Стефка Берова: Залагах златните си пръстени, за да не умрем от глад

Стефка Берова и Йордан Марчинков с дъщеря си КосараСтефка Берова се разделя с дъщеря си Косара Марчинкова, която отлита за САЩ, писа „Уикенд”. В страната на неограничените възможности дъщерята на славния дует Стефка Берова – Йордан Марчинков се очаква да израсне още по-високо в основната си професия на психолог, работещ като консултант във фирмена администрация. Преди да отлети, на 1 март Косара свика прощално приятели на промоция в клуб „Гран де лукс”. За ценителите на музикалния й талант тя представи нов албум, решен изцяло в стил кънтри. В тематичната вечер тя е поканила Роси Кирилова, чиято кариера е започнала в този стил, както и Лили Друмева, една от малкото кънтри-певици у нас. Стефка Берова също подготвя нов диск, но ще е готов месец по-късно. Известните майка и дъщеря приеха да говорят за предстоящата радост и за предстоящата раздяла.

- Стефка, дразните ли те се, откривайки у Косара част от визията на бившия си съпруг Йордан Марчинков?
- Милата Косара, взела е всички възможни дефекти и от Данчо, и от мен. Няма да ги изреждаме, но такива съществуват и когато я погледна, си казвам: „Как е възможно!” Не стига, че неговите, ами и моите!

- А от характера?
К: По същия начин. (Смее се – б.а.) Смея да кажа, че както съм взела някои негативи, така съм взела и много позитиви. Родителите ми са чудесни хора.

- С любов ли е създадена Косара? Очаквана ли беше или между другото?
С: Тя е направена с усилие. С любов беше, да, много чакана… Аз съм виновна за някои неща, защото по време на бременността, толкова отслабнах, вместо да напълнея. Ядях по една ябълка на ден – и то насила, нищо не ми се хапваше. Даже снимах филма „Зарево над Драва” в края на седмия месец – с ей толкова тънък кръст. В осмия месец вече се издух.
К: Аз играя в този филм задочно. Не съм си взела още хонорара за него.

- С кого споделихте първо радостта, че ще ставате майка?
С: С Данчо. Чакахме я дълго. След което казах на майка ми. После започнаха мъките човешки.

- Защо?
С: Е, не ми се говори!
К: Да кажем, че не е било най-лесното нещо моето раждане.
С: Раждах я като юнак – три дена и три нощи. Лекарите и сестрите чакаха, чакаха, та ме оставиха накрая да я раждам сама на една маса. Това беше грехота голяма! Роди се синя, морава, 7 пъти й се беше увила пъпната връв…
К: Обаче аз упорита – показвам се жива!
С: Дълго време тя имаше петна по лицето от това притискане…
К: И от самата пъпна връв – увита около детето, тя оставя следи.

- Косара, как изглеждаха през детските очи родители, които са все на път?
К: Първите седем години си пътувах с тях непрекъснато. След което тръгнах на училище, но всяка свободна минута пак бях с тях, а в останалото време знаех какво правят.
С: Аз се обаждах от всеки град всеки ден…
К: Но пък не си спомням майка ми и баща ми да дойдат поне на една родителска среща.
С: Лъже, била съм на две. То и нямаше нужда – добро дете беше, учеше си. Но непрекъснато падаше. Какво значи, на равно да вървиш и да се изтърсиш?
К: Бях заплес, гледах наляво-надясно да видя какво става, но не си гледах в краката. Все бях с разранени колена и скъсани чорапи. Щях да си отрежа вените, като паднах на едни стъкла.
С: Да бе само това! Закачи се на закачалка в банята… Устата й беше отрязана ей така на две… Минаваше през стъклата на хотелите...

- Дълго чаканите деца обикновено се превръщат в нарциси от обгрижване?
К: Не, не съм глезена. Професията на певците хич не е лесна. Хората може да не си дават сметка, че като се правят 800 концерта в годината, е задължително да имаш строга дисциплина и изисквания към самия себе си – пазене на култура на гласа, никакъв алкохол… Не можеш да си позволиш и да се разболееш, защото хората вече са си купили билети за твоя концерт. Така че, израснала съм в среда на отговорни хора.
С: Бях ръководител на оркестъра ни с Данчо, който се казваше „Сезони” и беше към Концертна дирекция. Освен за пеенето аз отговарях за цялата организация, за графици, за екипи, които да построят декора, да преместят апаратурата и т.н.

- Вие, жената?
С: Да, аз, жената. Мъжете бяха царете. Тази енергия доста я разпилях през годините, но от време на време още се появява. Косара всичко е видяла и научила по пътя, в движение.

- Имало е период, когато само Косара е издържала семейството?
К: Това бе началото на демокрацията. Изведнъж, като с нож престана работата за певците. Почти 5 години, докато майка ми, Георги Минчев и един артист буфосинхронист създадоха фондация „Стефан Воронов”, която направи първите концерти на златното поколение певци и се оказа, че публиката съвсем не ги е забравила. Но първоначално работа имаше само в нощните клубове, по баровете – балерини, фокуси. Само че не искаха утвърдени певци, а млади хора, които никой не познава.
С: По-огорчена не съм се прибирала след един такъв разговор. Моите колеги се бяха дръпнали от перспективата да се пее в заведение – щели да чакат да се върнат концертите. Аз не можех да чакам – трябваше да издържам къщата, Косара беше ученичка още… Спестени пари имах, но те се свършваха, както се изтупва бръшнян чувал, когато не сипваш нищо в него, а само го тупаш. Отивам при един собственик на три заведения, а той ми казва: „Приятелко, знам те, че пееш прекрасно, но нямаме нужда от тебе, а от млади момичета с хубави крачета и с ей такива – показа заоблени гърди. Всъщност може и да не пеят даже!” Прибирам се вкъщи потресена и гледам, Косара - чете си книжка. Дотогава я спирах, не исках да пее, защото не исках да повтаря моя труден живот. Дори не знаех, че пее. Влязох и й креснах почти: „Хайде, нали искаше да пееш!”
К: Гледах и не можех да повярвам. Премигах: да, искала съм и още искам.
С: Имах златни пръстени, отидох, заложих ги и взех пари. Трябваше да се платят аранжименти. Дойде време и за запис. Аз съм застанала с гръб към кабинката, където тя пее и ни гледа през стъклото, погледът ми е само в тонрежисьора, ужасно притеснена. Малка проба и тя го изпя от раз, после втори път – по същия начин, без грешка. Тонрежисьорът – доволен, получило се е! Е, като рукнаха едни сълзи от мен! Щях да се задавя от плач. Не толкова от радост плачех… Мислех си, как щях да направя голяма беля спрямо Косара, затова, че я спирах да пее.
К: Така в 11 клас учех през деня, а работех нощем. Аз съм от тези, които последно са взели категория за пеене. Явявахме се на прослушване пред комисия – иначе не те допускаха да участваш където и да е като певец. Заедно бяхме със Стефан Митров, след това категориите отпаднаха. В бара пях с Есил Дюран, с Искрен Пецов, с Надя Ботева.

- Приятелки ли сте двете?
С: Няма миг, в който тя да не може да разчита на мене и аз на нея. И по-скоро напоследък се получи точно това – аз да разчитам на нея. Има моменти, в които ролята на майката и детето се сменят при нас.
К: Определено сме приятелки. Периодът майка-дъщеря отмина. Това е нормално при израстването на хората.

- Косара, албумът, който издавате, прощален ли е предвид заминаването ви?
К: В никакъв случай. За мен музиката е едно доста професионално хоби. Не е основната ми професия. Музиката е краста и ще продължавам да си пея цял живот. Кънтрито не е най-популярната музика, но важното за мен е, че правя това, което обичам. Надявам се да има хора, които да го харесват. Той е нещо което съм мечтала да направя от години. Винаги съм обичала кънтри. Имало е хиляди песни, които съм искала да изпея, но не съм имала възможност. Не съм си позволявала досега да пея на английски, макар да го говоря доста добре. Видях, че напоследък нещата се раздвижиха, много хора говорят, пеят на английски.
С: Това всъщност не е толкова добре. Минахме в другата крайност, но песните ти са хубави.
К: Кънтримузиката не се пее на друг език, освен на английски. Важното е, че разбирам за какво става дума. Бях си наумила да направя албум с песни, които са оформяли моето отношение към музиката. И точно това направих. Взех разрешение от съответните чуждстранни компании в България, които представляват оригиналните изпълнители.

- Косара не е ли прекалено интелигентна за певица - има сума ти висши образования, не се бута с лакти...?
С: О, тя е от тия, сините, какви деца бяха…
К: Прочела майка ми в един вестник за децата индиго и взе да ми разказва. И мен ме нареди сред тях. Смешна работа.
С: Вярвам в тия неща. Твоето кръстниче, Косарке, то си е дете индиго...
К: Не съм от хората, на които им е достатъчно да се развиват само в една сфера. На мен ми трябва да си развивам, както емоциите, музиката, така и интелекта. Трябва да намеря баланса.
С: Ученето не й беше трудно. Вкъщи почти нищо не учеше, а внимавала в училище повече.
К: Като малка така прецених, че ще ми бъде по-лесно. Така или иначе, казах си съм на училище, по-добре да се концентрирам, за да ми остане време за други неща след това. Много мои съученици не го правеха и губеха сума ти часове. През това време аз много обичах да ходя да играя на ръбче, на народна топка. Имаше калпазани – с тях обичах да си играя. Като станах по-голяма, почнах да ходя на кино. Много обичам кино и досега.

- Защо напускате България?
К: Фирмата, в която работя 6 години, ме покани в САЩ, за да върша същата работа, само че за територията на САЩ и Канада.
С: А ти защо се съгласи?
К: Ами, хубава възможност е това! Смятам го за съвсем нормално. В момента начините за комуникация вече са съвсем други, много улеснени, така че ще сме във връзка непрекъснато. Вече съм инсталирала компютър в къщи и започвам да уча майка ми. Надявам се и да ми идва на гости.

- Билетът еднопосочен ли е?
К: Моята цел е не да живея в САЩ. Аз съм била в Америка 4 години, завърших си, работих, върнах се. Само в България се струва странно на хората, но в целия свят се случва редовно: ходиш там, където има работа. Аз съм си европейка. Отивам да свърша определена работа, в която смятам, че съм добра. Ще обуча човек, който ще продължи, и ще се върна. Казах го и преди да замина първия път. Всички смятаха, че като замина и – край, никакво връщане. Бяха страшно учудени, като се върнах.