Румен Бояджиев: Публиката не иска нови имена в музиката

Румен Бояджиев- Румене, от два дни новият албум на ФСБ е на сайта fsb.bg. Какви са последните данни за свалянията и слушанията?
- Потресаващи са и не мога да повярвам на данните, които получавам от хостинг компанията, където е разположен нашия сайт и от американския сървър, който наемаме за този гигантски данлоуд. Добре е да кажем, че ние плащаме и възможността на хората да си свалят новия албум на ФСБ безплатно. Цифрите са потресаващи – дандоудите са 56 000, 170 000 прослушвания и над милион и 700 кликвания. Данните са до петък на обяд. Това е над 10 пъти от това, което очаквах – до 4-5 хиляди стигаха моите очаквания. Да си призная, мислех, че хората вече са необратимо загубени в една друга посока… Смятах, че цяло поколение е лишено от алтернативата да види, че има и друг поглед върху света. Оказа се, че това не е така и че има живи хора, което е направо невероятно. По няколко пъти се чуваме дневно с Косьо и Иван и като им казвам данните, те замръзват на телефона и мълчат, или казват “Стига бе, кво говориш”. 74% от тези влизания в сайта са от чужбина, над 14% в САЩ, 3-4% от Южна Африка, от Англия – 2%, и по 1% от европейските страни.

- А какви са първите коментари? Предполагам на имейла получаваш вече такива…
- Всичките са много хвалебствени. Около 10 000 почитатели имаме регистрирани във Фейсбук. Но те са хвалебствени от това, че на хората им липсва нашата музика. На тях им се иска да бъде така – те виждат в нас някаква надежда като нещо, което е различно. Малко са още истински хвалебствените, които конкретизират този албум. Има и 2-3 мнения, че все пак старите ни неща си остават по-добри. Хората осъзнават, че това е неизбежно, което сме направили, същия резултат щеше да се получи и без да сме направили нов албум. Това е параграф 22 – не виждам как може да се реши. Нека все пак хората да си имат мнение. Интересното е, че разликата между слушания и сваляния показва, че хората не искат да си го теглят безплатно, а предпочитат да го чуят и да си купят на оригинален носител. Това е добър знак и е много благородно. Прослушванията са предимно през деня, а тегленията вечерта. За мен това значи, че в работния ден по офисите хората си слушат песните ни. Основното нещо, което аз виждам е, че всички искат да си купят албума. Защото ти не може да продаваш музика, която е затворена в един плик и няма възможност да я чуеш. Затова мисля, че правилно постъпихме като им дадохме възможност да чуят новите ни песни да решат дали да си търсят диска ни.

- Осем месеца не можахте да намерите спонсор. Има ли вече някакви индикации за помощ за издаването му?
- Имам чувството, че спонсорите се отдръпваха от него, защото не са го чули. Освен това е криза. Но знам и че много малко фирми зависят от себе си, т.е. реално могат да вземат решения. Ние сме отправяли покани към доста банки и бизнес ведомства. Това, което срещахме като отговор, е: “Проекта ви е изключително интересен, оставете ни да помислим 4-5 дена”, след което ни казват, че в момента не могат да помогнат. Което значи че решението не зависи от тях. Всичките тези фирми зависят от чуждите компании и инвестиции, а при това положение става отново параграф 22, защото те нямат никакъв интерес към българската култура. Което си е съвсем нормално. Западните фирми биха инвестирали в Депеш Мод или Стинг, а не във ФСБ, защото това значи български език, локален пазар, локална реклама. А моето наблюдение е че повече от 90% от фирмите са с чуждестранни капитали. Което значи, че не са мотивирани. А останалите 10% български фирми, които могат да помогнат на културата, са измъчени от тази криза и за тях този мащабен проект, който не е евтин, дори частично не се опитаха да помогнат. А те нямат и възможност. Големите възможности биха били фирмите с чуждо участие, но явно не са си извоювали тази самостоятелност, че да го решат. Няма смисъл да споменавам примери, но голяма част от шефовете им бяха подписали съгласието си да ни отпуснат спонсорски пари. Последният човек, който трябваше да решава – австриец, швед или какъвто и да било чужденец, казваше “Не”.

- Албумът е от 15 песни, но само 10 са в интернет. Запазили сте най-хубавите за диска?
- Не бих казал, че са най-хубавите. Мислехме доста време кои от тях да не сложим, за да уважим хората, които биха искали да си купят албума. Не може всичко да подарим. Тези хора, които имат нужда да вземат това луксозно издание на албума, да почувстват, че това е нещо специално, което не е в кошовете на супермаркетите. Като пипнеш албума усещаш естетиката на този артист, душата му ако щеш, че той се е съгласил диска му да изглежда по този начин. Това е един вид комуникация с този човек. Чета статистики, че хората по света продължават да си купуват дискове, защото това не е стоката, а акта на комуникация с артиста. Иначе не му даваш възможност да върне своите инвестиции, за да създаде ново нещо, което пак тебе ще ползва. Ти го набутваш в глада като го свалиш от нета и как може да очакваш гладна мечка хоро да играе.

- Не знам дали си забелязал, че музикалните магазини изчезнаха, а обикновено дискове се продават само на щандове в книжарници, главно в моловете.
- Този вид търговия, който правиха големите фирми, вече не може да съществува. Не може да създаваш интелектуален продукт, предмет на някакъв вид култура, който да е съобразен и подвластен на законите на бизнеса. Това е абсурдно. Само на пръв поглед някои албуми в един магазин са некомерсиални, всичките са комерсиални. Но изведнъж в света стана огромната криза за мейджърите – да карат големите артисти да правят това, което публиката иска да купи от тях според техните статистики. Това обаче е сложна материя. Американското правило, че трябва да повтаряш нещо докато то се продава, се оказва, че е така. И в изкуството, и в киното няма никакви правила. Непредвидимо касов филм, а следващият проект на същия режисьор, изобщо не е касов. Хитът е обществен феномен и няма тези правила, които бизнеса мисли, че е създал. Ако беше така, всички ние щяхме да правим само хитове. Природата не ни е дала сензори за бъдеще и никой не може да се оплаква от живота си, нито да смята, че живота нещо му дължи – никой не ти е написал на челото, че ще си много богат и успешен. От тогава, когато изтекоха договорите на всички известни артисти с големите компани, в музикалния бизнес влезе новата постановка на независими издателства. Това е преломен момент в бизнеса. Цялото разпространяване е подвластно на техните артистични концепции и желания и това е бъдещето. В момента търговията на музиката се преустройва към това. В България след 1990 г. не е имало нормална търговия с музикални продукти, като изключим Пайнера, който явно наистина знаеше какво трябва да се направи. Ако произведеме нашия диск ще се борим да създадем нов път, по който той да стига до крайния потребител. Няма музикални магазини, защото няма ред. И никъде по света вече няма. Музикалните продукти на независимите артисти се продават навсякъде – в хранителен магазин, в кафене, в клуб може да го намериш, ако това е събитие на деня. Специализираните магазини за музика са само на големите лейбъли.

- Кой е виновен, че в България се случи така, че след като се разтури “Балкантон” през 1990 г., нямаше кой да издава българските артисти и се отвори нишата за “Пайнер”?
- “Балкантон” не може да бъде издател на всички. Беше, защото се спонсорираше от държавата. Тя абдикира от културата генерално точно тогава. Управниците решиха, че културата в цял свят е свободна. А какво значи това? Понятието свободен е почти равно на Лопе де Вега – защо си свободен и от какво си свободен. На тези въпроси и досега никой няма отговор. Всеки строй си има своите недостатъци - ние сме свидетели на два и мога да кажа, че нито един не е съвършен. Държава остави културата да се саморазвива без препоръчителни квоти както французите и италианците. Ако нямаме квота, при това по-голяма от европейската, никога няма да се запази. Как? Ще се претопи по всякакъв начин в обкръжаващата ни среда. Шансът да запазим българската култура без препоръчителни квоти е нулев. Ако искаш да правиш културна политика, това не е да дадеш пари на културата, а да не им пречиш и да им дадеш възможност да се самоподпомогнат, да оцелеят в околната среда.

- Тежи ли ти това, че ФСБ не звучи по БГ радио – медията, която претендира да излъчва само българска музика?
- Това радио въобще не е българско, то е с инвестиции на чужда фирма. Това е MTV на български език. Художественият подбор е точно такъв – избира такива такива артисти, които звучат като MTV, но пеят на български. Така че това не е реална картина на българската музика по никой начин. И хората вече го разбраха на обикновено ниво. Помниш преди хората как започнаха да го слушат, когато се появи, искайки си родната музика. Иди сега да видиш какво звучи в такситата, които са много точен показател – Z-Rock. Слушат стар рокендрол. Хората явно считат, че това е искрената музика. И аз мисля, че това е класиката на света. Нали виждаш, че няма нови имена – всички чакат новия албум на AC/DC, на Дийп Пърпъл или на ФСБ. И това не е защото никой не може да измисля такава музика, а защото публиката не иска нови имена да го правят. Искат да чуят Пол Маккартни как пее песните на Бийтълс. Трябва да сме луди, за да мислим, че няма хора, които да измислят подобна музика 50 години по-късно. То може и подобна на Моцарт музика да измислиш, но няма нужда. По-добре да чуеш Моцарт.

- Кога да очакваме диска на пазара? И кога ще са концертите, на които ще го представите?
- Трябват ни спонсори, дори приятелска помощ, за да платим разходите по производство, защото като идеен проект дори книжното тяло е готово. Много бихме искали да стане за деня на културата – 24 май. А за концертите – ще бъдат през декември. В преговори сме с НДК, има две възможности – 1 и 2, или 11 и 12. Имаме и предложение от пловдивската община да направим един концерт на Античния театър с филхармонията на 1 септември догодина.

Интервю на Лео Богдановски за вестник "Телеграф"