Сестрата на Мими Иванова - Иванка отгледала дъщеря й Ина след като загубила сина си

Мими Иванова със сестра си ИванкаВ късния следобед на Атанасовден откриваме в къщата й в Хисар Иванка Гайдарова, най-голямата сестра на Мими Иванова. "Да, аз съм, но и Мими току-що дойде, заповядайте", кани ни възрастната жена. Естрадната певица се стъписва от появата ни и първоначално отклонява разговора. "Вижте, сестра ми и зет ми са болни, утре заминавам с тях на санаториум, Развигор също ще дойде с нас. Не ги притеснявайте", моли тя. Иванка обаче е готова веднага да разказва спомени и дори да търси снимки от детските години на Мими. Певицата се уговаря с нас за среща в някое заведение на Хисар, но само тя да присъства. В това време Иванка вече говори пред репортерския касетофон за първите музикални изяви на звездата. "Е, добре, ще доведа и сестра ми в центъра, но ми дайте малко време", склонява певицата. След 20-ина минути двете се появиха.

- Разликата ви с Мими е голяма, г-жо Гайдарова. Вие ли я отгледахте?
Иванка: Тя ми беше като дете. По-голяма съм от нея с 12 г. Майка ни и баща ни строяха тогава тази къща. Аз си гушвах сестричката и я водех на една минерална баня, казваше се “Парилките”. Изкъпвах я и си я прибирах вкъщи. Беше сладко, много любопитно и трудолюбиво дете. Съпругът ми тогава беше студент по медицина и четеше за изпити. А Мими по цял ден разпъваше един акордеон и на него му беше дошло до гуша. Казваше: “Това дете ще го намразя, не мога да уча от него.” А тя беше като кукличка.

- Откога почна да пее и свири?
И.: От 7-годишна. Тръгна на музикална школа. Пееше “Синьото елече” на Ирина Чмихова. Цялата махала се събираше да им свири и да ги весели. Първите й сценични изяви бяха като ученичка. Имаше едно нощно заведение “Младежка среща”. Там започна да пее - и народни, и естрадни. Беше любимката не само на родителите ни, но и на целия ни род.
Мими: Кака в момента ми прави комплимент. Ние сме 3 сестри, аз съм изтърсакът и може би затова бях най-глезена. Нашата майка имаше чувство за хумор и се шегуваше с моето раждане. Появила съм се в края на декември 1946 г. Закъсняла съм с 2 дни. Тогава са били бедни години и мама казваше, че изобщо не са ме планували. Дори не са ме искали донякъде. Идвало й да ме захвърли. Но след години казваше: “Какво дете израсна само!” Затова с отглеждането ми са се занимавали моите сестри.
И.: Нахраня си я, приспя я. Срещу нас имаше поляна, където баща ни правеше кирпич, беше строител.

- Каква случка с Мими няма да забравите?
И.: О, има една, която винаги ще помня. (Иванка посяга към деколтето на Мими и показва един белег, който трудно се забелязва - б.а.)
М.: Леле, за това никога не е говорено!
И.: По пътя за Карлово имахме 5 дка нива и отивахме с нашите да жънем. Бяхме в каруцата всички. Мама беше направила в една тенджерка каша със сирене. Конят обаче потегли рязко и горещата каша се изсипа върху малкото дете, беше на 1,5 г. Оттогава й остана този белег.
М.: Ако бях суетна, щях да си направя пластична операция и да го скрия. Предпочетох да остана белязана. Била съм доста палава, повече играех с момчетата от махалата. По-късно тръгнах с приятелки.

- Изявявала ли се е като тарторка?
И.: Не, не беше лидер. По-скоро контактно и общително дете. Никога не е била агресивна, напориста.
М.: Сестра ми много ме обича и затова не казва всичко. Напротив, помня, че водих децата да крадем череши у съседните дворове. Но интересно, че не ни се караха, макар че ги беряхме с клоните.

- Кой насочи Мими към музиката?
И.: Сама започна. Беше слабост на татко и той, като видя, че има увлечение, й купи акордеон и я изпрати на школа. След това без никакви проблеми я издържаше в Пловдив, докато учеше в Музикалното училище.
М.: Колкото и да звучи шаблонно, откак се помня, пея. Винаги съм имала отношение към това изкуство. Не балет, не театър, а непременно музика. Родителите ми не можеха да купят пиано и се задоволих с акордеон. Бях много дребна и той ме скриваше. Навремето Хисар беше препълнен с курортисти. У дома във всяка стая имаше квартиранти. Излизаха на двора, събирахме се под една джанка до кладенеца. Градината ни беше много поддържана - цветя, праскови, череши. И в горещите летни вечери хората, дошли да се лекуват, правеха карнавали. Загръщаха се в чаршафи, слагаха си чалми, а аз ги забавлявах.

- Кой ви откри за голямата сцена?
М.: В Хисар идваше един преподавател по музика от Пловдив, казваше се другарят Благоев. Чул за мен, че свиря и пея, и издирил баща ми. Казал му, че трябва да се занимавам с музика. Той ме пое и ме насочи към Музикалното училище. Преди това всяка събота следях по радиото едно предаване, в което пускаха песни на Емил Димитров и Лили Иванова. Едната седмица успявах да запиша част от текстовете им, а другата отново дебнех, за да ги довърша. Нямах никакви проблеми с мелодията и бързо ги научавах. Бях човекът в Хисар, който знаеше най-новите шлагери.
И.: Вярно, че пееше песните на Емил Димитров и Лили Иванова, но първите й любими бяха на Ирина Чмихова. Работех тогава в детския санаториум като медицинска сестра и всяка смяна правеха забави на хлапетата. Мими участваше редовно с музикална програма.

- Вие ревнувахте ли, че сестра ви става известна?
И.: Никога не сме й завиждали.

- А когато стана много популярна и цяла България пееше песните й?
И.: Тогава се гордеехме. Идваше ни да литнем, но никога не сме се пъчили.

- Коя нейна песен най ви харесва?
И.: Всичките, но най-много "Майчице свята" и "Вярвай, мамо".

- На вашата майка ли са посветени?
М.: Първата е писана за майката на Иля Велчев, а втората - за мама.

- Враг ли сте на попфолка?
М.: Защо да съм враг? Всеки си избира какво да слуша. В нашия род имаме представител и на този жанр. Това е племенницата ми Деси Слава. Ако всички пеят като нея, само добро може да се говори за попфолка.

- Учили ли сте Деси Слава на пеене?
М.: Тя твърди, че се е учила от мен, но аз не подозирах, че пее. Прибирах се в Хисар рядко и за кратко, а тя беше малка.
И.: Деси Слава ми е доведена внучка. Развигор я чул да пее като малка в двора и предрече, че това дете ще стане певица. Казваше, че народната музика е нейното амплоа. Но тя се впусна в попфолка.
М.: Чрез този жанр стана популярна. Синът на сестра ми е мой племенник. И неговите деца ме наричат леля. А би трябвало да съм им баба, но никой не ми казва така. Дори детето на Деси Слава ме нарича леля Мими. Както е тръгнало, ще остана вечната леля.

- Чувате ли се често с нея, какво си говорите?
М.: Не толкова често, защото и двете сме ангажирани. Тя е много по-заета, както аз навремето не можех да се прибера и да видя близките си. Деси Слава е в най-активния си период.

- Да се върнем в детството ви. На какво ви научиха родителите?
И.: На човечност и гостоприемство.

- Иванке, давали ли сте съвети на Мими?
И.: Беше в VII клас, когато отиде в Пловдив. Но винаги сме си споделяли най-съкровените неща. Има тайни, които можем да си кажем само сестрите.
М.: И мъжете ни са привързани един към друг.

- Развигор Попов погажда ли се с баджанака си?
И.: Много. Мъжът ми е лекар, но в момента го закъса със здравето. Ще ходим на санаториум заедно с Мими и Развигор.
М.: Ще бъдем през цялото време с тях. Зет ми и сестра ми са пенсионери. Гледат си козичка, пиленца. Трудят се. Сега сме намерили съсед, който да се грижи за животните, докато сме на почивка.

- В същото време ваши колеги не искат да видят сестрите си.
М.: Ужасно е, ако е така.
И.: Това е грях. Най-близките хора трябва да се обичат, помагат и уважават. Винаги мога да разчитам на Мими и Развигор. Страшно са грижовни. Като дойдат, винаги ще ни напълнят хладилника и портмонето. Колко хора могат да се радват на такова отношение?

- Мими, били сте ученичка в Пловдив. Какво ви даде градът?
М.: Много. И винаги съм го обичала, харесвах го. Там имах първите приятели, едни от най-хубавите ми спомени. Сега малко ми е променен. Напоследък гледам, че хората в Пловдив, а и навсякъде в България, се позатвориха. И на мен ми е болно от това. Аз съм контактен и открит човек, когато тръгна да се пошегувам, виждам как някои не приемат шегата. Виждам отчаяние.

- За какво най-често говорите с близките си?
М.: Първо ги питам как са, добре ли са.
И.: Ние пък винаги се интересуваме как е дъщерята на Мими и Развигор. Моят единствен син почина и Ина за нас е второто ни дете.
М.: Нашата дъщеря беше малка, а ние с мъжа ми пътувахме непрекъснато по концерти. Тогава зет ми и сестра ми работеха в спешното в Гълъбово и отгледаха Ина там. По едно време тя говореше на диалект. Дъщеря ми наричаше кака "леля мама", а на мен казваше "мама Мими".

- На кого сте кръстена?
М.: Приех да се казвам така с разрешението на родителите ми.

- Сега, като ви срещат вашите съграждани в Хисар, какво ви питат?
М.: Тези, които ме познават, ме спират, говорят с мен.

- Как намирате родния си град? Не ви ли е тъжно, че вилата на писателите е заключена и запусната?
М.: Къде не е така?
И.: Някои от почивните станции и санаториуми затвориха, други ги продадоха.
М.: Но пък се направиха страхотни хотели и вижте, че идват много депутати и чужденци. Може още да се желае. Добре че поне пътят е оправен. Има атмосфера в Хисар и аз си го обичам. Напоследък ми идва наум, че може би ще си дойда да живея тук. Много от колегите ми се преумориха от този дълъг преход.

- Няма ли да ви доскучае?
М.: Да, това ме плаши. Но може да ми хареса и да се превърна в една улегнала баба и да се радвам на чистия въздух и спокойствие.

- И никога ли не сте си разменили по-остра дума с роднините?
М.: Все пак не живеем заедно. Но когато съм около Пловдив, няма начин да не се отбия да ги видя.

- В началото на промените пеехте по митинги. Интересувате ли се от политика?
М.: И сега следя нещата, но да си призная, не разбирам от политика. Тогава всички тръгнахме да търсим новото. Аз продължавам да вярвам, иначе не може да стоим и да се вайкаме. Но гледам да съм по-далече, защото всеки има професия и трябва да се занимава с това, от което разбира.
И.: Аз пък съм разочарована от политиката. Такива като мен и съпруга ми, които над 30 г. сме лекували хората, сега сме оставени в положение да чакаме близките да ни помагат. Пожелавам на всеки да има такива роднини.

- Казват, че една песен е хубава, когато в нея има мелодия. Такива ли са съвременните песни?
М.: Поколението над 35 харесва нашите песни. Другите ни смятат за нафталини. И на мен ми е жал за тях, защото човек трябва да харесва всичко, което е хубаво.

- За вас са писали едни от най-големите поети и композитори.
М.: Виждате ли от какво градче съм тръгнала. Ако не бях попаднала в Пловдив сред талантливи музиканти, а след това и в София, едва ли щях да съм това. Талант, талант, но ако нямаш късмета да попаднеш в подходяща среда и тя да те тласне напред, няма как да успееш. Бяхме на гребена на вълната с група "Старт". Това е най-великият ми миг, аз не харесвам периода на плейбека. Та концертът е минал, публиката ни е боготворила, овации, аплодисменти и отиваме изтощени да хапнем нещо в кръчма. Там чуваме някой от посетителите, който пее невероятно. Казвала съм си: "Боже, този човек, ако имаше нашия късмет, какъв изпълнител щеше да е." Щастлива съм, че съдбата е била благосклонна, че за мен са писали най-големите поети и композитори.

- Г-жо Гайдарова, кои от колегите на Мими харесвате?
И.: Емил Димитров, Боян Иванов, Борис Гуджунов. Мими не е права, че младите не ги харесват.
М.: Все пак трябва да поставим нещата на място и да си кажем: "Малко по-кротичко!" Е, който ни покани, отиваме. Но чак пък да не можем да живеем без това - не. Времето е на младите. Но какво говоря? Когато ме поканят, как да кажа: "Извикайте някой, който да ви пее на английски." Не е нужно младите да ни се сърдят, че все още работим. Както ние не сме се сърдили на изпълнителите преди нас. Вярно, пазарът е много стеснен. Но хората си избират кого да чуят.

- Каква е тайната на Мими да изглежда в такава форма?
И.:
Добротата.
М.: Имам прекрасен мъж и продължавам да пея. Важно е да си с младите и да си с децата дори. Да черпиш от тяхната енергия.

Радко Паунов за „24 часа”