Васил Найденов: Мама ще се обърне в гроба, ако прочете какво пишат за мен

Един от символите на българската музика Васил Найденов разголва душата си в съкровено интервю след една от най-трудните години в живота си. Певецът изповядва негативите, които му донесе посочването в списъка на звездите, разследвани от данъчните. Обожаваният от три поколения фенове изпълнител не е чужд на проблемите в обществото, които навличат след себе си предавания като „Биг брадър”. Далеч по-приятна за него бе последната му среща с Алла Пугачова в нейната гримьорна, както и спомените от личния контакт преди години с Тина Търнър, също в обща гримьорна.

- Като се разболя Гого от „Тоника”, музикалната гилдия показахте единство, а в мирно време се надскачвате като играчи на фондовата борса. Що за гилдия сте?
- Мисля, че гилдията не е виновна. Нито архитектурната гилдия, нито литературната е по-добра от нашата, нито ние сме повече вълци единаци. Виновни са медиите, които стават единни, когато, не дай боже, някой се разболее фатално. Нека да върнем годините назад и да си припомним с какво се занимаваха нашите медии – и то, не жълтите, а официозите, журналистите с претенции. Още не беше създадена жълтата преса, когато ден след ден пресата се занимаваше ту с мен, ту с Лили Иванова, ту със „Щурците”. Какво ли не ни приписаха, какво ли не бяхме - нарекоха ни ченгета, наркомани. Общо взето, това беше подготвителна акция... По някакъв странен начин нашата гилдия беше тенденциозно отстранена. Може би беше удобно да се случи това. Създаде се друг, нов вид музика, която трябваше да си проправи място на пазара. А тъй като пазарът не става по-широк, трябваше да се отстрани нещо за сметка на друго нещо.Но резултатите не се получиха. До ден-днешен някои от нас продължават да имат огромна публика. Сега сме обръгнали на помията срещу нас, но тогава все още не бяхме свикнали, нямахме психическата нагласа да може да приемем тези гадости, измислени по наш адрес.

- Вас лично какво ви съхрани?
- Не знам, това е въпрос на характер, на възпитание и на среда, в която си израснал, въпрос на това какво са ти обяснили вкъщи – кое може и кое не може. Това са неща, които се учат от мама и татко. Онзи ден видях едно дете в „Биг брадър”, което лежи до своите родители, докато се псуваха и говореха за секс в най-извратения му вид. По-жалкото е, че потърпевшо е не само едно дете, а в централно време, т.нар. праймтайм, много деца гледат. Това е една фекална лавина, която ден след ден залива и възпитава, в кавички. Проблем на нашето общество, не по-малък от икономическия!

- Кое според вас е страшното?
- Това, че още от партизанското движение – поне така сме го учили в учебниците – става един човек с шмайзер, стреля от упор в теб и казва: „В името на народа!” Оди доказвай какво иска народът! В днешно време с този девиз продължава да се стреля по същия начин. Ходи доказвай каква музика желае народът, какъв хумор, каква етика... Не съм критик, но мисля, че съм средноинтелигентен и си задавам въпроси, които всеки втори българин се пита... Във връзка и с първия въпрос, ще припомня, че преди време събирахме пари за Борето Гуджунов и Боян Иванов. Направихме безплатни концерти в НДК, когато почти нямаше медийно присъствие и реклама.  Докато тази година изведнъж сума ти хора, които никога не са се обаждали, почнаха да ме канят в сутрешни блокове - да коментирам тази вест за Гого. А никой не се сети да ме покани, че аз се върнах от Москва преди броени дни. Никой не се сети да ме покани, че през вечер или през седмица пея пред хора, които стават на крака, бисират ме и аз пея още 30 минути след уговорената програма. Никой никъде не отрази, че преди време една група като ФСБ взеха „Грами”, за аранжиментите им на Хосе Фелисано. Това е най-голямата награда за музика в света, но колко от медиите даже знаят това. Не е ли страшно? Т.е. ние правим сензации само от неуспехите или измислените такива. От Нова година насам се занимаваха с мен как ще вляза в затвора за 7 години.

- Май по-скоро се смеете над това?
- Какво ми остава! Ще ви разкажа един трагикомичен случай. Под нас на „Витошка” посадих брези с помощта на общинарите, за което им благодаря. Останах упорит, докато се насадят. За музика и награди няма да съм упорит, но ако се заинатя за някаква кауза, и през президенти минавам. Брезите са на отсрещния тротоар. Дай боже, като почина, да поставят една табелка, че тази алея край кино „Петър Берон” е насадена от мен. Само да не дойдат да ги окрадат за някоя вила... Та докато ходех да ги наглеждам, ме спря човек от малцинствата с широка усмивка: „Извинявайте, обаче аз трябва да ви почерпя и да ви благодаря! Вчера продадох за броени часове куп вестници с уводна статия, че влизате в затвора.” След няколко дена пак минавам, той вика: „Ама вие не сте в затвора!” Отговарям му: „Пускат ме от време на време! Минавам да си взема някои дрехи и пак се връщам!” И той почна да се смее. Човекът много бързо загря и вече ми намига, за разлика от други, които претендират да са по-интелигентни и да информират обществото... Не минаха няколко седмици и се оказа, че имам сестра, брат, космонавт..., какво ли не написаха. Тече някакво уж журналистическо разследване, за което ако чуе моята майка, ще се обърне в гроба. Жалко за тези безумия... То даже не е и смешно. На Богдана една приятелка, ерудирана жена, която живее 17-18 години в Париж, си дойде за малко със своя пораснал син. Тя каза: „Вие не подозирате колко сте променени в медийното пространство, колко сте ощетени, колко ме е срам да застана до сина ми и да слушаме тия гадости – не за секс, а за аномалиии... Има някаква човешка норма във всичко!... Това никога не може да се случи в Раи Уно, в АRD, в Канал Франс и никъде по света... Вие сте извън света!” Запомних нейните думи.

- Публиката ви обича въпреки всичко!
- Това е балансът в природата. Никой никога не може да излъже всичко и всеки. Народът забавя, но не забравя. Като в римските театри, вдига пръстът надолу или нагоре, когато трябва да се убие един гладиатор. Сцената също е една арена. Публиката може да бъде излъгана една, две или пет години. Но не може 30. Могат да ти знаят и кътните зъби, и любовниците, и къде ходиш на коктейли, и какви рокли слагаш, с какви коли се движиш, дали караш самолет или яхта, но едно не може да се случи - да влезеш насила в сърчицата на хората. Аз се радвам на обич при три поколения въпреки медийна атака, която върви години наред и знам, че интелигентните хора я отминават с насмешка. И дори се гордея, защото в света ако спрат да те въртят по телевизия и радио, както това се случи с нашето поколение, ако ще да си Майкъл Джексън, или Елвис Пресли, моментално изчезваш от играта. Не могат да те спасят продуценти и музикални компании. А въпреки всичко хората продължават да обичат някои от нас, за което само мога да им бъда благодарен.

- Можеше ли да се избегне конфузът с данъчните?
- Много неща можеше да бъдат избегнати. Даже аз отидох при шефа на данъчното и поговорихме. Това което бях подал още ноември-декември, беше в срок, тъй като аз от януари нямаше как да присъствам – имах и пътувания, и ходене в болници и какво ли не. Трябваше да подам всичко преди Нова година и бях изряден, отворих и банковите си сметки. Жената, която се занимава с моите неща в данъчното, беше категорична: „Вие сте абсолютно стриктен и точен.” Това мога да го кажа с гордост. От тук нататък истината е, че се раздухаха много нещата, щом се стигна до затвори, а много хора се уплашиха да ме канят около Нова година, когато най-много се работи. Но не съжалявам, защото чисто физически не бях много добре. Когато една данъчна система е точна, всеки един от нас няма да може да мърда, дори да му се иска.

- Какво имате предвид?
- Всеки който е кацал да снима в чужбина, както аз съм снимал за ARD, още на летището агентът на телевизията му дава плик, в който е написано какъв ти е мръсният хонорар, какви данъци ти се удържат, и най-накрая какви пари получаваш реално. Веднага се плащат 50 процента от тях, а още на генералната репетиция получаваш останалите. До тебе даже не стигат мръсните пари. Друг е въпросът дали всички ние, музиканти, спортисти, които винаги сме под прицел, ще напълним хазната или парите са при съвсееем други хора, със съвсем други нули, много различни нули от нашите възможности. Нека не забравяме, че ние работехме в общество, в което имаше братство и равенство. В Концертна дирекция, като постъпих в „Диана експрес”, автоматично ни задължиха да подпишем щатове. Получавахме около 160 лева, което не беше много повече от шлосера и много по-малко от на миньора. Трябваше да бъхтим между 80 и 100 концерта, а след като изпълним тези нормативи и евентуално ако някой ни хареса, да тръгнем на хонорар. Но и на тях ни се удържаха данъци – автоматично, включително за носача на апаратура, данък общ доход, ергенски данък, даже за СМД при положение, че въобще не бяхме членове на този съюз. Много от моите колеги роптаеха, но беше безпредметно. Даже бях сметнал - без да съм счетоводител от НАП - че аз на 30-ия концерт получавах по-малко пари от моя осветител. И с какво ми се отблагодари държавата? След толкова години се оказа, че все едно никой не е живял, не е работил. Изведнъж се оказа, че архивите са или изгорели, или наводнени. Колеги, които са носили приходи от летни театри и стадиони, повече отколкото завод, днес им събираме пари да не умрат от глад.

- Нека поговорим за нещо по-приятно. Какво си казахте с Алла Пугачова в гримьорната й неотдавна в София?
- Алла веднага ме прие, за което й благодаря, защото беше изолирала всички радиа и телевизии. Прие само един човек – той някога й предсказал, че ще стане популярна, писали са си писма. Оказа се, че аз пък съм журирал дъщеря му на детски конкурс за певци. А Богдана не ми е казвала колко добре се познават. Дала й някаква рокля навремето – Алла нямала какво да облече по ред причини. До днес помни тази услуга и беше много сърдечна. Иначе аз съм стоял доста пъти при Алла до сутринта. Имам страх от самолети и години наред по турнета съм пътувал винаги със спален вагон. Случвало се е влакът да тръгва рано сутринта, и тя ме е канила у тях, в 2, в 3 и до сутринта сме яли и пили, и говорили. Най-голямото нещо, което съм постигнал – 13 концерта с Алла, в „Комплекс мира” – пред 18 хиляди всяка вечер, най-големият олимпийски комплекс. Не се главозамайвам – мнозинството са идвали заради нея, но да правиш един час програма преди нея и да те бисират, е успех. Да не обиждам никого, но толкова много хора някои наши звезди и звездички са виждали само по телевизията. На концерта й в София  звукът беше по-добър отколкото на Стинг, колкото и да е смешно за някои. Аз бях причината Алла да дойде да води една новогодишна програма. Пееше една уж шутовска песен: „Ей вы там, на верху”. Имаше дълбок подтекст, дори опасен, защото още нямаше перестройка. Тя обясняваше, че е за тези на върха, които никога да не забравят че могат да слязат долу. Сега ме пита: „Как си Василька? Запазил си се същият - правил ли си някакви интервенции на главата, по тялото?” Викам: „Мен ме е страх от апандесит, камо ли да легна под ножа!”  Преди години в Първа градска (живеех на Раковска при леля ми) от мисълта, че трябва да отида на операция, оздравях от зор... Та камо ли да ходя да си режа лицето, краката, гъза... Никакви интервенции нямам – не само заради страха, просто не е моят случай.

- Как преминава един ваш ден?
- Обикновено лягам към 7 сутринта. Онази нощ стоях до 6 да гледам мюзикъл по НВО. Прибрах се към 2-3, имах гости, и после изведнъж към 4 почна бродуейски мюзикъл „Сезони на любовта”, страхотен. Не можах да мигна до 6. На Бродуей всеки е и певец, и актьор. За щастие всичко беше преведено на немски, който ползвам. Такива неща се говориха – уж булевардно, а топката беше от Миряна Башева нагоре. Това е голямото можене – за любов да се говори по 50 различни начина. Пак се сещам за онази позната на Богдана, дето беше казала, че ние сме извън света.

Васил Найденов е делял една гримьорна с Тина Търнър по време на нейна визита в България. Ето разказа му: „Зад нас, където живея в момента, има спортна зала, която я бяха нарекли огледална – тези огледала от нищо правеха нещо. Аз бързах да се облека и не обърнах внимание, но в един момент влезе някаква жена и почна да говори на английски, за да извика някого за снимки. Погледнах в огледалото се и се вдървих – викат Тина Търнър. Никога не подозирах, че моят идол седи половин метър зад гърба ми. Няма да забравя как се изправи тази жена. Беше с къса пола, не в първа младост, но скочи като леопард, като тигър – с такава грация, като тези животни, които знаят как да си движат краката. И до ден-днешен тя знае как да ходи по сцената.

Интервю на Иван Георгиев за вестник “Уикенд”