Томи Димчев: Кирил Маричков изпя: „Аз не съм комунист”, а бе комсомолски секретар при мен

Томи Димчев и Мими НиколоваРокмузиката беше недолюбвана и цензурирана преди 1990 г. от управляващите, но бе търсена от младите хора. Проблеми с концертните изяви и звученето на песните им по радиото и телевизията имаха почти всички групи. „Щурците” бяха забранени за 6 месеца, „Диана експрес” – за 7, „Сигнал” – за 1 година. Какво възбуди у мен желанието да припомня тази история?
Наскоро гледах по Би Ти Ви едно предаване, наречено „Денят е прекрасен”. Бяха поканени музикалният директор на „БГ радио” Ана-Мария Тонкова и фронтменът на група „Сигнал” Данчо Караджов. Силно впечатление ми направи непосредственото поведение на Данчо Караджов, който на въпросите на водещата за проблемите на рокгрупите преди 1990 г., отговаряше не преднамерено, а като истински интелектуалец. Това ме провокира да се обадя на посочения телефон за връзка, за да го поздравя. А малко по-късно – да си припомня интервю с Кирил Маричков в друго предаване, което намирам за много цинично.
Но малко предистория. През 1970-74 г. бях Художествен ръководител и диригент на естрадния оркестър на Ансамбъла на ГУСВ. Един ден генералът, шеф на Политотдела на ГУСВ, към който беше ансамбълът, ме повика на разговор.
- Димчев, – каза ми той – ти познаваш ли Кирил Маричков?
- Да, - казвам – другарю генерал. Той е музикант, мой колега.
- Не този Кирил Маричков, а другият, бащата?
Аз му отговорих, че не познавам Кирил Маричков – баща. Тогава генералът, само дето не ме хвана за ревера:
- Слушай ме внимателно! Кирил Маричков - баща е шеф на арбитражния съд в Народна Република България, съветник на другаря Тодор Живков и негова дясна ръка!
Отговорих, че без да знам казаното от него, съм готов да взема сина да отбива военната си служба в Ансамбъла на ГУСВ, стига той да помогне за това, а също така – да вземем при нас и другия фронтмен на група „Щурците” Петър Гюзелев (той също не беше служил войник).
Генералът удържа на думата си и двамата дойдоха да отслужат военната си повинност. Кирил Маричков-син, разбира се, веднага го направихме комсомолски секретар, с което той много се гордееше.
В процеса на работа в ансамбъла (репетиционния период) у мен се роди идеята да помогна на Кирил и Пеци, през тези 2 години да се запази името на „Щурците” и групата да продължи да съществува. Ансамбълът изнасяше концерти из цялата страна и аз реших, че освен свиренето на двамата в големия естраден оркестър, мога да осигуря и самостоятелни участия като група „Щурците”. За целта към двамата титуляри прикрепих още двама колеги войници: Иван Цачев – китара и вокал, Едмонд Демерджиян – ударни (един изключително надарен барабанист и голям художник модернист, понастоящем покойник).
Така в концертите на ансамбъла имаше присъствие и група „Щурците”, които се радваха на бисове, защото бяха харесвани. Дотук с предисторията.
След 1990 г. рокмузикантите, идеологически убедени, че най-после ще настане демокрация в България и ще могат свободно да творят, активно застанаха зад хората, пропагандиращи демокрацията. За различните музиканти и групи нещата се развиха по различен начин, някои от тях се облагодетелстваха. Кирил Маричков-баща стана посланик във Ватикана. На сина Кирил Маричков загубих дирите. Виждах го само по телевизията да пее по митинги: „Аз не съм комунист и никога няма да бъда...” По-късно разбрах, че и той се облагодетелствал от демокрацията.
Кирил МаричковНо каква беше моята голяма изненада, когато по телевизията гледах интервю на Кирил Маричков-син, водено от интелигентна млада дама.
Маричков разказваше колко много били низвергнати по времето на соца, т.е. когато той беше комсомолски секретар, а баща му – съветник на Тодор Живков. Изведнъж водещата зададе въпрос: „Вие като бяхте низвергнати, защо участвахте в Благоевград на фестивала на политическата песен?” Да поясня, на този фестивал задължително се пееха само политически песни. Бях изумен от наглия и много нахален отговор на Кирил Маричков-син. Той каза: „Нас насила ни изтикаха на сцената, където видяхме плакат, на който пишеше, че фестивалът е за политическа песен.”
Водещата много елегантно се усмихна и подмина отговора, защото и тя знаеше, че на този фестивал нищо друго не се изпълнява освен политически песни, а зрители и до днес си спомнят как „Щурците” са пели „Венсеремос” с вдигнати ръце.
No comment... Кой какъв е, по делата се познава...
И за финал една лична случка, която говори много за моралната стойност на Маричков. През юли 2009 г. почина големият български художник и също голям музикант Едмонд Демерджиян, вечна му памет. На поклонението в църквата „Св. Седмочисленици” имаше стотици хора, приятели на без време отишлия си Еди, художници и музиканти.
Кирил Маричков и Пеци Гюзелев не бяха там. Не можаха да намерят 10 минути време да дойдат подобаващо за последно сбогом с човека, който отдаде 2 години от живота си за името на група „Щурците”.

Томи Димчев, дългогодишен декан на Естрадния факултет в НМА „Панчо Владигеров”, от 2007 г. е професор в Международна славянска академия за наука, изкуство и култура в Москва и Санкт Петербург