Развигор Попов: В Търново арестуваха Мими Иванова за пола банан

Мими Иванова и Развигор Попов- Кой от двамата е шефът?
Мими Иванова: Развигор е, естествено. Той дава идеите, а другите ги изпълняват. Така бе и с школата, в която учим децата да свирят на синтезатори. Повечето мислят, че ги учим да пеят, защото съм завършила пеене. Но Развигор предложи нещо, което го няма и е нетрадиционно. Прегърнахме идеята и всички заработихме лудо за нея, а той като шеф идва, когато реши. Такъв е - има прекрасни идеи и увлича другите да свършат работата.
Развигор Попов: Основахме школата през 1991 година. Понеже Дворецът на децата е малко встрани, си избрахме читалище "Цанко Церковски" в центъра, с което съвместно си сътрудничим. Много приятно е да работим с дечицата.

- Тези дни Развигор Попов издаде книга, предстои ви и концерт, а с него пък ще отбележите и 33 години брак. Кое е първостепенното?
М. И.: Едно нещо избистря цялата работа - искаме да се получи нов прочит на нашите песни, сред които има много хитове. На концерта в НДК те ще прозвучат поновому, защото ще ги пеят наши колеги.

- Кой е по-сговорчивият?
М. И.: Развигор, но защото знае, че някой друг ще свърши работата. Зодия Близнаци! Мисля, че Господ ми е дал изпитание за моята дисциплинираност, отговорност, подреденост. Развигор е точно обратният на това - разпилян.

- Книгата с мемоари на Развигор Попов вече е на пазара, в сряда е представянето й.
Р. П.: Събрах всички весели, абсурдни и идиотски случки зад сцената и около нея, които с усмивка да разкажа. Развил съм я в две части, както е и Библията - преди Христа и след Него. При мен са: Без Мими и с Нея. Първата част започва както Вехтия завет: "В началото бе хаосът". Мими в скоби отдолу прибави: "Продължава и досега." И оттам нататък тръгва едно намигване, една веселба.
М. И.: В никакъв случай! Той смята, че е смешно, но излязоха смешно-тъжни мемоари. Живели сме в такова абсурдно време и сме били щастливи и доволни, може би защото сме били млади и не сме знаели, че може да бъде и другояче. И днес тези редове за някого ще бъдат смешни, у други ще събудят тъга. Книгата му е една хронология от Леа Иванова, Ахинора Куманова, Лиана Антонова до днес. Слава Богу, че е съхранил спомените си от онези времена досега.

- Радвахте се и на популярност, и на привилегии.
Р. П.: Музикантите бяхме привилегировани за разлика от всички останали българи. Имахме шанса да работим където искаме на Запад. Да печелиш валута навън при ония цени у нас, бе изключителна привилегия, която дължим на Леа Иванова. Още по Червенково време тя го уреди на най-високо ниво. След това Лиана Антонова затвърди правилото съставите да излизат и свирят навън. Но кой българин ще е луд, ако спечели десетки хиляди долари и не си построи къща, не се обзаведе. Това ще направи само музикантът. Музикантът е луд човек, защото си купува не къща, а само инструменти - най-скъпоструващите, и безумно скъпа апаратура. И ние купувахме техника, която се амортизира и след година-две трябва да се подмени.

- Ама вие не си ли купихте къща?
Р. П.: Живеехме под наем в апартамент от контингента на Министерството на културата. Общината дълго време не ни даваше, а ние бяхме крайно нуждаещи се, нямаше къде да живеем. Обясниха ни, че сме много известни и ако ни наредят имената с останалите бедстващи, ще стане скандал. А имахме цял камион апаратура.

- Развигор, кой беше първият читател на книгата?
Р. П.: Мими, и затова половината книга я няма. Махна всичко интимно и пикантно. Книгата я написах за два месеца - от март до април. До края на август Мими зачеркваше.
М. И.: Ами да! Когато пишеш за такива неща, трябва да подхождаш отговорно, те винаги могат да се поднесат по-деликатно. Не бих искала и аз да се видя като героиня в нечия книга по такъв начин.

- Казват, че сте най-непоклатимата двойка в поп музиката.
М. И.: Боже, има ли семейство, в което хората да не са се карали. Вкъщи най-често аз викам. Но не сме стигали до раздяла. Има и други трайни музикантски семейства - Ева и Гого, Катя и Здравко. Много е сложно да оцелее музикантско семейство, изкушенията са големи, когато единият пътува, а другият остава.

- Оженихте се в Русе на път за концерт преди 33 години.
М. И.: През 1977 г. решихме да подпишем след 3-годишна връзка. Искахме да бъде най-незабележимата сватба.
Р. П.: Извадихме си медицински да се женим, но те изтичаха, а тръгнахме на турне. Не исках да ме боцкат отново, имам страх от инжекции и викам: "Мими, вземам те в първия град, където спираме. Ритуалната зала в Русе се оказа точно над Концертна дирекция, а шеф й станал бившият директор на концертното бюро. Уредихме ранен час за другия ден, човекът на бърза ръка мина формалностите, подписахме се и на обяд в една заличка в ресторанта почерпихме колегите. Кумове ни станаха китаристът и организаторката на концертите. Заминахме за Вятово, но се оказа, че имало "къртица" и информацията изтекла. Цяло Вятово излязло с дамаджаните и ни чака. Хванахме се за главата - вместо букетче носят дамаджана. И "ха наздраве, ха наздраве", споменът за втория концерт ни се губи.

- Развигор, как откраднахте Мими от бившия й съпруг Юрек Рибински - басиста на известния "Но То Цо"?
Р. П.: Покрай Мими се сприятелихме с него. Даже двамата са ни гостували семейно на мен и бившата ми съпруга.
М. И.: Като че ли имам афинитет към зодия Близнаци, каквато са и двамата. Но фатална роля изиграха две тримесечни турнета в бившия СССР. Вече бях омъжена, след като се запознахме с Юрек покрай една мащабна сборна програма от всички соцдържави в СССР. По-късно последваха въпросните турнета със "Стакато", където бе и Развигор Попов, а съпругът ми правеше дълго турне в Америка.

- Мими, оттам нататък доста от вашите хитове се дължат и на Развигор.
М. И.: О, абсолютно! Донякъде обаче аз отнех възможността Развигор да пише за други изпълнители. Непрекъснато пътувахме с групата и нямаше как той да пише за други както Стефан Димитров и Тончо Русев. Така Развигор се ограничи само с моя репертоар. Това е и причината сега да отворим сергията с песните и да ги раздаваме на колегите. Макар че той в последните години написа песни за Лили Иванова, после за Богдана, за Алекс, а най-много - за Кичка.

- Какво ще чуе публиката на мегаконцерта ви "Съдба" в НДК на 26 октомври?
Р. П.: Неща, които не е чувала и не е видяла. Съвсем нова интерпретация на наши песни, изпълнени от Йорданка Христова, Тони Димитрова, "Ритон", Деси Слава, Роси, Ваня и редица още известни певци.
М. И.: Аз ще пея нови песни. Искаме да стане хубав концерт и залата да бъде пълна с хора, които харесват песните ни. Билетите не са скъпи.

- Помага ли ви някой?
М. И: Ованес Мелик-Пашаев ще осигури озвучаването и осветлението, помогна ни и нашият генерален спонсор - Данчо. Негова е печатницата "Мултипринт" в Костинброд, където ни отпечатаха рекламните плакати и книгата. Приятелят Жоро Костадинов ни спонсорира със сценография и декор. И дотук. За съжаление в една от най-кризисните години да се опитваш да правиш голям концерт с бюджет от 30-40 000 лв. си е авантюра.

- Нима няма бизнесмени, които харесват песните ви?
М. И.: Повечето фирми веднага ни отказаха финансова подкрепа. Оправдаваха се с кризата. Разбираме ги и уважаваме тяхната коректност. Унижението дойде от други, които обещаха: "Да, ще помогнем, толкова ви харесваме, обадете се отново". След няколко дни набирам кураж и звъня отново. Чувам: "В Китай съм, ще се обадя, когато се върна." Минава месец - нищо. Преодолявам гордостта си и звъня отново. Познал гласа ми, той казва, че не ме чува, и веднага затваря. Наивно вярвам, че може би наистина не се чува. Звъня отново, но вече телефонът е изключен. Не беше ли по-лесно тези хора от самото начало да кажат откровено искат или не да помогнат, вместо месеци да ни унижават? Благодарни сме на всички, които със скромните си възможности ни подкрепиха и до този момент са с нас.

- Наскоро Васко Найденов ми каза, че попфолкът е попречил на певци като Мими Иванова и Маргарита Хранова да разгърнат потенциала си.
М. И.: Донякъде е така, ние още сме на сцената, но новите ни песни не стигат до хората. Медиите престанаха да се занимават с нас, защото решиха, че сме соцпоколение с песни, в които се пее за луна, любов, море, романтика. Това бе демоде във време, в което хората се стрелят и говорят цинизми. Изведнъж се оказахме все едно от друг свят. Да пееш за Дон Кихот, изглеждаше старомодно, смешно и никому ненужно. Но нещата малко се оправят.

- Смятате ли, че сега има завръщане на младите към тази вечнозелена музика?
М. И.: Те вече я познават. Журираме по конкурси и виждаме какво става. Младите разбраха, че тази музика е мелодична, показва глас, има смислен и красив текст. Но не бих искала младите да пеят нашите, трябва да имат техни нови български песни. Сега пеят по-добре на чужд език, а в крайна сметка човек трябва да е горд със своята идентичност, с националността си.

- Племенницата ви Деси Слава е фолкпевица. Не можахте ли да я приобщите?
М. И.: Тя е една от най-добрите певици. Разви таланта си точно в годините на чалгата, но пее всичко прекрасно. Аз се връщах в родната ми къща, където тя живееше, за по ден, колкото да се видя с близките си, и не съм я чула как пее.
Р. П.: Първо в Раднево започна да пее автентичен фолк. И това е най-голямата й сила.

- Дъщеря ви защо не тръгна по музикалния път?
Р. П.: С Мими имаме школа и обучаваме деца, а не сме показали една нота на нашето момиче. Като малка танцуваше в Двореца на децата, започнах да й пиша на шега песнички, заснети на клипове, класираше се в "Телевизионна чуднотека" на Лили Вучкова. Като по-голяма решихме да я насочим постепенно към по-прагматична професия. Защото за нас беше много трудно оцеляването. Били сме и на ръба. Нашата професия е опасна - един ден си звезда, на другия могат да те забравят.
М. И.: Сега още от детските градини мечтаят да са на сцена, струва им се лесно. И какво ще правят тези млади хора, къде ще се осъществят?
Р. П.: Преди години просто изплакахме сърцето си в една песен. Макар че не беше много излъчвана, тя стана популярна. Казва се "Българио, децата ни върни". Написахме я, когато дъщеря ни отиде да учи в Германия.

- Къде е тя сега?
М. И.: Работи в Германия, но вече някак свикнахме. Беше един период, в който не съм мислила, че такова чудо може да ми се случи - приятелките ми заминаха за чужбина, дъщеря ми е в чужбина, където и да отида - някой все заминава, заминава. Изведнъж животът ти опустява.

- Пишете ли още музика?
М. И.: Да, друго не можем да правим. Да умре духът на човек, е страшно. В един момент през най-тежките години си казах - край, спираме, ще живеем от това, което имаме. И като се завлачих вкъщи по халат и чехли, си казах - а не, човек трябва да се поддържа.
Р. П.: Сега приоритет ни са детската школа и театърът. А и сме първи в списъците за благотворителни концерти.
М. И.: Продължавам да играя в "Бабината питка" в театър "Възраждане" пети сезон заедно с прекрасните си колеги актьори и все при пълен салон. Харесват се театралната музика и песните към детските спектакли, който Развигор пише. Това ни ангажира, знаем, че създаваме нещо.
Р. П.: За да оцелеем, трябва да работим. Но аз пиша постоянно и песни за Мими. Звъни телефонът и я канят някъде да пее. И Мими казва - нямам какво да облека, всичко съм си го показала, нямам какво да обуя, нямам и нова песен. И до месец всичко трябва да е ново. И песента. (Смеят се.)
М. И.: Как да не използвам, като имам персонален композитор, текстописец, а и студио.

- Мими, как поддържате гладко лицето си. Пластична операция?
М. И.: Ама вярно ли така изглежда? Не бих го направила, знам си възрастта. Може да помага това, че работя с деца, знам ли.

- Мими, на 18 години завършвате музикално училище и отивате на турне в Москва.
М. И.: Голям късмет. При това като солистка. Някога певиците не бяха много. Сегашните млади направо могат да съжаляват. После изкарах първия випуск на естрадния отдел към консерваторията заедно с Мустафа Чаушев, Петър Чернев и Данчо Марчинков в класа на обичаната Ирина Чмихова.
Р. П.: В бившия СССР ни носеха на ръце, чакахме турнетата с нетърпение - добре организирани и високоплатени.
М. И.: След турне от три месеца можех да си купя кола и половина Представяте ли си за един млад човек какво е това? Първата седмица винаги бе хубаво, но после се сблъскваш с абсурдите. С предишния ми съпруг Юрек - много кадърен музикант и добър човек, от когото Развигор ме открадна, бяхме ужасно влюбени, а ни предстоеше раздяла - той се връщаше в Полша, аз в София. Последните дни се чудим как да прекараме заедно в Москва. Връщахме се от гости у руски музикант и в таксито си бях облегнала главата на него. По едно време колата спря и шофьорът казва: "Слизайте! В нашето съветско такси, в нашата държава не са разрешени ласки." На другия ден музикантът, у когото гостувахме, не дойде на работа. Уволнили го, защото ни поканил в комуналката.

- И у нас шестваха абсурди.
Р. П.: Ами около 1975 г. арестуваха Мими във Велико Търново.
М. И.: Бях се върнала от Полша с много модна за времето си пола "банан". Имахме концерт вечерта за празника на града, преспахме в хотел "Янтра" и с водещата - снаха на известна фамилия, чакахме автобуса пред хотела. В един момент зад мен милиционер ме бута по гърба: "Другарко, айде напред пред мен." Събра се тълпа, аз мисля, че се шегува, а той ни подкара на сериозно с водещата към участъка. Вкара ни при началника си в районното и казва: "Другарю капитан, погледнете я гражданката! С това западно облекло развращава младите." А шефът му, който явно е бил на концерта, ядосан го изгони навън. Каза извинително: "Ооо, другарко Иванова, тук при нас не трябва да ходите облечена така." Беше време, когато на бедрата на момичетата с минижуп удряха печати и режеха дългите коси на момчетата. Било писано такива неща да изживеем. Но и днес донякъде абсурдите продължават.

- Развигор и на 70 години е търсен музикант.
М. И.: Да, и му казвам евала.
Р. П.: Някой може да помисли и другояче - горкият човек, на 70 години стана, пък още се налага да работи. (Смеят се.)

- Вълнува ли ви въпросът с пенсиите?
Р. П.: Получавам 70 лв., а за Мими е обидно да е пенсионерка. Гошо Минчев пееше: "Пенсията не е за този, който пее, така мислим ние. Нали само един път се живее, а после дълго в гроба се гние."

Интервю на Николай Москов за вестник „24 часа”