Тодор Колев: За концерта в НДК на 14 октомври пренебрегнах любимата си песен

Image- Г-н Колев, на 14 октомври правите голям концерт в зала 1 на НДК. Разкажете повече за празника, които очакват почитателите ви?
- За мене не е празник, а един концерт, който съм отбягвал да го правя доста години, защото не исках да вляза в клишето “Тодор Колев и приятели”. Исках да направя самостоятелен концерт и да има какво да покажа. Сега съм поканил само колегата Ицко Финци, за да изпълним с него нещо на цигулки. Ще имам голям сборен оркестър с диригент Ангел Заберски. Ще играя и част от моя спектакъл “Назад към културата”, който бих го нарекъл “уан мен шоу”. След това ще имам един блок несериозни песни и ще завърша със сериозните ми композиции, общо 13 песни. Имам две нови песни, едната за първи път ще я изпея тогава – кавър на една велика американска песен “Бяха много хубави години”, направих я на български. Много хора са я пяли – и Франк Синатра, и Рей Чарлз, но аз поисках да направя свой вариант.

- А в театъра? Да очакваме ли нещо ново от вас?
- Успоредно с концерта, репетирам и една американска пиеса в Малък градски театър “Зад канала”. Навремето той се казваше Малкия театър “София” и с Анета Сотирова направихме “Догодина по същото време” - за двама души, които се срещат тайно в един хотел в продължение на 25 години. Оказа се, че пиесата има продължение, героите продължават да се срещат вече 35 години. Затова се хванах, защото е много интересна. Режисьор и преводач е Андрей Аврамов, правим я на същата сцена, ще излезе около 10 ноември. Сега се казва “Всяка година по същото време”. Иначе играя и в “199”, в Младежкия театър. Не съм се отказал още - доколкото мога, продължавам да играя.

- Още ли жалите за младостта с “Жалба за младост”?
- А, не. Тя още навремето тая песен за мен беше майтап, защото тя е като преглед на българските хитове. И на концерта пред телевизията миналата неделя им казах: защо въобще се радвате и ръкопляскате на тая песен, като половина от имената не знаете кои са. Но явно, че се досещат нещо. Тая песен, макар и носталгична, винаги е имала своя успех. Пък и с нея пазя историята на българската музика – за първи път я изпях през 1983 г. и вече е надживяла толкова години.

- Обаче имате и втора, и трета версия на същата песен. Тях пеете ли ги?
- Не. За да отговоря на някои ежедневни промени и събития, понеже беше много известна песен, направих едни своеобразни кавъри, но не ги смятам за нещо – самото време доказва кое е и кое не е. Третата пък е политическа версия, която беше актуална през 1990 г., а сега не е.

- Днес е особено актуална песента “Фалшив герой”, а всъщност тя е вече стара, на 13 години… Как си обяснявате, че хората сега я откриват? Твърде сложна ли е била за времето си и мина така незабелязано или…?
- Не мога да анализирам тия неща. Знам само едно – аз самият през годините - пея от малък, занимавам се с музика твърде отдавна - съм забелязал, че това, което на изпълнителя му допада и го смята за любимо, невинаги е същото и за публиката. Сега за концерта си в НДК, пренебрегнах моята любима песен – “Петимата музиканти”, защото видях, че за публиката тя не е толкова любима. Не я включих в програмата и още ме е яд, но си казах, че аз не пея на себе си, а на хората. Избрах песни, които имат белега на театър – не са умозрителни, има какво да се играе, както казваме ние, артистите. Защото моите песни са повече театрални.

- Може ли да се каже, че песните от репертоара ви, които публиката обича, са компромиси – “Черно море”, “Камион ме блъсна”, “Сто кила ракия”…
- Това е чист театър, образ – там и гласът ми е друг, пея в образ, облечен съм в образ и така ще ги изпълня и на концерта си. В тях има театър, а това че някой, който по-малко разбира от музика и изкуство, си е за негова сметка. Много често тия песни са се възприемали едно към едно – те имат доста подтекст, но всеки възприема различно.

- Обижда ли ви, когато ви наричат бащата на чалгата заради тях?
- Не ме обижда, защото това пак идва от неразбиране. Може да ви прозвучи нескромно, но аз излизам и на сцената правя образ. Когато аз го направих през 1977 г., за такова нещо никой нито е мислил, нито е чувал - затова имаше такъв потресающ успех. Фактът, че аз излизах тогава с биг бенд и изпълнявах тези неща… който разбрал, разбрал, но не се сърдя, че някой го възприема едно към едно. Никога не обичам да правя неща, както се казва дюс, еднозначни. Но съм спокоен, не за друго - още навремето го приемаха за далеч по-превратно. На сцената пееше човек, който имаше скромни възможности, а имаше огромно самочувствие – аз се карах с оркестъра, то беше спектакъл. Тъй като няма такова нещо, не всеки е длъжен да го формулира и да го анализира.

- Но най-важното е че хората се радват.
- И това е доста трудно – да умееш да се радваш. Това е едно голямо удоволствие на тоя свят да умееш да се радваш на нещо. Аз оная вечер гледах за кой ли път даваха филма “Амур порт” на Фелини. Това, на което аз се радвам на тоя филм, не е същото, на което би се радвал един шлосер или шофьор. Това е богатството на изкуството, че всеки може да го възприема и да намира в него това, което му трябва.

- На 70 години на какво се радвате?
- Аз се радвам, когато отида някъде – и то главно в чужбина, и виждам, че има хора, които живеят на чисто, прибрано, красиво място, че хората са с по-добро възпитание, че животът им е по-хубав. Това ми дава до известна степен надежда, че може би някога и тука ще стане така. Мъчно ми е като гледам колко лошо живеем. Оказа се, че ние живеем в държава, в която няма правила. Един приятел, който пише стихове, много отдавна написа, че това е държавата Абсурдистан. Само остава или да иронизираме, или да се смеем, или някой да страдат жестоко и да ги избива на борба с еди-си-какво. Мен ми се иска да има правила, да има яснота и ред.

- Как гледате на новото правителство? Ще ги направи ли тези правила и ред?
- Страшното е друго - че става въпрос за надеждите на хората, за доверие. Хората дадоха доверие, сега Европейския съюз също даде кредит на доверие, това са задължаващи неща. Дано тези хора, които в момента са в правителството, да разбират това.

- Вярвате ли им?
- Вярата се крепи на нещо, което човек трябва да види. Аз чакам да видя, защото ние на приказки сме свикнали много. Не казвам обещания. Приказки, както Рей Чарлс пее – големите мащабни глупости. Аз пак го свързвам с мойта работа. Учудвам се, как е възможно хората да се интересуват от толкова глупави и тъпи песни. Музиката не е само за подскачане! Целият свят пише музика, в която има послание. Това нещо като, че ли никой не го знае. За какво е тогава всичко, ако няма послание към тия, на които я пея…

- Бяхте едно от лицата на демокрацията. Поддържате ли днес още синята идея?
- Ето! Вашият въпрос е много интересен в тая област. Какво значи синя идея? Това пак е надежда. Хората много се надяват и много вярват, това е същото, за което говорим. Да, вярвах, но много отдавна престанах да вярвам. Тя престана да бъде синя идея. Тя престана да бъде идея дори.

- Ще ги стигнем ли някога американците?
- Факт е, че имах едно предаване с такова заглавие – то се казваше “Как ще ги стигнем… с Тодор Колев”. Многоточието точно това значи – че никога няма да ги стигнем. Получавах много писма, дори и сега, с такива въпроси – ще ги стигнем ли, няма ли да ги стигнем. Преди време даже ме уверяваха, че ние сме ги стигнали и те трябвало да ни стигат – някакви такива патриотарски изблици. То е много ясно, че не може да ги стигнем. Ние по-добре да си подредим нашия двор, нашата къща. Срещу нас има една огромна кооперация – половината измазана, половината неизмазана. Нека си подредим малко държавата и собствената къща, това е достатъчно. После ще видим какво ще стане по-нататък.

- Споменахте предаването си, което беше първообраз на много други след това – и шоуто на Слави, и това на Азис… Гледате ли ги?
- Не, какво да гледам изкривени неща. По този въпрос съм мислил доста и мога да го кажа. Даже ако щете, то се отнася и до това, което става и със законите, които прави нашето Народно събрание. Ние взимаме един модел, както се казва в телевизията – формат, и искаме веднага да го побългарим. Както беше миналата година с “Денсинг старс”. Това беше едно хубаво предаване, за което лицензът е закупен, за да бъде това, което е. Видя се, че само една година беше достатъчна, за да се промени изцяло – заради парите, да не се плащат проценти вероятно, да стане български вариант на “Денсинг старс”. То тогава представа да бъде това предаване, но тези, които го правят, въобще не могат да го разберат защо. Защото е много важно, когато правиш продукт на изкуството, каквото е едно шоу, да разбереш защо го правиш. Английското предаване е направено, за да има строги правила за танца в състезателен вариант. Мене не ме интересуват лиготиите, които могат да бъдат свързани с това. Или танц, който не се знае - танц ли е или упражнение по физическо възпитание. Те не могат да ми отговорят на въпроса защо. Аз им казвах – във всяко едно предаване имаше участие на деца, нашият зрител въобще не го видя, единствен аз се опитах да ги вкарам в един откъс. Защо? Защото по този начин показваш на младото поколение едни танци, които те не ги знаят и вместо да си друсат кючеците, виждат, че има и друга култура, че има друг свят, който е по-красив, по-хубав и се иска много работа. А не този или онзи си в каква посока си движи дупето – това не ме интересува. Или както миналата година ми докараха Азис - мен не ме интересува доколко Азис си криви задника, мен ме интересува как той танцува. А особено когато е състезателно начало, оправдавах потта на танцьорите които идваха при мене и виждах след танца.

- Да разбирам ли, че сте разочарован от екипа, с който сте работили?
- Не разочарован, аз съм даже възмутен. Какво значи това – Слави Трифонов се кани да почва същия вариант, където щяло да има еротика и фолк. Това са глупости. Защо взимаш това? Вземи друго. Когато един човек създава предаване, трябва да може поне да измисли какво да е това предаване и защо. Вие ме питахте как ще ги стигнем американците, във връзка с една моя песен. Аз отговарям на тоя въпрос в предаването, което правя – няма да ги стигнем защото зле живеем и зле постъпваме. Ако правя друго предаване, отговарям защо, на кого е нужно. Аз нямам потребност да видя нещо, което нищо не ми казва. А това, че Станчо, Данчо или Иванчо се лигавят или могат да ми вземат акъла като ми кажат някаква мърсотия, виц с мръсен подтекст, мен това не ме занимава. Аз това го знам от малък – беше ми много интересно, когато чух за първи път някой да псува. И като разбрах какво е, мен престана да ме занимава. И много отдавна не ми прави впечатление някой като ми разправя вицове. Животното също обича да прави секс, но то не знае защо го прави. Инстинктите го ръководят. Или обича да яде, или да бяга, да играе. Мен ме занимава човекът и неговото мислене. Останалото е “Празна Мара тъпан била”.

Тодор Колев пред вестник "Телеграф"