Васил Найденов: Данъчните се учудиха, че нямам яхти

- Щастлив човек ли сте?
- Щастието е нещо много относително. За себе си мога да кажа, че съм щастлив, тъй като бях харесан от българската нация. И не само у нас. Това е сбъдната мечта, защото не всеки артист има шанса приживе да има почитатели. Цели три поколения слушат моята музика. Друг е въпросът дали съм щастлив, че съм се родил в тази държава. Обичам България и затова съм останал да живея тук, въпреки че съм имал доста възможности да емигрирам. Имам леля в Детройт, която искаше да ме осинови, още когато бях съвсем малък. Тогава обаче времената бяха други и се разсъждаваше по различен начин. Много ми е интересно в съвременна България, ако на някой младеж му предложат такова нещо, как ще реагира. В крайна сметка аз не се съгласих, защото трябваше да се платят 20 000 долара. Често съм си задавал въпроса какво щеше да стане, ако бях заминал за Детройт.

- Какво е щастието за Вас?
- За някои хора щастието е пари, за други е да имат близки хора до себе си. В живота щастието винаги е съпътствано от нещастие. Има и друг тип хора, за които щастието е власт, с която избиват комплекси. Чисто професионално аз съм щастлив. Друг е въпросът дали държавата е оценила това, което съм направил.

- Обидно ли ви е да ви гонят за данъци, след като 30 години държавата е изкарвала милиони приход от ваши концерти, без дори да ви осигурява и да ви смята трудов стаж?
- Всеки трябва да бъде гонен за данъци. Трябва обаче да има установен ред. В Германия например, още със слизането от самолета, получаваш един плик, в който са описани всички удръжки от сумата, която ще получиш като хонорар. Това се нарича строен ред за данъчно облагане, който важи за всички. За президента и проститутката на пътя е едно и също. Друг е въпросът доколко съм виновен и какви доказателства се намират. Тук се започна една говорилня като на селски мегдан. Това най-малкото не е достойно. Искам да попитам колко ще се напълни хазната от артистите и музикантите?! За огромно съжаление парите на са у нас. Още по времето на Людмила Живкова се грижеха да не получаваме хонорари. Затова ни направиха щатни служители на обединение Музика. Това е абсурдът на нашата професия: години наред бяхме като тъкачи и накрая се оказа, че нямаме трудов стаж. Все едно не съм бил жив 30 години. Това е от уволнението ми от казармата, та до падането на режима. Ако работех частно, щях да бъда длъжен да се самоосигуря. И това не съм само аз. Говорим за музиканти като Щурците, Лили Иванова, Сигнал... Сега, за да докажа трудовия си стаж, трябва да намеря хонорарни листове от преди 30-40 години. Та аз старите си плочи дори не пазя! Да обобщя – не съм обиден, а само учуден. Документите ми бяха предадени навреме. Още през ноември всичко се изясни.

- Колко важна е любовта за Вас?
- Любовта е създала света и ще спаси света. Казал го е по-умен човек от мен. Това е основният двигател на вселената. Тя променя всеки един от нас и ни прави по-добри. Любовта е в основата на всяко изкуство. Тя се възпява и ще продължи така да бъде.

- Какво значение имат парите за Вас?
- Без пари не може. Но има хора, които превръщат парите в самоцел и избиват комплекси чрез тях. За себе си не мога да кажа, че съм бохем, тъй като никога не съм живял по този начин. Много от моите колеги са такива. Не съм по шумните тържества и не си падам по харчене на пари и купуване на яхти. Може би заради това данъчните са учудени, че аз тези неща ги нямам.

- За какво се молите най-често?
- Моля се за много неща. Не ходя често на църква, но вярвам в тази висша сила и на баланса в природата.

- Кое е най-голямото Ви прегрешение?
- Прегрешения имам много. Никога не съм си водил статистика за плюсовете и минусите. Може би заради това нямам и хонорарни листове за участията си. Прегрешения имам със сигурност. Може да съм правил някои неволно. Работата ми е такава, че е свързана с доста нерви, въпреки че изглежда лековата. Но честно казано не съм подготвен за този въпрос.

- Какво не можете да си простите?
- Правил съм грешки, но не глобални. Не съм наранявал дори животно. В това отношение спя спокойно.

- Кое е най-голямото Ви постижение?
- Най-голямото ми постижение, с което се гордея и до ден днешен е, че имах възможността да пея с Алла Пугачова 13 вечери пред 18 000 зрители всяка вечер. Това е страшно. Изживяването е невероятно. Пожелавам на всички наши певици, които през две години се сменят на върха и ходят по червени килими, да им се случи такова нещо. Това у нас обаче не може да стане.

- С какво печелите хората?
- Не съм грандоман и никога няма да бъда. Едно от нещата, които си давам сметка, че мога да правя добре е импровизацията. Имам много бърза музикална мисъл, без да звучи самохвално. Другото е, че винаги казвам истините от живота. Осмивал съм дори партийния си секретар. Даже си спомням една ситуация в Силистра, където дойде един партиец по време на участие и ми каза чрез някакви негови лакеи какво да пея. Аз се появих на сцената и го направих на маймуна. Попитах публиката какво иска да чуе и продължих да пея каквото искам. Та мисълта ми беше, че хората усещат човека на сцената. Всичко се вижда. Не можеш лесно да спечелиш любовта на хората. Колко и да опитваш, ако не си тяхната Лили Иванова, няма да стане.

- Коя е най-голямата Ви загуба?
- Може би съжалявам за това, че не направих опит да напусна България. Другото, за което съжалявам е, че много пъти са ме канили в Норвегия, Финландия, Швеция и аз не съм приемал. Моите колеги работеха по кораби, живяха много по-добре по отношение на храна, дрехи, пари. Аз обаче предпочитах концертната дейност в България и в съветския лагер. Ако си професионалист на запад, попадаш в една система, която е невероятна. Няма ги драмите да пътуваш по Казанлък, Калофер, да ставаш в 6 сутринта и накрая нищо. Така, че може би съжалявам, че не опитах.

- Имате ли истински приятели? Какви са близките ви хора?
- О, да! Имам страшно много приятели. Не знам как да ги определя, с времето се променят.

- За какво тъгувате?
- Нямам много време за тъга. Иначе ми става тъжно за това, че не съм убеден, че живях в необходимото време и необходимата държава. В никакъв случай обаче не се самосъжалявам. Тъгувам за това, че съм изразходвал излишно много нерви за глупости. Например в момента се ядосвам, че пред моя дом засадих две брези, които ги счупиха и звъня в общината като луд. Това вече продължава втора година. Тъгувам за дупките, които ни заобикалят, за простотията, която ни заобикаля. За речника, който се е наложил у младите хора. Правната система също е трагична. Не може да осъди престъпник 10 години.

- Вярно ли е, че имате изоставен брат?
- (Смее се) Това са глупости! Нямам брат. За съжаление съм абсолютно сам. Майка ми, Бог да я прости, ако чуе какво работи се говорят и се пишат, ще се обърне в гроба. Преди няколко месеца до мястото, където живея имаше един циганин, който продаваше вестници. На няколко пъти минавах покрай него и накрая ме спря и ми каза: „Господине, трябва да ви почерпя, защото продадох най-бързо вестника, на който на първа страница пишеше, че сте били в затвора седем години“. Та самият циганин се усети, тъй като след няколко дена ми каза, че историята с брат ми се е котирала толкова много. Иначе ми е много мъчно, тъй като цял живот съм бил сам. Израснах без баща. Почти не съм го виждал. С майка ми са се разделили, когато съм бил на 1 годинка. Не изпитах нищо, когато този човек почина.

- Коя е най-голямата естрадна звезда в България според Вас?
- Разбира се, Лили Иванова. Още, когато прохождах в тази професия, тя беше звезда. Скоро ще стана на 60 години, а Лили продължава да пълни НДК с по два концерта. Това го пожелавам на младите. Дори и Тина Търнър няма толкова богат артистичен живот като Лили. Не знам как на тези години се поддържа този енергичен начин на живот. Нека младите да помислят малко в тази посока. Защото народът не може да бъде излъган. Може за една или две години, но за 30 или за 50 няма как да стане.

- На всяка цена ли постигате успехите си?
- Не, не съм човек, който да гони успехите на всяка цена. С мен обаче е Господ, който винаги ми помага. Както не съм добре със статистиката, или не си пазя албумите, рецензиите или хонарарните листове. По същия начин съм разхвърлян артистично и не мога да кажа, че съм човек, който да седне и да мисли, че обезателно трябва да направи нещо и то на всяка цена. Това го правя интуитивно и всеотдайно. Това се усеща от хората.

- Помните социализма – бяха ли тогава хората по-съвестни?
- За по-съвестни не мога да кажа, но бяха по-добронамерени. Няма по-търпелива нация от нашата, която дори стига до малоумия. Търпимостта и възпитанието има някаква мярка. Когато се стигне до абсурдната търпимост, човек вече започва да си задава въпроса дали тази нация вече не е малоумна. Народът има право да изисква. През онези години всички работеха, а не искаха. Общо взето имаше някакви норми. Въпреки че аз не съм човекът, който е привърженик на този строй. След падането на този режим обаче простотията се издигна в култ, а свободата стана свободия.

- Кое според Вас е нелечимо?
- Нелечими са много неща. Болести, за които човек трябва да има дух. Никой не може да избегне съдбата си. На всеки един от нас това му е предначертано. Човек не трябва да съжалява за нещата, които не е успял да постигне. Нелечими са и тези няколко строя, които трябваше да преминем. Това е вид заболяване на обществото.

- Кое е непростимо?
- Простотията и тарикатлъка. Всичко мога да преживея – неграмотността или незнанието, но тарикатлъкът във всичките му форми, който се възпява непрекъснато, не мога да преглътна. Това е нещо много страшно. Така нареченият Байганьовски тарикатлък, който ужким е невинен и създава впечатление, че всичко се прави под мустак и с насмешка. Това води до много страшни нещица и до ден днешен. Вече на никой не му пука за партньора до него. Няма отношение на работното място. Дори и хуморът ни вече е тарикатски. Това доведе то тази бездуховност, която толкова време цари в България.

Интервю на Никола Шентов за вестник Супер 19’