Панайот Панайотов: Тежко преживявам олисяването

Панайот Панайотов и Лили Иванова- Наричат ви българския Том Джоунс, сипят суперлативи за вас. А колегите ви си построиха палати, докато вие живеете в панелна гарсониера в "Обеля". Как така изостанахте от тях?
- Е, този въпрос смятам да не го дискутираме. Неудобно ми е, защото е в разрез с това, което говоря, няма да ми отива на поведението. Това е стара история и вече губи актуалност, защото започвам да се изправям на крака. Но тогава беше голям шок.

- Да не би да сте прекалено голям идеалист?
- Нищо не ми е чуждо, не съм мохикан някакъв. Аз пея за пари и те винаги, са ме интересували. Загубихме много голяма сума през 1994-та в една строителна пирамида. В онези години имаше бум на такива измами. Мисля, че и банките правеха много големи далавери, но аз и жена ми изгоряхме именно в такава. На улица "Клокотница" беше, петното си стои и до ден-днешен, а шефът на фирмата още не е осъден. Той е завлякъл и излъгал 200 човека на територията на цялата страна. Няма да кажа с колко се разделихме ние, но за ония години бяха много пари. Заработил съм ги през годините не само аз. Съпругата ми има много доходен занаят - тя е моделиер, нейното ателие шиеше облекла от лицева кожа. Така ми тръгна прякорът Кожения Панайот. И всичко попадна в ръцете на този човек.
 

- Другото голямо прецакване са осигуровките на певците. Макар че не сте човек, който ще легне на едната пенсия.
- Опитах се да върна времето назад и да си направя равносметка. Аз съм един от концертиращите артисти в България. Преди демокрацията имам поне 13 години, когато съм бил щатен певец в Концертна дирекция на Държавно обединение „Музика". Всичко там беше документирано. Пълнел съм залите и, повярвайте, държавата е получавала много пари за моя сметка. Тя прибираше приходите изцяло, а аз съм получавал отначало 60, а след това 120 лева хонорар. Независимо че съм пълнел залите сам и с други колеги. 3500 човека побираше само летният театър в Приморско. Всичките тези архиви изчезнаха. Декларираха, че са изгорели, понеже станал пожар. И трудовият ми стаж, както и на много мои колеги певци и музиканти, изчезна - няма го и не можем да го докажем. Нямам един ден трудов стаж. Нито Министерството на културата, нито друга някоя институция не е пожелала да оправи този проблем.

- Поне нямате проблеми с данъчните.
- Слава Богу, нямам. Сега се самоосигурявам много стриктно.

- Съпругата ви сърди ли се, че не й осигурихте лукс?
- Нас, артистите, по една сачма ни бие в главата, въпросът е да не попаднеш на някой, който го бие цяло гюле. Ние сме ортаци с нея в живота. Тя споделя и радости, и несполуки, и е моят голям късмет. Не ядем чесън само три пъти в седмицата, ха-ха-ха.

- Вие сте известен разбивач на женски сърца, как Емилия ви опази от фенките?
- И да разкажа, нямам доказателства. Гледам така да го правя, че да съм неуловим. Понякога ти се иска да живееш като обикновен човек, да няма свидетели. Особено в сегашния ни живот, в който няма никаква сигурност за всички, включително и за мен. Преди да се оженя, бях много свободен човек, живеех ден за ден. Това беше житейската ми философия, която много ми допадаше. До момента, в който срещнах Еми. Току-що си беше купила нова шкода и бързаше да я полее с приятели. Така се запознахме през 1982-ра. След година вече пеех в "Новотела" и я засякох на моста "Надежда". Наистина лудееха по мен, преследваха ме тълпи от фенки. Жена ми често изключваше телефона. Защото в един период само тър-р-р, звънят и мълчат. Тя ми вика: „Ела се обади ти", аз обаче правя знак - "не". Но никога не съм имал задкулисни игри да я мамя. Няма смисъл от това. Живеехме с малко пари, обаче имахме всичко, от нищо не сме се лишавали. Харесвам една мисъл на Стефан Цанев "Тогава бях свободен и щастлив". Сега през ръцете ми преминават много пари, които аз изработвам, но в наличност много малко остава.

- Вярващи ли сте?
- В България, както казва жена ми, всички са християни, малко са вярващите. Ние обаче сме вярващи и живеем според законите на Бог. Човек има много задължения и едно от тях е да не върши грехове. Защото ще дойде ден, когато ще трябва да се плащат сметките в тоя живот.

- Толкова години пеете песните на Здравко Чолич, няма ли да го поканите на концерта, да се запознаете най-после?
- Така ще си остане несбъдната мечта да пеем на една сцена. На Балканите има гениални, божествени певци и групари. Ние не знаем нищо за тях, а те нямат информация за нас. Кавъри се правят по цял свят, правя и аз. Скандали не съм имал, само няколко македонски вестника ме обвиниха, че съм пеел техни песни. Имаха предвид "Охридското езеро". Оригиналът е на Евто Попиновски. Но смятам, че е несправедливо да ме обвиняват, защото на всички албуми, които издава "Рива саунд", пише български текст - Живко Колев. Това  автоматически означава, че няма непочтено действие. Какво като ги пея? Кавъри се правят в цял свят.

- Започнали сте от нощните заведения, но никой не се е родил на върха. Какво преживяхте за всичките тези 35 години в шоубизнеса?
- Кръчмата е най-добрата школа за един артист, който, освен че   пее, трябва да забавлява хората. Изключвам стриптийза и голотиите. Това не го умея по редица причини, аз се разсъбличам с песните си. Имам си една такава песен "Айтозлия, майко, сливналия", много известна, моите земляци страшно я обичат. Тръгнах едновременно от двата града - в единия започнах гимназията, в другия я завърших. Карах много труден пубертет - увлечен с китарата, като наркотик ми действаше тая музика, караше ме да правя глупости. Зарязах учението, имах проблеми с оценките и отношенията с учителите и така повторих класа заради двойка. По математика, естествено. Но и в двата града направихме банди, аз бях основател и фронтмен. В ония години "Ролинг стоунс" и "Бийтълс" да зазвучат, беше шеметно събитие в малкия град. И, представи си, една банда сополанковци излиза и започва да пее. Публиката долу полудява, няма такава мода сега дори при чалгата. Хващахме нелегални станции - радио Белград и радио Истанбул или някоя плоча, която се е промъкнала, и ти това го пееш на живо с някакъв английски, който сам си измисляш. Първата песен, която изпях на сцена, беше "Дилайла" на Том Джоунс. Той се появи на хоризонта и оттогава, като ми влезе в душата, няма излизане вече. Това е кумирът ми.

- Имахте ли проблеми с милицията?
- Е, как не. Изобщо, който я практикуваше тая работа - строг контрол. Самите учители ни гледаха на криво. Нарочно ме изпитваха и ми пишеха ниски оценки, бях трън в очите им. Сега ти го казвам с гордост, но тогава много нервни кризи ми причиняваше. През 1972 година, след казармата, ме приеха в естрадния отдел на Консерваторията. Студент, макар и полувисш, си намерих тук квартира и започнах. През 1975 вече бях професионален певец с оркестър "София", "Стакато" и "Метроном" на Студентския дом, почнаха фестивалите и младежки конкурси за забавна песен. Атанас Косев ме вкара в музикалната „мафия". Започна да пише песни за мен. Стана завеждащ забавни програми в телевизията.

- А сега е беден пенсионер.
- Всеки следва съдбата си. Никой не знае докъде ще го доведе пътят му, но тези хора никога няма да забравя, изключено е. Може би някои си мислят, че съм започнал с успехи и с банкети, няма такова нещо - само нерви, неудачи. Доста хора те спъват, такава беше конюнктурата, трудно е да си направиш първия запис, да се появиш на сцена, да се класираш в телевизията.

- Кой ви спъваше?
- Певци - не, нямахме такава власт един над друг. Ние бяхме едни изпълнители само, нямаш екип, нямаш нищо. Спомням си в зала "Универсиада" първия ми концерт, телевизията го прави, Найден Андреев беше редактор, а режисьорът Стефчо Мушатов, който ми е приятел, казва: "Тая коса не ми харесва". А на мен най-гомямата ми гордост винаги е била косата. Затова сега толкова тежко преживявам олисяването. "Щурците" участваха в същия концерт - Пеци Гюзелев и Кирчо Маричков си бяха прибрали кечетата с фиби. Обаче режисьорът доведе бръснар с ножици. Ама аз не давам, как така ще ми режат косата? Първият ми запис, ще ме излъчат по телевизията. И Стефчо казва: "Найдене, тази песен не ми харесва". И с Атанас Косев ме изхвърлиха от програмата. Но, какво да се прави, някои работи са по-ценни.

- Но после ви дадоха "Златният Орфей?"
- Ами, златен! Статуетката е някаква сплав - месинг, отгоре бронзирана с жълта боя да наподобява скъпа вещ, естествено, никакво злато няма там. И аз се появявам на летището като победител. Една чистачка ми вика: "Момче, това злато ли е?". "Да, бе, чисто злато", будалкам се аз с женицата. А тя казва: "Отчупи ми едно парченце, искам да направя пръстен на моя син". Това беше през 1979-а, голяма радост беше. Така се завъртях с певците по соцфестивалите - в Сочи, в Дрезден, "Братиславска лира".

- Май единствен вие не сте се карали с Лили Иванова?
- Нямаше защо. Не съм записвал с нея, не съм й писал песни. Но пътувахме много. Спомням си един епизод през 1985-а - аз с Петьо Чернев, Роси Ганева и Асен Гаргов с оркестъра на турне. Поляците ни лашкат в някакъв автобус, а Петьо, лека му пръст, седнал на предната седалка с Лили, завили се с едно палто да не им духа. И Мъката шепне на Лили: "Сега ще казвам навсякъде, че сме спали с теб заедно".

- Случайно ли загина Петър Чернев?
- Не знам. Той беше много готин, духовит. Неговата Дора беше невероятна жена. Спомням си го като едно от мъжките момчета в поп музиката. Както и Цецо Панков - те са ми като еталон. Бяхме много близки. Сега нямам приятели в нашия занаят, имам много добри колеги и познати.

Интервю на Людмила Първанова за вестник „Галерия”