Светла Иванова: Добре, че мъжът ми ме харесва и в гръб

Светла Иванова - Любов и кафе- Автобиографична ли е новата ти книга?
- Ако беше автобиографична, щях да я кръстя „Автобиография”. Пък и малко ми е рано да описвам моята история. Аз сега я изживявам. Откъде да знам какво ще ми се случи след това. Не мисля, че някога ще съм готова да напиша нещо автобиографично, защото винаги мисля, че хубавите неща ми предстоят.

- Представи "Светът в краката й" с няколко думи.
- Това е книга за нея, за него, за Вихра, за вихъра, за успеха, за цената, за любовта, за кучката, за жертвата, за кариерата, за изкуството, за изкуствените, за дъното на чашата, за нещата от живота, за една объркана жена, за едно пораснало момиче, за една от нас...

- Супер. А коя е Вихра? Ти познаваш ли я?
- Вихра е измислен, събирателен образ. Но явно изглежда толкова реална, щом ми се е случвало да ми искат телефона й.

- Има и други интересни персонажи. Кажи кой е прототипът на Стареца?
- Той може да е всеки мъж с пари и обществено положение, който харесва млади момичета.

- Това любовен роман ли е?
- Това е съвременна българска проза, доколкото се интересувам от жанрове, но на кого му пука за жанра, когато пише.

- Какво е диклит? Написала си първия български диклит...
- Словосъчетание. Обратното на чиклит според Любен Дилов-син, който е и редактор на книгата. Литература не само за мацки. Жанрът е обяснен по-добре в предговора на книгата. Аз не се занимавам с определяне на жанрове.

- Как възприемат вкъщи книгите ти, мъжът ти какво мисли?
- Чете ги, все пак той ми е първият читател. Обичам да го наблюдавам, когато прехвърля листата, за да видя дали ще се засмее, когато си мисля, че съм написала нещо с хумор.

- И смее ли се?
- Понякога се смее, но не ми показва къде. Иначе възприема писането като нещо, което кара жена му да стои в повечето време с гръб (бюрото ми гледа към прозореца). Слава Богу, че ми харесва и гърба.

- Пишеш по начина, по който не говориш...
- Писането няма нищо общо с говоренето, въпреки че и когато говоря, се опитвам да звуча ясно. За мен тайната на писането на проза е в простотата. То и тайната на самия живот е в простотата. А начинът ми на писане – този по-груб изказ на героинята ми, е част от характеристиката й. Езикът, който използвам, е този от улицата, така, както говорят по-голямата част от нас, когато не дават интервюта за съжаление. Пиша по начин, по който обичам да чета художествена литература – без речник, за забавление. И не на последно място, ако започна да се притеснявам кой какво ще си помисли – родители, роднини и читатели, нищо няма да излезе. Човек трябва да е максимално искрен и правдоподобен, ако иска историята, която разказва, да изглежда истинска. Авторите на криминални романи да не са били серийни убийци, като са написала толкова книги с такива сюжети. Най-опасното и погрешно нещо е да съдиш за характера на писателя по това, което е написал. Но обикновено го правят хора, които не четат много или не започват да четат, докато не си обяснят как така някой може да пише.

- Пишеш ли трета книга?
- Пиша и тя е почти готова. Започнеш ли веднъж – няма спиране. Дори и да не издават нещата ти, ще си намериш поле за изява – блогове, сайтове, медии, кръг от приятели. При мен се случи така, че и от издателство "Сиела" проявиха интерес към ръкописите ми. Както и други хора, които пишат и умеят да го правят добре. Не съм от най-страхливите, все пак първата ми книга „Забранено до 18” излезе без литературен редактор, но това беше търсен ефект, защото там героинята ми е тийнейджърка и начинът й на изразяване и мислене трябваше да бъде по-недодялан. Но това, че Любен Дилов-син и Димитър Шумналиев ме подкрепиха за втория ръкопис, ми дойде като потупване по рамото, от което имах нужда. Почувствах се така, както навремето, когато учителите ми по литература ми обръщаха по-специално внимание, защото пиша стихове.

- Писала си стихове. Кажи едно от твоите стихотворения.
- Всеки започва отнякъде. Ако харесвах повече стиховете си и текстовете за песни, които съм си написала, щях да публикувам тях.

- Как разбра, че можеш да пишеш? Как започна?
- Просто седнах един ден пред компютъра и нещата започнаха да се случват сами. Героинята ми се разви толкова много, че в един момент не можех да я спра. Дълги години имах намерение да го направя, да напиша нещо по-завършено, но нещата оставаха в десетките тефтерчета с нахвърляни интересни истории чути и записани оттук, оттам. В един момент ми омръзна да ходя с тефтери и намерих време да събера нещата в роман. После един не ми стигна и така втори, трети...

- Какво те вдъхновява?
- Силно усещане, изречение, жест, разочарование, впечатление, конфликт, болка, радост, сън, желание, страх... Всичко, което ме кара да го чуя, запомня, запиша и развия като история. Но не чакам вдъхновение, за да седна да пиша. То идва по-лесно, когато пишеш, отколкото, когато чакаш.

- Лесно ли пишеш?
- Понякога да, друг път прекарвам часове пред компютъра, докато напиша нещо, което на мен да ми хареса. Мисля, че пиша с лекота, защото писането продължава да ме забавлява. Дори се радвам като дете на играчка на моменти, като намеря точната дума, за да опиша нещо. Затова най-добрият комплимент за мен е, когато някой ми се обади да ми каже, че е прочел книгата ми на един дъх.

- Истина или художествена измислица?
- Смесен стил. Винаги трябва да има частица измислица. Като в жълт вестник.

Интервю на Албена Йовкова за „Новинар”