко-печко-тонколоната, която отгоре готви, а отстрани свири. От стената гледа безсмъртният Джими Хендрикс, а до него табела “Образцово поддържан фургон”. С Кръпката никога не говориш просто като с певец, който все гледа да врътне темата около новия си албум. По-скоро се получава политико-рокаджийско блус интервю с елементи на бащинска гордост от успехите на децата. Жиците на покойни чернокожи от 50-те звучат и по тонколоната, докато си хортуваме.

- Гледам те с буса, дългата коса, лентата и се чудя - жива ли е хипарията?
- Хе-хе-хе - абе, аз съм малко странен хипар с готино семейство, с къща в Драгалевци... Ама мисля, че е жива. Защото винаги в сърцата на хората ще има място за такива неща. Хипарията за мен олицетворява бунта на 60-те години - маргаритки падат от небето, мир и любов, хем да сме бунтари, хем да не можем да сгазим и мравка... Блус и рокендрол. А пък блусът и рокендролът показаха за последните 50 г., че са най-яката музика, най-добре продаваната. AC/DC и “Ролинг Стоунс”, Брус Спрингстийн, Бон Джоуви винаги могат да напълнят всеки стадион. Те се продават страхотно и продължават да бъдат много успешен бизнес, освен че пълнят стадиони, пълнят и сърцата на готините хора по света.

- А за бунта - не се ли умори? Ти си емблема на цялото това нещо.
- Не мога да се уморя при толкова дразнители. Винаги има откъде човек да почерпи бунт.

- Въпросът ми беше отиде ли си комунизмът?
- Няма такава песен. Песента се казва “Комунизмът си отива”. И отговорът е - да. Фактът, че мога да кажа тук, в четена медия, че не харесвам управлението на тази държава, и никой да не пострада от това, означава, че най-важните неща са се случили. Имаме право на собствено мнение... (Замисляне с въздишка.) А това, че живеем гадно, сме си го избрали в повечето случаи ние. На свободни избори.

- Винаги съм се чудел да те питам - ти толкова много енергия вкара в тая работа, казахме - стана една от емблемите й, пред себе си, като застанеш сам, как мислиш, струваше ли си?
- Така наречената от теб "тая работа" е духът, който излезе от бутилката. Това е бунт на поколението, това е глътката въздух, да кажеш "не" на агресивната простотия и диктатура на една партия. Така наречената "тая работа" беше сведена до едно скачане по митинги. Но изобщо не съжалявам, защото ние се разписахме в историята. Защото се случиха много хубави неща - аз тръгвам ей с тоя бус, минавам с личната си карта през гръцката граница и отивам на море в Гърция. България диша като една европейска страна. Това, че е на края на Европа, не е проблем на "тая работа". "Тая работа" свърши прекрасна работа!

- ... И стана голяма работа.
- Когато в началото пеехме на митингите, аз си мислех да има банани по магазините и цветни снимки. Не съм си представял, че синът ми няма да ходи в казарма. Задължителната гадна казарма! И съм щастлив. Не съм си представял, че няма да има мито за западните коли. Представях си най-обикновени неща - да няма опашки за бензин, безкрайните опашки за газ на 2-те газостанции в София. А се случиха толкова много неща. Разбира се, че не се случи основното. Въпросът е кое не се случи? Питаш ли ме?

- Питам те.
- Не се случи събуждането на хората. Случи се обратното.

- Т. е. на "макрониво" решихме проблема, но на лично още не можем, така ли?
- ... Приспивачите на българския народ станаха дълбоко спонсорирани. И медийно тотално обезпечени. В най-гледаното време на телевизията, в най-четените вестници можеш да видиш как някой от приспивачите е решил да си сложи силикон... Не искам да нападам медиите, но смятам, че приспивачите - тези хора успяха да убедят българина, че всички са маскари, че нищо не става в тая държава... Много ми е болно за това, адски ме боли сърцето. Това мислене абсолютно убива всякаква надежда и хората не само че се махат в чужбина, но се махат и там почват да крадат и да лъжат и мамят. Щото си викат - е, всички го правят и аз че краднем! Това е много гадно мислене. Вече се повтарям, щото все си дудня едно и също: пред избора "Питат ли ме дей зората" и "Шат на патката главата" естествено е хората да си изберат по-лесното - "Шат на патката главата". Просто не трябваше да бъдат поставяни пред този избор. Не може в България децата да смятат Бетовен за куче! И в четвърти клас да изглеждат готови за "Плейбой".

- Или за Околовръстното - както дойде...
- ... Не искам разговорът да натежава в тая посока, обаче проблемът ни е духовен, а не материален.

- Ами дай да го разведрим - твоите деца пък вече свирят.
- Дъщеря ми е художничка, а синът ми Боян е див барабанист - метъл!

- Свири в "Одд крю", доста тежка група... Що не станаха аптекари или финансисти?
- Ами напълно сами си избраха това. Най-интересното е, че аз съм барабанист - това е първият ми инструмент. Когато Бонзи беше на 7-8 г... в моето мазе има най-различни инструменти - има гайда, пиано, ксилофон, комплект барабани, няколко китари, баща ми свири на кавал... Той самият си избра барабаните - аз тайно го подслушвах. Само му показвах някой и друг такт в началото, но съвсем сам си хвана барабаните, което е много готино. Ние сме приятели, даже не се знае по някой път кой е родителят.

- По правене на пакости или по даване на досадни наставления?
- Дааа... Една сутрин се срещаме във Варна в един пиано бар със сина ми, който е с бира в ръка, полуизпита. А аз съм с шише полуизпито вино. И му викам (веднага докарва строга татковска интонация - б. а.): "Коя ти е тая бира?!" А той: "На тебе кое ти е това вино?!" Аз: "Кой е родителят?!" А той: "Май че сега съм аз!" А дъщеря ми Василена един път вика: "Я се върни и си облечи едно яке, виж колко е студено!" А аз: "Чакай малко - кой е родителят?!" "Абе, връщай се и си обличай якето, много не знай!"

- Защо си в буса всъщност в момента?
- Аз пътешествам постоянно. През уикенда бяхме в Благоевград, Разлог, Банско... Обикалям България и ме посрещат като освободител. Хората са зажаднели за нещо, което да не е простотия. И да не е силиконово-мутренско напудрено. Просто в един момент цялата ни музика залитна, дори и поп музиката залитна, някакви хип-хоп простотии се появиха ужасни... Хората се хванаха за главата! Те се родиха от прекаленото напомпване в тая посока. Не искам да обиждам никого. Но докато се пише за кой извършил някаква простотия - а през това време Теодосий Спасов представя България на най-престижния фестивал в Европа. Свири на Монтрьо! Защо това да не е новина - това ще ни даде надежда... По-миналата година бяхме хедлайнери (гвоздеят, звездите на вечерта, които свирят на главната сцена - б. а.) на блус фестивал в Карлсруе, Германия, който се казва Blues goes East - "Блусът отива на Изток". Не само че бяхме хедлайнери, аз бях на плаката разлепен из целия регион... Свирим на центъра на Карлсруе, на всичкото отгоре пеем на български! И някак си това не е новина. Не искам да мрънкам... Говоря принципно.

- Ето, питам - май не просто обикаляш в момента, а обикаляш с нов албум?
- Да. Обикалям с новия албум "Емигранти". В който има 10 авторски парчета, чисто нови, които досущ приличат на старите.

- Кой подред ви е?
- 13-и. Което, от създаването на "Подуене блус бенд" до ден днешен, си е комплимент. Но най-хубавото, което мога да кажа за тоя албум - след това, че има прекрасни песни, - е, че се продава.

- Това е новина.
- За първи път реализирам продажби - 13-и албум. По бензиностанции, по молове... Трябваше да минат 21 г., за да се случи най-сетне. Защото досега си издавам албуми и си ги слагам на стената. Аз имам познати, които влизат в огъня за песента "Ден след ден". Но не и в музикален магазин! Това се промени.

- Приятно ме изненадваш.
- Само да вметна, че аз издадох два албума. Успоредно с новия се продава и един сборен. Той е в голяма кутийка, като дивиди, и е с книжка със снимки, текстове и акорди за китара. На моите по-стари песни. И се казва "Кръпкопойка". На когото му трябва, може да прочете - имам си уебсайт, имам си вече 3 фейсбук профила, активен съм в интернет. Аз съм индианец с лаптоп.

- Има ли хляб за млади български музиканти?
- Ами да погледнем унгарската група "Турбо". Аз ще ги каня тук за "Цвете за Гошо". Но като им видиш програмата - те нямат свободен ден. Или сръбската китаристка Ана Попович. Родена в Белград, свири блус, аз й се обадих да я поканя в България. Тя вика: "С най-голямо удоволствие, но след 2 години". Дотогава няма празно. Така, че това са някакви заблуди, в които живеят хората - това е най-успешната музика по целия свят. Веднага ти казвам, че за нашествието на чалгата в тази държава имат вина и една част от българските рокаджии. Не може да пееш отвратително на неразбран английски, да крещиш и да си показваш само задника и да се чува само fuck и shit... И, естествено, че децата си викат - нема да ги слушам тия идиоти, ще си пусна нещо за любов! Липсата на класически рок, наблягането само не екстремния метъл доведоха до нашествието на чалгата - това е една от причините. Първата са мутрите с бухалките и с мръсните пари, но другата наистина е, че за децата и за бай Пешо, който работи в производството, има нужда от една поп-рок музика.

- "Няма бира" всички я разбират.
- Естествено.

Интервю на Стефан Миланов за „Труд”