Тони Димитрова: Ще стана свидетел на процес за стажа на звездите

Тони Димитрова- Здравей, Тони! Данчо Караджов от “Сигнал” призова публиката да свидетелства, че музиканти от неговото поколение са изнасяли концерти. Не можели да се пенсионират, защото навремето изгорял архивът на Концертна дирекция и не могат да им оформят документите. Как ще коментираш?
- Всичко това, което Данчо казва, е ужасно тъжно. Защото става дума за едни смехотворни пенсии, които даже не могат да получат. Не възможно е да няма някъде следа от цялата тази документация. Все трябва да има вратичка в закона, за да им се помогне. Ако опре дотам, бих свидетелствала на един бъдещ процес, защото, преди да им стана колежка, съм била на концертите на всички изпълнители, за които Данчо говори. Няма държава, в която има бивши звезди, доколкото може да се говори за такова понятие. Както няма и бивши президенти. Затова ми е тъжно, когато чуя, че някой певец мизерствал в панелка и нямал пари да си плати тока. Мой познат ми разказа, че лежал наскоро до Вили Кавалджиев в болницата и останал потресен. Това е ужасно - хората, на които са се кланяли милиони, да изпаднат в такова положение. Те заслужават да си изкарат едни достойни старини. Не можеш да стоиш сам и да се храниш от спомена, че едно време си пълнил залите, а сега да нямаш пари да си купиш хляб.

- Не смяташ ли, че този въпрос би предизвикал и коментари като: А бе какво да ги съжаляваме, те навремето си живяха като царе, докато ние карахме с по 120 лв. заплати, да са заделяли бели пари за черни дни?
- В една страна, където сиромашията е поголовна, е нормално да се чуят такива коментари. Наистина сега получаваме, но просто не знаете какво ни струва това и какво губим.

- Ти замисляла ли си се за момента, когато ще спреш да пееш?
- Не съм си мислела, че вечно ще си вея роклята по сцените. Но човек трябва да има вътрешна мярка кога да спре. В мига, в който усетя, че хората не ме канят, ще сляза от сцената. Даже съм си мислила с какво бих се занимавала.

- Например?
- Например аз съм една добра кулинарка. Не казвам, че бих се захванала с всичко, но ако се стигне дотам, няма да избирам много. В края на краищата няма срамна работа. Ще ми бъде по-срамно да си стоя вкъщи, да разглеждам албумите и да си казвам: "Боже, къде бях, къде съм сега." Ако трябва, ще стана спасител (Смее се.) Аз съм много добър плувец. Всяка сутрин ходя в басейна на един хотел, където 100 дължини ги правя за 40 минути. Но да не дава господ това време да дойде скоро.

- Имала ли си моменти, когато си искала да се откажеш от пеенето?
- Имала съм, но публиката ме е връщала на сцената. Дори съм ходела с нежелание на концерти, но там се мобилизираш и хората не усещат нищо от дискомфорта ти. Най-сигурният барометър, че нещо не е наред, е, когато спра да се вълнувам.

- Как излизаш от такива ситуации?
- Публиката ме връща на сцената. В един момент си казваш - как може да не те въртят по радиата, след като пееш едни хубави, човешки, мелодични песни. Но после идва отрезвяване, когато си погледна в тефтера с поканите за участия. Той е по-верен, защото все пак пееш на живо пред хора. А тези, които ги пускат по 100 пъти на ден, се чудят къде да отидат да пеят.

- Има ли значение възрастта за пеенето? У нас постоянно се коментира кой на колко години е, защо с този ЕГН е още на сцената и т.н.?
- Има значение, ако започнеш да се излагаш и изглеждаш зле. Но това е видно и би трябвало сам да спреш. Но при положение че пълниш зали и те слушат, какво значение има възрастта. Важни са песните, публиката и гласът, а годините така или иначе си минават. Извинявай, има 20-годишни, които се напъват да пеят, ама хубост зали не пълни. С нея мъжете си изплакват очите, но младостта е до време. Няма музика за очите.

- Как преживяваш всичките тези трагедии, които споходиха колегите ти - Гого от “Тоника” се разболя, Миро от “Мери бойс бенд”, Вили Кавалджиев?
- Трудно, много тъжно ми беше за Георги Минчев, който ми подари една касета със свои песни. Изключително мил човек, но ми беше по-далечно, защото беше от друг град и рядко се засичахме. За Гого ме боли. (В този момент телефонът й звъни и Ева й съобщава, че са кацнали току-що в Шанхай, където Гого отиде на лечение. Предния ден Тони Димитрова даде колата и шофьора си да го закара до Истанбул, откъдето той и съпругата му отлетяха за Китай.) Когато съм била сама, на глас съм се молила той да се оправи. И не само той, всеки има право на здраве и щастие.

- Какво е усещането да пееш в САЩ и Канада? Няколко пъти си изнасяла концерти зад океана, за които после сме слушали само по преразкази на очевидци.
- Усещането е страхотно. Не слушайте какво ви казват някои, че било пълно с американци - това са хора, женени за наши. Залите се пълнят основно от българи, които са много трогателни и реагират по-различно от нашата публика. Има го момента на носталгия, гледат те в захлас и усещаш как очите им се навлажняват. Иначе българската душа е еднаква навсякъде. Пяла съм в Москва, в Албания, в Атина, в Кипър. В Чикаго например ми се случи нещо невероятно - както си пеех на сцената, изведнъж гледам хората излизат на прибежки навън с прихлупени ръце на очите. Пеех “Песента за мама”. После се връщаха в залата и разбрах, че са излезли навън да се изплачат на воля.

- Промени ли се публиката в България от 1998 г. насам (оттогава Тони Димитрова започва активна концертна дейност - б.а.)?
- Понеже аз не съм се променила, не мисля, че и публиката се е променила. Хората, които обичат моите песни - така предпочитам да наричам публиката, не търсят причини защо ме обичат, нито аз. Просто си идват на концертите и докато тях ги има, и мен ще ме има. Те чакат от моите песни съдби, в които се виждат като главни герои.

- Лили изпя "Черната овца" на “Ахат”. Ти би ли сменила стила си?
- Бих запяла нещо по-твърдичко, но като цяло не виждам причина да сменям стила си. Ако нещо ме грабне, защо не. Много харесвам Шаная Туейн и бих изпяла нещо в нейния стил. Но категорично песента трябва да има мелодия, а не т.нар. музикантски песни. Друг е въпросът, че зад това понятие някои оправдават липсата на публика.

- Дразниш ли се, когато те наричат българската Бони Тейлър?
- Не се дразня, но вече ме разпознават.

- Как си обясняваш факта, че въпреки многото тв предавания за издирване на таланти, малко хора от провинцията като теб пробиват на голямата сцена? Остават само с едната си минутка слава около награждаването и после заглъхват?
- Просто нямат добри песни, а те са най-важното за един певец. Имаме много гласовити деца, но веднага им се дават чужди песни и там българинът не ги разпознава. Пеят прекрасно на английски, но не и на български. Слушала съм много кандидати за “Бургас и морето”, но когато започнат да пеят на родния си език, ти е трудно да ги разбереш. Песента не е само музика, тя е и дума. Затова, когато не можеш да предадеш посланието от нея, се загубва връзката с публиката. Нашите млади изпълнители пеят прекрасно кавъри, но дотам свършват нещата, защото с този репертоар пълнят пиано баровете. Ако техните продуценти нямаха договори с радиата да ги пускат, никой няма да ги разпознава.

- Смяташ ли, че ако те нямаше и някой от участниците в “Мюзик айдъл” например изпееше “Ах, морето”, щеше да има твоя успех? По-различно ли щеше да е, ако я пее човек от Червен бряг или от Бургас?
- Ами ако наистина я беше изпял преди мен?! Затова не споделям схващането на някои певци, че едва ли не те са направили песните на даден композитор. Не е така! Просто друг не е имал този шанс. Не е само гласът. Има страхотни български изпълнители, които пеят като змейове, но нямат репертоар. Затова винаги ще съм благодарна на всеки, който е работил през годините с мен. Защото можеше на мое място да има друга късметлийка и в нейните песни хората да припознават себе си. Не знам какво щеше да се случи с мен! Сигурно щях да продължа да пея по кръчмите, ако не бяха песните на Стефан Диомов, Стефан Маринов, сега на Митко Щерев или думичките на Иван Ненков и Пейо Пантелеев. В края на краищата композиторът, певецът и поетът правят от песента една душа.

Интервю на Димчо Райков за вестник „24 часа”