Орлин Орлинов седял на коленете на Вапцаров

Орлин Орлинов"Не всеки е имал щастието да е расъл между най-големите творци на България - да ги е виждал, да ги е чувал, да е седял на коленете им. Моето щастие е това", казва поетът Орлин Орлинов, жив и горе-долу здрав, напук на една телевизия, която преди месец взе, че го погреба... Седнал зад писалището на баща си Орлин Василев, той се опитва да събере в книга своите спомени и от артистичното съсловие на България. "Нашите писатели бяха бедни, но между тях имаше и богати, аристократи - продължава Орлин Орлинов. - Бяха с различни идеологически и политически схващания, но задружни. Имаха единна вяра, че животът ще бъде по-хубав. Това е тяхната "вина", която сега прости и неуки хора се опитват с лесни думи да подиграват. Боян Болгар - син на заможна часовникарска фамилия - също беше с тях. Константин Петканов, Илия Бешков, Борис Ангелушев не бяха комунисти, но бяха в този кръг. Те бяха мозъкът на България, нейния интелектуален шанс. Бяха европейци, бих казал, не за да бъда банален, а защото наистина бяха такива."

- Кого помните най-добре?
- Събираха се в кафене "Цар Освободител" до Военния клуб. Баща ми винаги ме водеше там на разходка в неделя, аз - с късите гащета. Изведнъж срещу тебе - Йордан Йовков, Елин Пелин. Намерих вкъщи един автограф: "На Орленцето от Елинко Пелинко." Вапцаров беше чест гост в дома ни - бедни квартири, но до зори пеят, спорят. Той беше красавец - висок, снажен, но миришеше винаги на машинно масло. Ръцете му бяха груби - на монтьор, на огняр. И семпъл, обикновен, не говореше много, защото там бяха Георги Караславов, Ламар, баща ми, Петър Славински, Боян Болгар, Павел Спасов... Тогава бях на 10-11 г. Седях на коленете на Вапцаров и му казвах: "Чичо Кольо, виж как се карат", а той: " Остави ги, Орленце, те са големи писатели." "Ами ти нали също пишеш?" "Какво пиша, аз съм един обикновен огняр. Ела сега да ти кажа, като дойде Червената армия /тогава е било 1941 г./, ще излезем край София, аз ще спра първия съветски танк и ще кажа: "Другарю майор, това е моя приятел Орлето. Може ли да го повозите малко на танка?" Представяте ли си да го приказва на ония години! Какво семе е посял той в детската ми душа.

- Абсурд е всички творци да са били приятели. Ето, за Вапцаров се говори, че е можело да бъде спасен, ако писателите се бяха застъпили за него.
- Не е можело. Бяха разпитвали само Багряна в съда. Никой творец не е признат от съвременниците си... Като казах другарство между писателите, ето една случка с Петър Славински, колега и приятел на баща ми. През 1944 г. ние сме интернирани в с. Враняк, родното село на баща ми, а той е мобилизиран в противовъздушната отбрана. Във в.  "Зора" излиза снимка на убит партизанин с отрязана глава с име Орлин, който много прилича на него. Петър Славински вижда снимката и решава, че майка ми ще се уплаши, че това е мъжът й. Мята се на колелото и идва от София до Враняк през нощта, за да я предупреди, че не е той.

- А сега как живеете?
- Сега сме самотници, единаци, нямаме контакт, научаваме от вестника кой е умрял. Бедата на съвременника ни е, че всеки е сам за себе си. Не че трябва колективност, не някой да те командва - на мене никой не ми е казвал да напиша "Ода за СССР". Няма ги кафенето на писателите, клубът на журналистите - къде да се съберем? Преди 9 септември веднъж в годината, на 20 декември, столичният кмет и Министерството на просвещението даваха бал на писателите в ресторант "България". Майка ми и всички писателски жени се готвеха от май месец, шиеха специални тоалети. На бала отиваха всички, не се подбираше този или онзи. Ето затова загуби и каузата на моята партия, и нейната идеология. И властта си пропиля - защото не обърна внимание на интелектуалците. Цар Борис III имаше петима тайни съветници - професори, академици, езиковеди, историци. Ако бях изменил на клетвата си, ако бях избягал от България, сега щях да съм дисидент и може би по-уважаван. Но аз не смятам, че трябва да избягаш и после да се пишеш герой. Бил съм в мините, по строежите, платил съм своя дан. Тежи ми несправедливостта някой, без да е преживял, без да знае, да се гаври. Баща ми си отиде обиден. Съдиха го до 1970 г., на честването на 35-годишнината на радиото, на което беше директор, не го поканиха. Всеки бард със своето време, със своята съдба. И аз също. Написах едно тристишие, за да видите - ето това съм аз:

Стих се пише само на коляно –
не в угода, не за интерес,
нито късно стих се пише,
нито рано - само днес!

Славяна Манолова за „Седмичен Труд”