25 години без Леа Иванова

Леа ИвановаЛеа Иванова е митичният символ не само на българската, но и на световната естрада на миналия век. И днес – четвърт век след като примата на българския суинг напусна този свят, гласът й продължава да е жив. Тези, които са имали щастието да се докоснат до нейното изкуство, казват, че очарователната й усмивка огрявала публиката като мощен прожектор. А Еди Казасян – неин приятел, съпруг и ръководител на оркестъра, с който певицата 30 години е на световните сцени, добавя: “Леа беше божествена личност - звезда, надарена от Бог.” Родена през 1923 г., Леа Иванова проявява в ученическите си години талант на художник. Учи в българското училище в Истанбул и в началото на 40-те години на миналия век идва в София с намерение да постъпи в Художествената академия. Но страстта към пеенето надделява и тя започва сериозни занимания с Павел Елмазов и знаменитата оперна артистка Илка Попова. Първите й изяви са с джаз оркестъра “Славянска беседа”, след което продължава певческата си кариера с прочутите оркестри “Джаз Овчаров” и “Оптимистите”. Срещата й с Еди Казасян през 1955 г. определя линията на живота й през последвалите три десетилетия. “Чико от Порто Рико” е първият шлагер, който Леа изпява през далечната 1956 г. Следват “ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ”, “Отивам си без шум”. Животът й всъщност е част от живота на Еди Казасян и обратно. И независимо че се женят по любов, Еди кръшка като за световно. Леа казва на всеослушание: “Всичко приемам, ние сме модерни хора, но не мога да му простя, че ме прави за смях пред цяла София”, запечатва спомените си покойната легенда, която е трябвало да търпи и това, че любимият Еди води любовниците си в общия им дом. В интерес на истината, Леа Иванова ревнува плешивия Еди Казасян от другите жени и много пъти е сваляла перуката от лъскавата му глава на куп купони. Парадоксално, но факт - разочарованията й и нанизът от случки, които не са добронамерени към нея, увеличават любовта й към Еди, но като че ли тя не обича да споделя мъките си. Своите песни аз раздадох на вас, а тъгата си скрих - пее тя в една от песните си и като че ли музиката и текстът са направени точно за нея. Когато е тежко болна и наистина умира от рак, Еди написва една от най-хубавите песни – „Момичетата, които обичах”. Той е дълбоко покрусен, не се отделя от леглото й. След смъртта на жената на живота си Еди никога не намира щастието. До последния му миг на грешната земя приятелите му ще го запомнят като един много натъжен и самотен човек, който мълви безгласни молитви дано Леа да му е простила, за да може, като отиде горе при нея, отново да са заедно. Една от последните песни, които изпълнява, е “Би трябвало да имам два живота”. Текстът като че ли е писан само за мен, споделя певицата. А иначе е пяла на една сцена с Том Джоунс, Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Хари Белафонте и Жозефин Бейкър. Леа свободно разговаря на осем езика, а в репертоара й има френски шансони, италиански канцонети, руски романси, испански песни, български фолклор, евъргрийни. Известна с пословичното си чувство за хумор, тя казвала: “Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната – какво пък! Може би наистина съм щастлива...”