Пеци Гюзелев: Нашите доктори ми предписаха лекарства за инсулт, а не за тумор

Пеци Гюзелев- Виждам, че си тръгнал при лекар и носиш папка с документи.
- Не можех да откажа в никакъв случай. Да, за пръв път от 65 г. се сблъсках с необходимостта да бъда лекуван, никога не съм боледувал. След връщането ми от САЩ се оказа, че трябва да отида при личния си лекар за направление, пък после при другия, който ще ме лекува, а той трябва да се свърже с американските си колеги и т. н., досадна работа за човек като мен, но няма как.

- От какво е този белег вляво зад ухото?
- Малък е, защото не е от операция, а от биопсия. Взеха ми материал от мозъка, където имам тумор, за да го изследват.

- И какво казаха?
- Бяха обезпокоени, отидох за операция, а се върнах без. Там ми назначиха друго лечение – облъчване и лекарства. Туморът нараснал застрашително и е впит в мозъка. Ако съм отишъл след три месеца, е щяло да бъде късно и да прерасне в рак. Целта бе с операция да се изчисти поне 80% от него, но при това положение можеше само 20% да се премахне и лекарите казаха, че е безсмислено. Минаха на терапия, която трябва да намали образуванието и тогава да ме оперират. Добре, че отляво на мозъка е паметта и четенето, а отдясно – музиката. Така че мога да продължа да се занимавам с нея. Понякога забравям имена, ето, познавам те, но ми трябва време – секунди до минута и половина да се сетя за името ти. Отслабнах със 7 кг. Чета вестници и от време на време ми се струват като набор от букви, не мога да свържа думи. Но който не знае, няма да разбере, просто ще реши, че съм млъкнал на масата. Иначе не ме боли нищо. От облъчването нищо ми нямаше, лекарите се изумиха, ходех дори на басейн, но лявата ми страна на косата окапа. Е, ще поникне отново! Прегоря ми малко и кожата, но не може без никакви последствия. Само с лявото ухо от страната на облъчването малко не чувам. Казаха ми, че има и трета възможност за тумора – лоша, но те дават надежди. Да ви кажа съвсем откровено за самата болест, защото все ме питат. Тя не е центърът на живота ми. Съвсем не. Но вече ми писна да ям риба, пилешко и зеленчуци, аз обичам вкусната храна. Забранено ми е и кафето, а аз сутрин не закусвам, освен с някакъв плод. Не пуша, не съм голям пияч. Но ограниченията ми тежат. Добре че нямам такива физически и плувам често на басейна “Спартак”. Знаеш, че плувам отдавна и бях дори шампион.

- Можеш ли да направиш сравнение между американското и българското здравеопазване?
- Да, там много са напреднали с техниката, но и ние имаме добри лекари. Не всички обаче. Корифеят, който ме прегледа след първия ми инсулт, каза доволно, че лекарствата са идеални за състоянието ми. После получих втори инсулт. Лекарите в Щатите се изумиха, че са ми предписали такива медикаменти, които са за инсулт, не за тумор. Сега ми изписаха лекарство, което не знаех, че го има в България, защото не ми го бяха назначили. В САЩ разполагат с него от 10 г., а тук ние го проучваме същото лекарство вече 2-3 години. В комисията за изучаването му влиза същият професор, за когото ви говоря. Едва сега се сетиха, че този медикамент може да ме спаси. Но аз за пръв път в живота си се сблъсквам с болнични неща, не им знам дори термините. Направи ми впечатление, че в САЩ сестрите вземат по 40 долара на час, което прави заплата около 6-7 хиляди долара. А у нас едва изкарват по 250-350 лв. При това зад Океана сестрите не съвместяват четири дейности като нашите, а лекарите не им възлагат и своите задължения. Хайде, лекарите ги пооправиха финансово, но това със сестрите е безобразно. И после, защо били намусени? Аз например знам случай с медик, който иска 800 лв. от жена за операция. Тя казва, че няма, но ще й изпратят роднини. Той я добутва до операционната маса и казва: “Носиш ли парите?”. Пациентката му отговаря : “Много ме боли, после ще ви ги дам”, и той я сваля от масата. Освен това в клиниката в Лос Анджелис, която е една от двете най-добри за лечение на тумори се води стриктна документация и има перфектна организация. Аз разбирам нашите лекари – тук, за да изследват ухото, ми вкараха една тръбичка като от 18-и век, а там погледнаха с малък уред с лампичка и на дисплея се изписа диаграма. Лекарят носеше “химикалката” в джоба си. Явно не е толкова скъпа.

- Да, но в САЩ здравето струва доста пари.
- Така е, безспорно. Пък и американските медици ми казаха да ям всичко, но нашите ми обясниха, че това е бизнес и ако ям всичко, може да се върна отново в същата лосанджелиска клиника, което носи пари. Но пък облъчването им не нанася поразии, защото е с някакъв специален лъч. Питах у нас има ли такава апаратура – имало две. Едната била развалена, другата не можела да облъчва участъци, а цялата глава! Лекарствата, които ми изписаха у нас, в Щатите не ги използвали от 12 години, но на мен тук професорът ми каза, че са идеални! А зад Океана на всеки 6 месеца се запознават с новостите в професията си. Затова избрахме Америка пред Европа, където също търсихме изход. Там лекарите може и да са ми взели пари, но те можеха направо да ме ограбят, като кажат, че се налага операция.

- Колко ви излезе лечението?
- Доста. 115 000 долара само лечението без храна и хотели за 3 месеца и половина. Хотелът беше по 200 долара на вечер, първоначално си взех за 75 долара, но на 200 км от клиниката и без кола беше невъзможно. Искам да благодаря на всички, които ми помогнаха и ми подадоха ръка в трудния момент. Същото направиха и за Гого и за други музиканти. Без тези средства нямаше да успея да направя нищо, отидох за 20 дни, а останах три месеца и половина. Имаше в събирането на средства едни 5 лв., които много ме трогнаха. Някой ги е дал от сърце и може да са му били последните. На всички хора със сърца искам да кажа, че и аз ще им помагам, ще върна доброто, както мога. Сега се занимавам с общината с оплаквания на граждани и правя всичко възможно за справедлив изход и разрешаване на проблемите.

- Водиш и църковни служби и пътуваш в цялата страна. Вярата в Господ ли те крепи?
- Да, аз водя т. нар. Хваление (служба) в църквата. Това е модерна църква и аз съм писал за нея дори госпъли. Аз нямах представа преди 18 години дори какво е Библия. Когато ходехме на турнета в чужбина, подписвахме декларация “Не внасям порнографска литература и Библии”. Дори не знаех, че това не е една книга, нито какво пише в нея. Като бях на 4 г., в детския дом учителката ни казваше: “Хайде, деца, да се помолим на Дядо Господ, да ни даде бонбони, затворете очички. Ние затваряхме, а бонбони нямаше. После ни казваше: ”Хайде сега да се помолим на чичко Сталин за бонбони”. Отваряме очи – пред всеки бонбонче.” Ето така ни възпитаваха и ние си мислехме, че този Господ е някакъв лош, дори не измислен дядо.

- Има ли още нещо, което няма да направите никога?
- Да, дори да остана без стотинка, няма да свиря в пиано бар или в клуб за пари. Кирчо и Валди понякога го правят, но аз не мога. Няма да отида и в “Шоуто на Слави” за нищо на света! Навремето добре се крадеше, а ние не печелехме добре. От нашите концерти и авторски права вземаха, за да провеждат разни музикални седмици и месеци. Нашите пари си ги преразпределяше Комисията по авторско право. Годишно само от авторски права би трябвало да прибирам в джоба си 60-80 хил. лв. по времето, когато една “Лада” струваше 6 хил. Но годишно ми даваха по 300-500 лв. и очакваха да се радвам. Останалите отиваха при другарите със заслугите – професори, доценти и всякакви менте учени. Проф. Марин Големинов получи 50 хил. лв., други казват 300 хил. лв., за да отиде в Париж и да напише комунистически оди. Друг професор – Енчо С. – и той. Знам много такива творческо командировъчни случаи, но каква полза. Ние от “Щурците” никога не сме били богати. През 1967 г. не се издаваха големи албуми, бяха забранени, а печалбата идва от албуми. Те бяха с по 2 до 4 песни. През 1969 г. започнаха събитията в Чехия, което допълнително стагнира държавата и имаше много забрани. С Кирчо изкарахме военната си служба и едва след 1979 г. направихме албума “20-и век”. Сега Валди свири по клубове, за да оцелява...

Интерю на Ваня Панкова за BLITZ