Румен Бояджиев и Константин Цеков: Не намерихме причина да потърсим Ивайло Крайчовски за новия албум на ФСБ

ФСБ 2009- 33 години от създаването на ФСБ, 20 години мълчание и се събирате, за да издадете най-дългия си студиен албум - цели 15 парчета. Още преди да се е появил, феновете символично го нарекоха „Краят на мълчанието" - защо мълчахте толкова дълго?
Косьо Цеков: Много от нас и от вас сами са си отговаряли на този въпрос. За хората на изкуството причината е ясна - през всички тези години трайно и упорито се насади една култура, която все още е в свои води и за такива като нас не остана място. Днес пак не е много лесно, но е крайно време да си кажем всичко онова, което сме си мислили и събирали като идеи през 20-годишното мълчание.
Румен Бояджиев: Мълчанието е глобален въпрос за културата ни въобще. Тези години се превърнаха в едно емоционално изпразване на нацията, която изведнъж започна да вярва в някакви политически идеали и в това, че можем да формираме бъдещето си сами. Напълно погрешно. Често ни питат защо в началото на 90-те не издадохме албума с „Последният човек", „Вълче време" и „Няма как". Просто усетихме, че няма никой - все едно да звъниш по телефона и отсреща дни наред да остава глухо. Времето беше трудно, хората първо искаха да открият обещаното добро, а музиката остана на заден план. Най-голямата причина да се оттеглим обаче беше тази рядка, но методична подмяна на ценностите. Всички, които получиха подкрепа по онова време, бяха от набиращия скорост попфолк, медиите се обединиха около тях, разкриха се масово сексуалните табута и хората започнаха да вярват, че всичко забранено преди, днес е много хубаво и интересно. Е, оказа се, че не е, но хората на изкуството независимо дали говорим за кино, музика, изобразително изкуство и т.н., платиха своята цена. Ние замълчахме. От всичко това най-много загуби българската култура - днес масово хората не знаят кой е Панчо Владигеров, кой е българинът изобщо, не могат да пишат. Това е огромен грях.
Косьо Цеков: Преди дни прехвърлях тв каналите и се стъписах. По едната телевизия вървеше „Време разделно", филм - свидетелство и днес за истинските български ценности, стойности, за отношенията между баща и синове, и всичко това по същото време с маанетата, тресящите се по съседния канал. Запитах се накъде отива тази държава, която се е борила за вярата си, за имената си?...
Румен Бояджиев: Хубавото е, че има алтернатива. Днес се чува: Да дадем път на младите. Но къде са тези млади? Свалиха ги принудително от сцената, а сега им я дават. Като вица за самураите - вървят двама, гледат жестоко, със страховити мечове и ги среща познат. „Ние сме седемте самураи", казват му те, а той пита: „Е, защо сте само двама?". Самураите отговорили: „Ми няма хора..."

- В такъв случай днес завръщането ви не е ли още по-трудно? Подменени ценности, разочарование...
Косьо Цеков: Напротив, това беше единственият ни светъл лъч в последните години. Толкова беше приятно, че не усетихме времето. Както казва Румен - спим по-спокойно.
Румен Бояджиев: Нищо по-смислено не сме правили в последните 20 години. Това пък е мисъл на Косьо, но и тримата (с Иван Лечев, бел.ред.) се обединяваме около нея. Направихме невероятни неща в този албум, за мен той ще е бомба със закъснител, защото е толкова емоционален и въздействащ, че човек не може да го възприеме наведнъж. Остава само да намерим подходящия спонсор, за да може да облечем тази музика в красива обложка, с подходяща реклама, клипове и т.н. Напълно готови сме.

- За интервюто пристигнахте двамата, но иначе сте трима. Иван Лечев е по задачи, но ми се губи още един. През 2008-а се разделихме с Петър Славов, но защо Ивайло Крайчовски не седи тук с вас?
Румен Бояджиев: Ивайло винаги е бил с нас в концертните ни проекти. Затова и точно за този албум не намерихме причина да го потърсим. „Идеята ФСБ" е светиня, олтар, направен преди толкова години като нещо безкомпромисно, като музикална религия, от която днес избърсваме прахта. За да бъде отново чиста, осъзнахме, че тримата - аз, Косьо и Иван, сме достатъчно близки, за да я възродим отново.

- Често споделяте, че събирането на ФСБ е било драматично. В какво се изразяваше тази драма - позагубила се беше енергията ли?
Румен Бояджиев: Ние бяхме забравили да общуваме помежду си. Само не си говорехме на Вие...
Косьо Цеков: Всеки от нас през тези години се занимаваше с музика, а не с бизнес. Така че не сме загубили творческия си рефлекс, но ФСБ все оставаше встрани.
Румен Бояджиев: Върнахме се не на нивото, на което спряхме през 90-те, а се озовахме съвсем в началото, когато бяхме на по 20 години. Там е била най-силната енергия и химия. Затова имам усещането, че сме направили много истински албум.
Косьо Цеков: Все още обаче нямаме обратна връзка и сме предпазливи. Когато пуснем на познати и приятели някое от новите парчета и те възкликнат - жестоко, усещането е несравнимо. Това е първият ни досег с публиката след толкова години.

- Режисьорите казват, че един филм започва да съществува от момента, в който се появи на големия екран пред публика. Преди това е просто лично творчество. Кога за първи път осъзнахте, че личното творчество трябва да премине в завръщането на ФСБ?
Румен Бояджиев: Винаги сме го обсъждали, но имахме стари отношения увиснали на някакъв полуработен момент. Когато се срещахме, тази идея все изскачаше, но после си казвахме, че е почти невъзможно. Всеки имаше свои неща на главата, бяхме като стара папка, която е по-добре да не отваряш. През 2007-а, когато се появихме заедно на концерта на пл. „Батенберг", усетихме, че не всичко е изгубено, а смъртта на Пепи беше и последният знак, че ФСБ трябва да продължи да живее. Заради всички нас и заради почитателите ни.
Косьо Цеков: Двамата с Румен натрупахме и доста теми през годините, които трябваше да превърнем в музика.

- Заглавието на албума ви е „ФСБ." (точка). Защо точка? Един от почитателите ви в социалната мрежа си го обясни като точка на пресичане, като край, а друг като правилото в музиката - точката, поставена след нотата, я удължава...
Косьо Цеков: Последното е много точно казано. Точката е хубав символ, който всеки може да си обясни по свой начин.
Румен Бояджиев: Това е провокация към въображението. Точката може да вещае много неща, зависи какво искаш да ти се случи. За думите в албума този път се обърнахме към нашите съпруги, защото те винаги са били до нас и най-добре знаят какво е минало през главите ни. Живка Шопова и Даниела Кузманова са прекрасни музиканти, не поетеси и това много помогна.

- И за какво пее днес ФСБ?
Румен Бояджиев: Когато заработихме заедно, ужасени открихме, че 80 процента от нещата, които създаваме в този нов албум, са балади. Което означава, че сме в някакъв баладичен период от живота си и бихме искали да говорим за чувства, а не да сочим с пръст. За това и „ФСБ." е изключително личен и лиричен албум и като музика, и като текст. Мисля си, че хората имат нужда точно от това.

- Част от феновете ви днес са в чужбина, други са тук с прошарени коси, а децата им са връстници на вашето мълчание. За да стигнете до най-младите ли влязохте в социалните мрежи като Facebook и МуSрасе?
Румен Бояджиев: Социалните мрежи са алтернативната преса и мисля, че всички, и особено традиционните медии трябва много да внимават как се държат с тях. Интерактивността, която интернет ни даде, неусетно ги превърна в модерен коректив на всичко безумно. Наши познати в Щатите ни казаха, че една новина, излязла в нюйоркски вестник в 6.30 ч сутринта, в 7 ч вече има над 80 хил. коментара из социалните сайтове. Вече никой не приема мълчаливо написаното, реакцията към всяко съмнително икономическо, културно, политическо или каквото и да е действие е мигновена и остра.
Косьо Цеков: А за младежите на по 18-20 години не се безпокоим. На последното ни турне през 2000-а виждахме бащи и майки, хванали за ръце своите деца. Дай Боже, да ни се случи това, което преди три години видях в Берген, Норвегия. Бях близо до градски парк, където започваше концерт на „Ролинг Стоунс", и просто наблюдавах хората. На шоуто им влизаха от 75-годишни старци на инвалидни колички до 8-годишни дечица. Това е мечтата на всеки музикант - четири поколения почитатели!

- Песен, която сте продуцирали и аранжирали, е носител на най-голямото отличие в музиката - Грамми (1990 г., латиноамериканския хит „Ciellito Lindo” на Хосе Фелисиано, бел. р.), работили сте с утвърдени имена в българската музика и с млади изпълнители. Защо обаче от години никой не прави хитове, вечни парчета, които след години да запеем като „Обичам те дотук", „Високо", „Не така"...
Косьо Цеков: Кризата в музиката е световна. Нещо ще се промени, но засега никой не знае как. Липсата на хитове у нас обаче си има отговор. Преди десетина години четох интервю на режисьора на „Коля" - Ян Сверак, който спечели „Оскар" за чуждоезичен филм през 1996 г. Питаха го кои правят най-хубавите филми в света, а той им отговори: „Естествено, че американците. Жалко обаче, че правят само по един филм на година." Тук говорим за Холивуд - каймака на световния шоубизнес, 99.9 процента пълнеж и един филм, който остава във времето.

- Ще разпространявате новия албум в Щатите, Канада, Австралия, но няма да му направите английска версия. Защо?
Румен Бояджиев: Първо, за да го чуят българските ни фенове в чужбина, и второ, защото смятаме, че тези английски версии са порочна практика. Никой от нас не може да изпее текстовете на английски с такава емоция, каквото е чувството, когато ги пееш на български.
Косьо Цеков: Имахме една плоча на английски и няма какво да се лъжем - не се получи.
Румен Бояджиев: Тези английски версии са културен проблем и на Италия, и на Франция. Ние обаче се сблъскахме с друг феномен. Докато Ники Копринков правеше поетичния превод на текстовете във „ФСБ.", защото идеята е да ги има в обложката на албума за тези, които не говорят нашия език, осъзнахме, че в английския няма понятия като „Не бързай, Слънчо" и „Слънчо, огрей...". Не може да се преведат точно, с емоцията, която носят. Чужденците нямат такава митология, такава приказна образност като нашата. Имат Sunny (от англ. ез. - слънчев, осветен от слънцето, весел, бел.ред.), което не е същото. Дори американските ни консултанти се затрудниха да намерят думи.
Косьо Цеков: Като известната народна песен „Полегнала е Тодора..." - при тях или е легнала, или не е. В третия вариант направо да е заспала. Полегнала е между черното и бялото, което те не разбират.

- Последната поява на ФСБ на сцена беше през 2007 г. - концертът на пл. „Батенберг" по случай приемането на страната ни в ЕС. Вече две години сме част от ЕС, а все се наричаме европейци с половин уста?
Косьо Цеков: Благодарение на музиката, изкуството, науката и културата ни ние много отдавна сме в Европа. Имаме невероятни образци - художници, оперни певци, математици. Част сме от нея не от две години, а откакто съществуваме. Икономическите и стопанските проблеми са друго нещо.
Румен Бояджиев: Докато по-важна е новината къде е пяла някоя фолкпевица, а не този българин, който е свирил в Карнеги хол, ще се съмняваме в себе си.
Косьо Цеков: Влизането ни в ЕС е тема, която всеки раздухва както му е удобно. Едно обаче трябва да е ясно - политиците са в медийното пространство и в устата на хората само четирите години, в които управляват, докато Борис Христов е бил и ще бъде 300 или 500 г. в ушите и в сърцата на целия свят.

- Факт е, че фолклорът е най-добрият посланик на страната ни по света, а ФСБ винаги е вплитала в рок звученето си гайда, кавал, автентични гласове на народни певци - в новия албум пак ли ще бъде така?
Румен Бояджиев: Работим с народния хор „Големите български гласове" с диригент Илия Михайлов. Заедно правим „Не бързай, Слънчо" - авторска фолклорна песен на композитора Стефан Кънев. Първоначално мислехме, че е стара, но не е. Това означава, че не трябва да ходиш непременно из планините и чукарите, за да търсиш автентичен български фолклор - ние го носим в сърцата си. Предпазливо смесваме фолклорните мотиви, защото сме против диско преработките и неуместното им използване. Това не е пътят, по който народната песен ще стигне до младите. Начинът е по телевизията и радиото да има български фолклор, а не денонощно новини. Кой реши, че тази безкрайна говорилня е полезна? Оказва се, че политиците са несравнимо по-суетни от всички певци и шоузвезди, взети заедно. Те искат винаги да са в центъра на всичко, под прожекторите, да са на малкия екран, думите им да звучат отвсякъде...
Косьо Цеков: И докога? До края на четирите години власт...

- От онзи „неиздаден албум" се появи песен, в която се пееше „Последният човек върви и си пиука..." - звучи тъжно, но дойде ли и това време?
Румен Бояджиев: Текстът е на Румен Леонидов, който още тогава направи за жалост една изключително мрачна и реална прогноза на времето, в което живеем.
Косьо Цеков: Актуални са думите в песента, но дано скоро и ние не запиукаме, а да си свирим и да пеем, защото другото е много страшно.

- Албумът ще се появи догодина, но ще подарите ли поне клип на феновете си за Коледа?
Косьо Цеков: Едва ли ще успеем. Възможно е обаче снимките на този клип да започнат още в първите дни на 2010-а. Парчето е избрано и се казва „Нищо не взимай с теб".

- А турне на ФСБ?
Косьо Цеков: Всичко зависи от излизането на албума. Може би най-рано към края на лятото. Очакването и притеснението ни са огромни. От деца сме музиканти и дали ще свириш пред 15 000 или пред трима души жури, сценичната треска е една и съща. И добре е, че я има. Това означава, че и емоцията е още тук.

Интервю на Елица Димова за списание „Тема”