Румен Бояджиев: За концертите на ФСБ рискувахме да заложим дори собствените си жилища

Румен Бояджиев- Г-н Бояджиев, какво се промени през тази година и сложи край на мълчанието на ФСБ с нов албум и концерти?
- Осъзнахме, че още имаме какво да кажем на публиката на концерта по случай приемането ни в Европа през 2007-а. И преди не сме мислили, че можем да бъдем някакъв обществен феномен. Смятахме, че правим музика за ограничен брой хора, а станахме широко популярни. Как - и до днес е необяснимо за мен. Във “Фейсбук” за 6 месеца натрупахме над 20 000 почитатели, без да сме правили компромиси с музиката си. Не сме ухажвали публиката, напротив, дори сме я провокирали драстично с много сложна и тежка музика. Особено в по-стария ни период има парчета със сложността на Стравински, изпълнени от симфоничен оркестър. Как тази публика, която знаем какво харесва най-много, приема и нас? Нямам обяснение.

- През последните 20 години работехте за други музиканти. Не е ли това загубено време за българския рок, който и без това няма много с какво да се похвали?
- Да, така и започнахме - като студийна група към “Балкантон”. Косьо Цеков, Сашо Бахаров и аз тогава завършвахме Консерваторията, бяхме свободни и удобни за тази цел. А за положението на българския рок никога не сме се замисляли. Ние искахме да правим музика, подобна на “Йес”, “Дженесис”... какво общо имат с това “Щурците” или “Диана експрес”? Нито ме е докосвало, нито ме е провокирало нивото на българския рок.

- Започнахте с прогресив и постепенно преминахте към рок...
- Форматът, с който започнахме, нямаше комерсиална цел. След това решихме, че трябва да правим самостоятелна кариера. Започнахме да чувстваме отговорност към публиката. Знаехме, че предлагаме трудносмилаем материал, и искахме от време на време да даваме на хората и нещо, за което да се захванат. Така се появи “След 10 години” - една наша случайна проба да направим нещо просто. И благодарение и на прекрасния текст на Мишо Белчев тази италианска песен неочаквано за нас стана емблематична за ФСБ.

- А защо спряхте да записвате?
- През 90-те започнахме работа по нов албум, искахме да е по-твърд от всичко, което сме правили, но стигнахме само до три песни - “Иде вятър”, “Последният човек” и “Вълче време”. Точно тогава времената много се промениха. Хората, видели някаква надежда, разбраха, че това е фишек, и нищо не може да се промени - както и досега не се е променило. Според мен тогава цялата българска интелигенция се отдръпна от пазара и обществения живот. Възникнаха силни тенденции за лумпенизиране на обикновения българин. Тогава се появи и тази “интелигенция”, която аз наричам комерсиална. Разни хора приеха, че вместо да имат просветителска мисия, трябва да угаждат на широките вкусове. Което е изключително долно и един ден тази “интелигенция”, чиято манипулаторска роля вече хората започват да осъзнават, ще бъде отговорна за цялата духовна низост, която докара. Това няма да бъде забравено, а вредите тепърва ще стават ясни.

- Пуснахте новия си албум в интернет за свободен даунлоуд. Защо го направихте?
- Пуснахме 10 песни, или 2/3 от албума. Това бе единственият начин тази музика да стигне бързо до хората.

- Искате да кажете, че не сте успели да намерите издател?
- Ние не сме търсили издател. А спонсор за трите концерта не намерихме. За албума ни помогна само един българин - Косьо Щерев, който живее в Англия. И не поиска нищо в замяна. За първи път виждам такъв човек. Той ни даде възможност да произведем диска и да можем да го продаваме. За разлика от други наши записи, които поради хиляди причини, свързани с обърканото законодателство за авторските права, не можем да продаваме.

- На 24 май т. г. участвахте в митинг против съкращенията в театрите и намаляването на парите за култура. Има ли културната политика на държавата вина за кризата в българската забавна музика?
- Имаше пак някакви безумни реформи на Вежди Рашидов. Да, аз мисля, че няма културна политика. Няма такава, не е начертана, не е обмислена.

- Вежди Рашидов щеше да раздава пенсии на някои заслужили артисти.
- Това според мен беше чист пиар, защото не се случи. И няма как да се случи. А за да има културна политика, първо трябва да има широк диалог с хора от всички области на изкуството, сериозна оценка на настоящото положение и начертаване на стратегия.

- Трябва ли и у нас да се въведе задължителен процент за българска музика в ефира?
- Без поне препоръчителни проценти тази малка общност, която говори български език, няма никакви шансове. Нашият пазар е твърде малък, за да генерира приходи за хората, които творят на български. Ако искаме да запазим българския език в музиката, поезията, литературата, трябва да има някакви приоритети - развитие на меценатството, стимули за бизнеса. Иначе оставаме в абсурдна ситуация, защото българската култура не може да се самоиздържа. Абсурдните промени, които се предлагат сега в Закона за авторското право, са смешни. Целта им е ползвателите на права да не плащат за музиката поне още няколко години. Това се тези, които притежават хотели и комплекси по морето, целият туризъм, който, ако не плати 10 000 лева на някакви автори, го глобяват 500 лева. Естествено, че всички предпочитат глобата. Но Европа ще наложи правила, защото тя ще си поиска парите.

- Изненадаха ли ви отличията “Златен век”, които получихте на последния си концерт в НДК?
- Това е награда за култура, а не политическа, и изглежда, че сме я заслужили. Но бяхме изненадани, разбира се. Затова стояхме на сцената нескопосно и неловко. Тези ордени бяха някаква инициатива в последния момент. И тя не е дошла от Министерството на културата, а от министър-председателя, което също много ме изуми.

- Да не би Бойко Борисов да ви е почитател?
- Никога не е ставало ясно.

- Познавате ли се, идвал ли е на ваш концерт?
- Не, никога не съм го виждал. Но това не значи, че не си слуша ФСБ вкъщи. Никой не знае.

- Да поговорим за бившите членове на групата. Защо отпаднаха Пепи Славов (който почина през 2008 г.) и Ивайло Крайчовски?
- Пепи по принцип се беше отделил от нас, беше станал мениджър на Милчо Левиев, имаше магазин за музикални инструменти. И когато дойде предложението от телевизията за концерта по повод приемането ни в ЕС, искахме да направим нещо амбициозно, по-различно от попа, в посока към професионалните музикантски предизвикателства. Нещо мощно, мащабно и различно. И когато предложихме на Пепи да го направим, без да го затрудняваме, а той да участва като почетен гост, той не го възприе добре. След това каза, че би искал да участва, но вече беше късно и така се разминахме. С Ивайло се разделихме след концерта. Той е част от миналото на ФСБ, а не от бъдещето. Просто за 20 години хората се променят. И това си личи, когато засвириш с тях.

- Иван Лечев заяви, че вече няма да има дълги паузи в работата ви... Какво следва?
- DVD, надявам се. Концертът ни в НДК е записан от 12 камери. Такива начинания, особено при положение, че нямаме спонсори, са много рисковани. Разходите са ясно дефинирани, а приходите - абсолютно непредвидими. Разчитаме единствено на човешката привързаност. И фактът, че толкова много хора си купиха билети за трите ни концерта, е изключително трогателен. Рискувахме да заложим дори собствените си жилища. Не мога да искам по-триумфално завръщане от това. Според мен много малко хора тук - броят се на пръсти - имат този потенциал. И тук не става дума за пари - защото както казват англичаните “с малко пари нищо не можеш да направиш, но с много пари можеш да направиш голяма глупост”.

- Смятате ли, че рокът по принцип трябва да е музика на протеста и незачитането на официалните авторитети?
- Ние сме от тази част на рока, която идва от университетите, а не от дъното. Въпросът е много съществен, но отговорът му е, че ние не сме от тази страна, която протестира. Никой от нас тримата не иска да менторства, да учи хората в какво не са прави, да сочи с пръст. Вижте новият ни албум - той е бял! Нашето послание, дори и в по-твърдите песни, е лирично, а не политическо, насочено е към душите на хората.

Интервю на Емил Георгиев за „Труд”