Стефан Димитров: Берлускони пее моя хит „Безнадежден случай”

Стефан Димитров- Стефане, има ли забранени парчета между 168-те, та да се изкараш дисидент?
- Не, не, нищо героично не мога да предложа. В песните ми няма призиви от сорта на "Хайде да бутнем властта". Понякога обаче наистина се случваше нещо тъпо. След като по националното радио пуснаха "Няма, няма да върнем никога времето, няма да променим света, ти и аз", се обаждали възмутени граждани. Питали какви са тези глупости - строим в Либия, значи променяме света. А то ставаше дума за любов. Абе, всичко беше грешка на растежа.

- Ядосахте ли се с Богдана и с Васко Найденов, когато класираха "Нова година" в най-досадните коледни хитове?
- В началото да, после се забавлявахме. Песента сме я правили някъде преди четвърт век. Какво сме виновни ние тримата, че хората продължават да я слушат? Така, както си пускат "Джингъл белс" и "Последната Коледа" на Джордж Майкъл? Всъщност влязохме в топ 5 на световните евъргрийни. Оказах се жив класик. Ама много важно, че "Нова година" била сред най-досадните и много я въртели. Ами като няма друга?

- Кои, според теб, са най-прочутите ти творения?
- Имам поне 14, които ги знае цяла България - "Там, преди сто лета", "Замириса на море", "Всичко ми е наред", "Нека да е лято"... Когато миналото лято в Рим се видяхме с Дарина Павлова на кафе, тя ми разказа, че е научила Силвио Берлускони да пее "Ние сме безнадежден случай". Премиерът на Италия е много музикален, обясни тогава тя. Феноменът на този жанр е, че те връща в спомен - добър или лош, но ти действа романтично. Казваш си: "О, с еди-кое си гадже държахме ръцете си, когато слушахме "Сбогом, моя любов"." И докато животът си минава, потъваш в носталгията.

- Каква е тръпката? Дали пък не си месия в поп музиката?
- Едва ли. Когато обаче започнаха промените през 1989-а, отидохме на барикадите. Хората ги беше страх. На първите митинги не викаха СДС, а само мърдаха устни. Оглеждаха се да не ги следят. Единствено тогава съм имал чувството, че се опитваме да избутаме идеята нагоре по стръмното. Може би в БНТ и в Нова телевизия съм оставил нещо от себе си - не само като предавания, ами и като дух, ако въобще се е случило. Но чак месия - не. Виж, когато минат 100 години - ако светът не се е срутил през 2012-а, и някой се сети да пусне "Нека да е лято", ще има смисъл. Изкуството е вечно. Никой не знае кой е бил финансовият министър, когато е създадена "Тиха нощ, свята нощ" преди два века. Но я пеем. След 100 години никой няма да е чувал за Симеон Дянков, но хората ще слушат "Ладо ле".

- В "Мъжът на 60" колко интимни са историите?
- Нямам претенция, че правя литература. Сега всички си мислят, че умеят да пишат. Кой ли не издаде книга? Разказвам едно към едно. Не помня майка си. Починала е, когато съм бил на 2 години. Връщам лентата към фамилно-житейските перипетии към момента, в който ме откриха във втори клас за хор "Бодра смяна". Отидохме с братовчедка ми на прослушване и ни взеха. Оттам започна всичко. Събитията се навързаха, защото има предопределеност. Свирех на пиано, но какво от това. Ако не беше писано, нямаше да стане.

- Плюеш ли някого?
- Не. Разказвам как тръгнаха частните медии, какво беше отношението на различните правителства към тях. Закачката е лека. Акцентите са върху нещата от живота през последните години - моите пътувания в Щатите, в Скандинавия, в Съветския съюз, в Русия... Има десетина случки, които са ме дооформили и определили като личност.

- БГ звездите ще са доволни ли - напоследък като излезе нечия биография, става страшно?
- Честен съм като писател - не измислям, не украсявам. Не се правя на някой друг. Вижте ме, голямата работа. Публиката ще прочете само за това, което действително ми се е случило. Да не чака история за изнасилване.

- Богдана чете ли книгата?
- Да, докато беше в насипно състояние. Както и аз нейната. Мисля, че й харесва. Но тя знае цялата ми житейщина, така че няма как да бъде шашната или да открие сензация. Толкова дълго време сме заедно. Абе, дори не знам дали тази книга ще бъде интересна за някого и дали въобще ще я издам. Защото това, което съм преживял, са го преживели и моите съученици, връстници и приятели. Цялата идиотщина на епохата, цялата уродлива система е вътре. Имаше отрядници, безумия като "честна пионерска дума". Разбира се, не твърдя, че съм преживял нещо страшно. Но за нещо съвсем малко можехме да провалим всичко или да изчезнем изобщо. За криво казана дума или за дългата коса, неподстригана навреме. Пълен примитивизъм. Веднъж репетирахме за турне в Скандинавия, щяхме да свирим на огромните кораби между Хелзинки и Стокхолм. Бачкахме пет месеца като луди, за да получим ангажимента, и се оказа, че милицията не пуска барабаниста. "Ми вземете друг", препоръчаха ни милиционерите. Кретенизъм. Цялото нагаждане към системата беше отвратително. Ами идиотските корекоми? Влизаш да си купиш джинси и ненадейно затварят вратата. Целият под става зелен от долари. Всички ги хвърлят, защото ако те хванат с валута, ще изгориш зверски. Пипнат ли те, отиваш в съда и всичко може да ти се случи. Ето това беше влудяващото.

- Можеше да останеш, където си искаш, но не го направи...
- Така беше. Изглежда, че не мога да живея на друго място. Бил съм най-много за половин година извън България. После винаги се връщам. Много обичам София - колкото и да е и тъмна, и прашна, и мръсна, и страшна. Стана обаче огромен град, напълни се с хора от провинцията, защото там няма работа. Ако искаш да видиш някой по обяд, вече няма къде да го срещнеш. Беше по-уютно, познавахме се, а сега навлязоха тълпите. А може би вече сме остарели. Много от моите приятели си отидоха. Алкохолът ги съсипа. Така беше в Съветския съюз, така беше и у нас. Въпреки че въобще не можем да се сравняваме с тях.

- Е, там може би се подслушва повече...
- 20 години се борим за тази демокрация, а сега едва ли не навсякъде бръмбари. Някой е излязъл от къщата си и друг влиза в гардероба му и започва да рови. Това не е начинът, по който ще се постигне нещо. Нито корупцията ще изчезне, нито министрите ще бъдат превъзпитани. Ако си склонен към далавери, СРС са безсилни.

- Какво следва?
- Не знам откъде идва скандалът, ако въобще това, което се случва, може да се нарече така. Но би трябвало да утихне. Въпреки че в годината, в която има избори, обикновено се вадят компромати и се започва тежка война.

- В кой момент се дистанцира от политиката?
- Никога не съм бил вътре в нея. Макар и много бавно, нещата се движат в правилната посока. Постепенно, мъчително. В България обаче има порочна практика. Хората не изкарват мандата си. Бях генерален директор на БНТ за девет месеца и ме свалиха - не беше нито справедливо, нито практично. След като човек е избран, най-добре е да си свърши работата. Ако постоянно се сменят управляващите и се започва отначало, тъпчем на едно и също място. Ясно е, че с тия СРС искат да дестабилизират правителството и да има предсрочни избори. Не бива да се допуска.

- Защо тогава те свалиха от поста?
- Бях непослушен. От партийните централи ми се обаждаха всяка седмица, за да питат може ли наше момче да дойде довечера в "Панорама". Обяснявах, че Гарелов вече си е наредил гостите и не мога за извадя никой от тях, за да се появи "нашето момче" не неговото място. "Ама как така?", ме питаха отсреща. "Ами ей така, не е професионално", отговарях аз. Не угаждах нито на сините, нито на червените. Има етика. Тъкмо започнах реформи и ме махнаха. Абе, минали работи.

- А дали са минали?
- В България има свобода на словото. Даже прекалена. Мога да изляза пред радиото и да извикам "Долу еди-кой си" и нищо няма да ми се случи. Но медиите не са и никога не могат да бъдат независими. Защото се съобразяват с нечии интереси. Както казваше Асен Агов навремето, телевизията върви след победителите. Допълнението е "За съжаление". Преди 10 ноември в моя песен за НЛО по текст на Живко Колев се казваше "Норка, норка, да има всичко за Тодорка". Но докато репетирахме парчето, изведнъж спряхме. "Ама, чакайте, това Тодорка може да се изтълкува като за Тодор Живков". Ето това беше страшната автоцензура. И куплетчето стана: "Норка, норка, норка, да има всичко мойта Зорка." За да се измъкнем сухи от водата. Сега това в медиите го няма, но има класическо слагачество. И то като че ли е неизбежно.

- Какво най-много те дразни?
- Подмяната на ценностите. През последните години се наложи някаква субкултура. Излязоха хора еднодневки. Те са непрекъснато на екрана. Младото поколение им подражава, което е отвратително. Момиченцата искат да стават фолкпевици, а момченцата - полицаи. Класическата двойка за съвременното бг общество. Всички ние сме виновни.

- Хората на духа се борят като прасета с тикви, но май не им се получава.
- Натикани са в кьошето. Няма пари за култура и това е факт. А какво конвертируемо произвеждаме точно ние? Какво продаваме примерно в Белгия? Нищо. Можем да им предложим само култура. Тя ни запазва като държава и нация. Останалото не става.

- Не си оптимист?
- Творците не са лидери, никой не ги чува. Доминират чалгата, полицейските сводки, СРС и всякакви други простотии.

- Големият въпрос е дали генетично е заложено, или ние го допуснахме?
- Надявах се, че не е генетично, но все повече се убеждавам, че сме си такива. Че винаги сме били, но сега условията за избуяване са твърде подходящи. Може би всичките ни беди идват от кръстопътя. Много е трудно да накараш хората да харесват Моцарт. Те си падат по това, което се изпълнява в кръчмата. А то се лее и от екрана. Това е истината, няма какво да се лъжем. Вече сме в Европа, може да ни дадат и дата за влизане в Шенген, но си оставаме разкрачени - с единия крак в Ориента.

- Някога при Ванга бил ли си?
- Веднъж отидохме пред дома й преди концерт на НЛО и Богдана в Сандански. Трябваше да чакаме до вечерта, защото тя си почиваше, и се отказахме. Да се надяваме, че Рупите наистина са люлка на висока цивилизация. Но Ванга вече я няма и кой каквото и да каже, вече ще бъде измислица. Понякога се питам дали тя не е видяла нещо за България, за което сега някои не искат да говорят.

- Ти какви знаци на съдбата разчиташ по пътя си?
- Чудя се дали човек въобще умее да се ориентира по тях, или просто е воден нанякъде. Всичко е предначертано. Някъде, горе, има перфокарта с определени импулси. Когато свършат, си тръгваш оттук. Дали към друг живот, или различни измерения, никой не се е върнал, за да ни информира. Това е сложна материя. Или вярваш, или не вярваш. Все едно - изходът е един.

- Как генералният директор на БНР Валери Тодоров те нави да нарушиш рахатлъка на свободния творец?
- С благи думи. В името на предизвикателството. Мислих седмица и му казах "да". "Христо Ботев" наистина е програма за култура. Няма чалга. Има стойностни хора, професионалисти. Световни образци в забавната и класическата музика. Атмосфера, каквато няма никъде. Това ме привлече. Още умуваме промяната в схемата. Поколението, което расте бездуховно, трябва да узнае за добрите ни музиканти, актьори и писатели. За него те са абсолютно неизвестни. Нито "Биг брадър", нито "Мюзик айдъл" или някой друг тв формат ще събуди интереса към тях.

- Твоите великолепни къси разкази "Седем sms до д-р Малинова" ще се превърнат ли в седем тв серии?
- Таня Рапо, семейна приятелка, ги прочете и много ги хареса. Така че ще се справим финансово с общи усилия. Става дума за любовен триъгълник с криминални елементи. Едни хора искат да вземат едни пари. Което си е адски човешко. Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов са готови да поемат топката. Млади кинаджии, които са в час. Първата серия като материал е готова. Характер, плътност, образи... Ще има кастинг. Да се надяваме, че нещо ще се случи. Написах ги за една нощ. Бях обхванат от огромно безсъние. Абсолютно обсебен. Десетина пъти в живота ми се е случвало да сънувам музика. Ставам и я пиша. Така бях полудял от темата в "Реката" - непрекъснато ми беше в главата. Трябваше да излезе от мен, за да се отърва от нея. Иначе е страшно. По същия начин стана и с тази история с sms-ите. Ясно видях героите в далечината. Изведнъж ми се открои целият сюжет. Дори и сега да затворя очи, пак си представям фабулата.

- Какво ти се иска да случи през 2011-а?
- Да станем по-добри хора. Не само по Коледа. Защо в останалите 364 дни сме зли, мрачни, завистливи, лоши? Животът не е от най-лесните. Но ако мислиш в черно и в зло, ще ти се върне същото. Трябва да се радваме на всеки миг.

- Ще правиш ли скоро концерт?
- Мисля за "Бейби блу 2". Ама като си представя мъчителното ходене по спонсори, може и да се откажа. Били сме имали сто души милионери. Ами да дадат нещо за културата. Като притежаваш милиони, пък извади 20 000 лв. за спектакъл! Помогни на операта, на филхармонията, помогни на някое младо момче да издаде книга! Вместо да плюскаш непрекъснато и да носиш бутикови дрехи! Натрупали - за себе си, за внуците, до десето коляно. Но никога не се знае какво ще се случи. Най-страшното е, ако никой няма нужда от твоите пари.

"Мъжът на 60"
В част от книгата си Стефан Димитров описва приключенията по време на безкрайните турнета в Съветския съюз. В избрания откъс той разказва екшън след поредно шоу на Лили Иванова в Душанбе. "Тя беше звезда. Билетите в някои градове се продаваха на черно. Както навсякъде - страхотен успех". Наташа и Ерика... Гривната и аз се запознахме с тях след концерта. Поканихме ги на вечеря и идеята беше ясна - да ги качим в хотела. Трудно, но успяхме. Вече седяхме с Ерика на моето легло в стая 204 и тогава тя ми направи предложение, от което се вцепених. Дъщеря на германски военнопленник, лютеранка, разбрала, че всичките й роднини по бащина линия са в Хамбург. "Ожени се за мен и ме измъкни. Не ме пускат да отида никъде. Нямам право да мръдна от Душанбе. Девствена съм, но никога няма да спя с някоя "тюбетейка". Моля те, вземи ме в България, оттам по-лесно ще се добера до Хамбург. Ще направя, каквото искаш...", разказа тя, плачейки. Беше с хубаво лице и тъжни очи. И досега я помня. Седяхме облечени на леглото. Аз си мислех за Сталин и Лаврентий Берия и за огромното човешко сътресение, наречено Втора световна война. Когато руснаците влезли в Берлин, имало изнасилени около 100 000 жени. Представям си немската армия какво е правила. Не само в Русия. И това момиче без бъдеще при абсолютно чужди като мислене и различни във всичко хора. Вратата се разтресе от страхотни удари: "Открывай дверь!". Отворих. Разгневен полковник ме избута и влезе в стаята. Крещейки, попита Ерика къде е приятелката й. Оказа се бащата на Наташа. Същата вечер се получило писмо, че мъжът й е убит в Афганистан. Наташа беше в 206."
Перипетиите на Стефан Димитров като медиен бос също са без аналог в историята на бг телевизиите. "Вицето на Желев, Блага Димитрова, много тактично и стеснително ме помоли за услуга - да назнача, ако мога, един човек. Константин Павлов. Знаехме се от "4+4". Прекарахме пет месеца очи в очи на две залепени бюра в моя кабинет. Казах му да не се вживява и да не чете всички папки, с които беше затрупан. Съвестно работеше Павлов. Големият поет обслужваше графоманите. Обядвахме към 12 във "Втора програма". По три-четири водки и нещо за ядене. Леко заекваше и веднъж ми каза: "С-стефане, не мога повече". И си отиде. Правилно. После си отиде и от този свят.  По това време още не бяха унищожени клубовете към творческите съюзи - едно от положителните творения на социализма. Там можеше да се напиеш резултатно с приятели и единомишленици. Впоследствие стана ясно - някои от тях ченгета. Влизайки в кафенето на писателите, видях Вики Пасков - почерпен и в обичайното си мрачно настроение. На другия ден, в костюм и вратовръзка, замести Коцето Павлов. Влади Люцканов, Влади Киров, Люба Кулезич, Оги Купенов, Жоро Борисов, Иван Стоянович, Емо Младенов и други създавахме облика на Канал 1. Една година. Достатъчно. Филип Димитров поиска вот на доверие и падна. Повлече всички."

Албена Атанасова за „Стандарт”