Стефка Берова: Мария Нейкова ми завеща 3 песни, които сега ще запиша

Стефка Берова- Г-жо Берова, вие сте от активно действащите в историята с пенсиите и ордените на музикантите, но напоследък като че ли има негативно отношение към певците заради това. Така ли е?
- Нека започнем с две неща. Първото е: Нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено. Да го тълкува всеки както си иска. А второто: Благодаря на министър Рашидов. Аз оценявам жестовете на хората, а това е огромен жест. Минаха 20 години, през които сме давали знаци на министри и хора от парламента какви са нашите проблеми. Получавахме съчувствие, но никой никога не си мръдна пръста да направи нещо. Не знам дали и сега ще стане нещо, но благодаря на Рашидов. На всички ни е много трудно. Този преход стана безкрайно дълъг, той стана вечен. Много е трудно за всички възрастни, за всички болни, за три четвърти от човешкото общество на България. На хората казвам, че и те да бяха работили цял живот и след това да им кажат, че имат пет трудови години за щат, а другите петнайсет ги няма, те биха ли мълчали?!

- Какъв е вашият случай с пенсията?
- Аз видях, че ги има само годините ми от 1991-ва до 1998-ма. Били сме на щат с моя оркестър „Сезони” към „Концертна дирекция”. Но не са само тези години. От 1964-та започнах да пея, защото завърших едновременно ВИТИЗ и първата школа за естрадни певци към Българското радио и телевизия. Лили Иванова ме взе и пях заедно с Борис Гуджунов и Мария Мицева два месеца и половина в Съветския съюз. После 5 години бях в театър. Това турне, което е към „Импресарска дирекция”, също трябва да запазено. И с всички е така, като сме пътували, сме си плащали данъците и към „Концертна дирекция” и към „Импресарска дирекция”. В онези години бе невъзможно да не си плащаш данъците, кой след това ще те вземе пак да пътуваш, ако не си плащал. След това пет години бях в театър – 1965-69. Във Велико Търново и Варна по една година и три години в Народния театър. Аз тези години ги имам. От 1969 г. до 1991 г. - къде са тези години. Няма ги в архива. Когато се пенсионирах на 55 г., прецених, че не очаквам от никого нищо. Тогава държавата бе мащеха за нас, певците. Не съм имала 1 почивен ден, не съм имала майчински. Нищо не съм получила от държавата и си казах: „Боже, на 55 съм, дай да се пенсионирам, не знам какво да очаквам занапред.” Тогава разбрах, че и Емил Димитров се е е пенсионирал, но по болест. Дадоха ни по 46 лв. пенсия. Ходих по много места и все ми казваха: „Изгоря архивът”. Пенсионирахме се тогава и Емо, и аз, защото сме възпитани хора. Но бяхме много тъжни и с много обида.

- Тези 46 лв. колко са в момента?
- Не знам, колкото е социалната пенсия. След време на Емил Димитров приятелите са намерили връзки и му гласуваха лична пенсия от 260 лв. А да ги вземе сега, а по-късно, и все не му ги даваха. А той разчиташе на тези пари. Взимаше от приятели за лекарства и храна. И той ги получи два месеца преди да почине. Аз безропотно взимах тези 46 лв. След това се пенсионирах по болест. Ходих по поликлиники, болници, в НОИ, на комисии, къде ли не. Те ми дадоха пенсия по болест. Но тя не е по милост. Когато пеехме на турнета, аз все по копринени дрехи бях, никого не упреквам, три пъти бях болна от бронхопневмония. Разболяха ми се гърдите. Веднъж бяхме на турне в Добрич, зима, студено. Разболях се, не можех да дишам. Дойде лекар и спря турнето ни. Дойдох си в София. Но на 20-ия ден ми се обадиха от „Концертна дирекция” и ми казаха: Стефке, хората ти остават за Нова година без заплати, ако не тръгнеш. И аз ща не ща трябваше да пея. И така до ден днешен гърдите ми не са здрави, после се събраха още болести. На всички хора казвам: „Нищо друго не искаме ние музикантите, освен изработеното”. Милионите левове в нашата държава влязоха, защото хората идваха на концертите ни и плащаха за това. Пеехме тогава абсолютно на живо и сме си изкарали имената с пеене, не със силикон и танци.

- Умеем ли да ценим талантите си?
- Не, никога не сме ги ценели. Но се замислям и смятам, че не съм справедлива да го кажа. До ден днешен, като ме срещнат на улицата или в магазина, жени ми целуват ръцете. Какво значи това? - Че ме помнят. Те ме направиха име и ме задържаха до края. Аз съм вече доста напреднала в годините, това е положението. Не мога да кажа, че публиката не е била справедлива. Но хората, от които зависехме, имаха изборна селекция. Казваха: Този певец – да, този – не. Може да си царица или крал – не и не. Емил Димитров до края на дните си не бе приет за член на Съюза на композиторите. Само „Моя страна, моя България” да бе написал, бе достатъчно. А той такива песни създаде! И „Арлекино”, и на майка му плитките, какви ли невероятни песни. Прекрасни. Той бе прекрасен композитор и интелектуалец.

- Нали ваши песни бяха забранени по едно време?
- Нашите записи, на дуета с Йордан Марчинков, ги спряха през 85-та. Не знам защо. Дойдоха с усмихнати лица да ни го кажат: „Спираме ти записите от радиото и отвсякъде” - все едно не сме пели с Данчо. И сега няма наши дискове. Но аз не спирам и продължавам да работа. Издадох 2 диска на дуета. С мои средства и с помощта на дъщеря ми, която взима заеми и след това ги връща. Защото аз не искам от никого нищо. Не съм получила, но не съм и просила никога нищо. И хората го знаят. Та с усмивка ни казват: „Дайте път на младите, излизат други дуети”. По партийна линия.

- Йордан след това замина в чужбина?
- Да. Той е швед по майка. Когато станаха събитията през 1989-та и 1990-та, цялото им семейство решиха да се изселят в Швеция.

- Вие защо се разделихте с него?
- Разведохме се през 1982-ра. Много се уморихме един от друг. Години наред бяхме един до друг денонощно. От сутринта, докато затвориш очи. Това уморява безкрайно. Тогава загубих съпруг, баща на детето си, приятел. Данчо ми беше приятел. Но сърцето жадува любов. А любовта си беше отишла.

- А Косара пее и в Америка?
- Да, тя е много талантливо момиче. Пише музика и пее кънтри. Прави го невероятно хубаво. Знам, че никой няма да й каже: „Дай, да видим какво пееш и да го пуснат някъде”. Тя ми казва: „Майко, аз да го направя. Да знам, че съм го направила и оставила за детето си.” До там сме стигнали. Не й позволих да стане певица, моето огорчение бе много голямо. Не бих искала и моето дете да го изживее по този начин.

- Имате успехи и като актриса. Липсва ли ви това?
- Когато пеехме с Данчо, бяхме двама, а двама вече правят театър. Пеехме по различен начин всяка една песен, правехме я като история, като мъничък театър. Преди не ми липсваше, но сега, когато нямам тази активна певческа дейност, понякога се замислям. Не знам какво да правя. Ще трябва да видя. И театър ми се играе. След 18 години игра бях освободена от Народния театър от генерал Гетман с право на вето. Той каза, че трябва да напусна, при все че художественият съвет бе решил да остана. Тогава играех Мария Стюарт. Но било, каквото било. Сега съм разумна и разбирам, че артистът помни много, защото това е репетирано. Умът така работи. А аз след всичките тези години съм загубила този тренинг, а също и някои други неща за театъра вече ги няма при мен.

- А в киното бихте ли се снимали пак?
- С удоволствие, но кой ще се сети за мене, когато има толкова много артисти - и млади, и по-възрастни, които сега са без работа. Това, което съм правила в киното, винаги са го запомняли. Но рядко ме викат. Сега ме викнаха за „Конан” да играя съдържателката на публичен дом. Холивудският режисьор Маркус Ниспел ме хареса и се смял с все глас. Казал, че трябва да ми махнат всички думи, но да участвам. Ще видим, като излезе филмът по кината, дали са ме оставили. Дадоха ми два листа с реплики. Дъщеря ми знае езици, но аз не помня, а английският ми е много завъртян. Всичко бе написано с български букви. Голяма мъка, докато ги науча. Снимаха ме. Всичко си казах, изиграх го. А този човек, като видял снимките, плакал от смях със сълзи. Английският не се говори от всеки. Той казал да ми махнат думите. Режисьорът дойде, прегърна ме, говори ми нещо.

- Нови песни записвате ли?
- Да. 4 по текстове на Надежда Захариева. Имам три песни оставени ми навремето от Мария Нейкова, Данчо Караджов ще ми напише една. Много ми допадат текстовете на Надежда Захариева, все едно текстовете аз съм ги писала. Но питайте ме нещо още за пенсиите.

- Добре – ще ги има ли пенсиите на певците или няма да ги има?
- Аз мисля, че няма да ги има. Обаче ще направим всякакъв опит. Много разчитам на Вежди Рашидов, дай Боже и Бог да помогне. Тези години трябва да се намерят. Ние не искаме повече пенсии от останалите, само изработеното. Разболях се и остарях по пътищата, и се разведох, и свястна майка не бях, майка ми и баща ми умряха, а аз тръгвам на следващия ден да пея по концерти. Пяла съм по 600 концерта на година! Как се пее това, с каква психическа и физическа сила, с какъв глас? Затова, като някой ми каже, че западните певци били вълшебни, седя, слушам и казвам: „Да, големи са, ама каква гвардия работи за тях”. А аз и концертите правех, отговарях за всичко. Нашият труд го няма никъде. Искам да ми дадат тези години, нищо друго.

Интервю на Георги П. Димитров за вестник „Телеграф”