Трифон Джонев – последният жив от Буфосинхронистите: Лили Иванова играеше на дребно, но да е жива и здрава

БуфосинхрониститеДва пъти празнува рождения и именния си ден единственият жив от прочутия навремето състав “Буфосинхронисти” Трифон Джонев. “Приятелите ми знаят, че съм роден на свети Трифон, но със смяната на календара той сега се пада на 1 февруари. Та като започнаха да звънят, цял ден. Как да им прекъсна благопожеланията?!”, усмихна се пред “Труд” оперетният певец и добави: “На 14-и беше същото, загряха ми телефона.” Легендарният комик е кръстен на чичо си Трифон, загинал при Одрин през 1913 г. През 1956 г. кандидатствал безуспешно във ВИТИЗ, от което спечелил Музикалният театър. Джонев е един от четиримата буфосинхронисти, които разсмиваха България и бяха на върха на славата си повече от 20 г. “Моторът на групата беше Христо (Тити) Хаджикостов. В “Буфосинхронистите” бяхме с Щилиян Кунев (бащата на Меглена Кунева, починал преди 28 г.) и Христо Руков (ректор на НАТФИЗ до смъртта си). Обикаляхме в страната и в чужбина, разсмивали сме Тато, Чаушеску, Хрушчов и Брежнев. В последните месеци съм малко самотен, защото любимият ми внук, с когото живеех през последните 2 г., замина на работа в чужбина”, призна Трифон Джонев. Трифон е роден е в село Карабунар на 14 февруари 1928 г. През 60-те години на миналия век става част от прочутия квартет “Буфосинхронисти”, с които гастролира в 39 държави. 50 години е в състава на Музикалния театър. Играл е в 19 филма и много телевизионни постановки.

Трифон Джонев от Буфосинхронистите - 2011- Трифоне, няма човек над 50 г., който да не си спомня квартет “Буфосинхронисти”, с който повече от 30 г. разсмивахте България.
- И не само България! Играли сме в 39 страни и пред сума държавни глави - Тодор Живков, Хрушчов, Брежнев, Бургиба... Този последният беше президент на Тунис. Изиграхме си програмата, тръгват те с Тато на обяд, а Бургиба минава покрай мен, хваща ме за бузите и започва да ме целува: “Бебе! Бебе!” А в Съветския съюз ни викаха “американския състав”. Големи турнета правехме там. От едно турне изкарвахме по една лада. Русия беше нашето спасение, в Англия ни платиха много добре, в Източна и Западна Германия - също. Бисовете бяха навсякъде почти. Много авторитет имахме.

- А как започнахте?
- Тити Хаджикостов, съпругът на оперетната прима Лиляна Кисьова, създаде квартета. През 1958 г. видял такъв състав в Париж и го направи. Сега от всички само аз съм жив. И ми е странно, че ме помнят хората. Ето, на рождения ми ден на 14 февруари почерпих в кварталното заведение - дойдоха едни непознати. Поръчали баница със сирене и ми я носят. Помнят ме, защото пътувахме доста из цяла България - с Парцалев, с Емил Димитров, с Богдана Карадочева, с Лили Иванова...

- Лили Иванова не я ли беше яд, че на буфосинхронистите им пляскат повече?
- Жива е тя, нали?

- Съвсем си е жива.
- Нека да е жива и й се радвам. Тя е една от най-добрите певици на България. Не е случаен пенкилер. В много турнета сме били заедно. Може да се е ядосвала, че ни аплодират повече. Малко на дребно играеше тя. Можело е да бъде по другояче, но – характер. Много шарехме навремето. Колите бръмчаха из цялата страна. Много забавни моменти имахме, но неточности на сцената не сме имали почти никак. Ние бяхме професионалисти, академичен състав, а и ръководителят ни Хаджикостов беше малко педант. Тити за едни неща заслужаваше лауреатска награда, а за други - в затвора да влезе. В един момент се разделихме с него. На някакъв концерт той ми каза, че не може да ме понася. А аз за достойнството винаги много съм държал. Изкарах си изпълнението, събрах си багажа и му казах: “Бях дотук.” Ако ми се беше извинил, сигурно щях да се върна, но той не пожела. Тогава аз направих друг състав - “Буфо шоу”, и се оказа, че мога да пиша, да организирам. Та и с тях изкарахме доста време.

- Бил си повече от 50 г. в Музикалния театър. В буфото само си отваряш устата, пък иначе можеше ли да пееш?
- И още мога! (Запява със звънък тенор: Как прекрасно е сега / в мойта родна планина / често в нея пея аз / и ехото чувам глас: / “Айлаларихи!”; Джонев изкарва няколко алпийски възгласа.) Аз съм ученик на Христо Бръмбаров, той искаше да ме качва на оперната сцена. Но все смятах, че нещо не ми достига. Непрекъснато ходех на опера. Познавах ги всичките, нямах пари, но намирах начин да влизам на представление. Ама отидох в оперетата. Бях победител на конкурса. Дори един от комисията понечи нещо да ме пита, но драматургът Павел Спасов извика: “Какво искаш от тоя човек, бе?! Той е роден за нашия театър, ти си седнал да го питаш глупости!” Проявите ми бяха много.

- И в киното си играл...
- В 19 филма - “Господин за един ден” (1983), “Куче в чекмедже” (1982), “Под едно небе” (1982), “Царска пиеса ”(1982), “Йо-хо-хо” (1981), “Двойникът” (1979)... И в телевизията много съм играл - в мюзикъла “Зех тъ, Радке, зех тъ” по “Михал Мишкоед” бях слугата на Парцалев. Явявал съм се във ВИТИЗ, ама не ме приеха. А преди това щяха да ме вкарват в затвора.

- Защо?
- В казармата. Военно положение. Като стоиш на пост един час, един час стоиш си “под часи”, един час си свободен. И третия час всеки го използва както знае. Казармата беше до театър “Трудов фронт”, аз излизам с едно гадже да се видим около подуянската баня. Търсят ме да отида караул. Напуснал съм. Равно е на напускане на фронта! Прежалиха ме много бързо, колкото и да ме обичаха. Баджанакът на Антон Югов (министър-председател от 1956 до 1962 г. - бел. авт.). беше командир на поделението. Хъката-мъката, правят събрание и ме изключват от партията, ще ме дават на военен съд. Успявам да се обадя в Карабунар на брат ми, забира той един полковник Сертов, отиват при началник-щаба Гайтанджиев. Той издава заповед: “Трифон Джонев се наказва с 2 месеца да дослужи след набора.” И аз като се натегнах... Кой ще измие клозета - аз! Кой ще бели картофи - аз. За добра служба ме пуснаха по-рано.

- Гаджето поне струваше ли си?
- Ааа, струваше си. Аз не минавах за хубав. Не че съм крив, но едва в последните 10 г. свалих 45 кила. Винаги съм бил пухкавичък. А тогава с шинел, остриган, пълен. Гаджетата не са въртели около мен. Пък и бяхме по-скромни. Я да ти кажа една клюкарска случка от по-скорошно време. Както си седя, вземам телефона и се обаждам на една абитуриентка. “Кой се обажда?” “Един твой ухажор. Като слезеш два етажа, ще дойдеш у нас.” То било любопитно, защото съм артист. Дойде, седна, приказвахме. Само я целунах тоя ден, но една от красивите работи в моя живот стана с нея. Никой не разбра за нашата връзка, а бях от нея 24 години по-голям. Тя беше на 18, аз - на 42. Значи преди 40 години е била таз разправия. Много любов, ходехме тайно на вилата, след близо 8 години се разделихме без конфликти. Срам ме е, започнах да забравям. Ох, не мога да й кажа името. А бих желал да се видим, като едно сбогуване.

- От кога живееш сам?
- Вече 11-12 години съм без жена. Внукът ми живееше при мен, ама замина на работа в Белгия. Необходимо ми е да имам човек. Три пъти съм падал във ваната, последния път едва се измъкнахот нея. Като ми се обади по телефона от Белгия, му викам: “Безумно много те обичам! Чакам те с разтворени обятия, дядовото!” Хубаво момче е. На 25 години стана, завърши логопедия. Много ми липсва.

- Представял ли си си някога, че щерката на колегата ти Щилиян Кунев ще стане евроминистър (става дума за Меглена Кунева)?
- О, никога. И той, и Хаджикостов са били царски офицери, “врагове на народа”. Аз съм от партизанско семейство в Карабунар. Партиен член. Третият от буфото Васил Клисуров също не беше от нашите. Обаче онзи, дето го смени, покойният ректор на ВИТИЗ Христо Руков, беше партиен секретар. Така че имаше баланс.

- Колко ти е пенсията?
- Към 360 лева.

- Стига ли ти?
- Ако не трябваше да давам половината за парно, щяха да стигат. А у нас само един радиатор работи, в тази стая. И то така мъждука, че пускам и електрическа печка.

- Други таланти освен пеенето и буфото имаш ли?
- Бях много добър шахматист, национален състезател на “Спартак”. Много играехме шах и табла зад кулисите. И като кажа внезапно “Мат!” на някого и той вземе, че рипне: “Вай, как стана?!” Пък ми захлупи шапката над очите и извика: “Кьопоолу!”

- Фамилията Джонев откъде идва? Някой твой дядо да не се е казвал Джони?
- Фамилията ни е била друга. Да кажем - Гаджеви. Има една легенда - моите прадеди в Карабунар са гледали коне и са се състезавали с тях на Тодоровден. Конят победител се казвал Джони. И от Джони, Джони ставаме Джоневи. Не може през турско време да сме станали Джоневи, но трябва да е било веднага след Освобождението. И сме се размножили... Включително и с мен. Започнах 84-тата година. Има още мегдан, но зависи от Бога и от профкомитета какво ще отпуснат. Колкото и да е - не съжалявам. Изкарах един интересен живот.

Красимира Стоичкова и Маги Гигова за „Труд”