Орлин Орлинов: Химн ин витро не може да се роди

Орлин Орлинов- Един химн разбуни духовете в цялата държава, г-н Орлинов. Песента „Нашата полиция", изпята от Веселин Маринов, бе обявена за химн на МВР. Лесно ли се раждат химните, пеете?
- Химн и безсмъртна песен се раждат, когато времето ги поръча, когато народът има нужда да чуе окриляща дума, пълна с надежда и възхвала на подвига. Така е с всеки народ и всяко поколение, познало възхода и победата. За поражение химн няма. Творението „Нашата полиция" на Евтим Евтимов и Тончо Русев просто не е химн, а песен злободневка. Чудя се как такива двама „печени" творци са се поддали на лесната измама, че пишат химн. Те трябва тутакси да сменят определението „химн" с „Песен за нашата полиция". И всичко ще си дойде на място.

- Какво може да накара един творец да създаде такава песен?
- Такава песен се ражда само по поръчка. Не може ей така поетът да я роди. Спомням си, когато с композиторът Ангел Заберски написахме мюзикъл за космонавтите по случай излитането на първия българин в Космоса Георги Иванов. Песента „Рамо до рамо, крило до крило" беше родена от възторга, но съвпадаше и с желанието на партийното и държавното ръководство. Както песента за полицията съвпада сега с искането на ръководството на ГЕРБ и на Цветан Цветанов да си имат химн.

- Гледахте ли по телевизията песента?
- В музикално отношение тя е в руско-съветски ритъм. Освен това, ако смениш думата „полиция" с „милиция", ще е най-добре. А тези танцьори... направо се чудя що не бяха извикали танцьорите от ансамбъла на Съветската армия, щеше да е още по-готино. (Замисля се.) Знаете ли, Мариела, много е коварно, ако не улучиш, ако не хванеш маята... Затова сега мнозина иронизират песента.

- Вие сте написали много стихове за социализма. Тодор Живков или някой от Политбюро поръчвали ли са ви да развихрите перото си по някакъв повод?
- Никога не съм писал по поръчка. Макар че имам много стихове, за които някой веднага ще каже, че са ми ги поръчали. Дори прословутата „Ода за СССР"! Това беше радост, вдъхновение, убеждения.... Тя дойде от сърцето и душата ми. (Лицето му грейва и започва да рецитира пред мен цялата ода, б. а.). Извинявайте, разчувствах се... Такива са идеалите ми, на които не бих изменил. Тежко преживях крушението. А тези, които ставаха на крака и виеха, сега се спотаиха като плъхове, артистите, дето с моите оди истихове вили и къщи вдигаха, онемяха. Аз съм възпял миньорите, монтажниците от „Кремиковци", летците, кого ли не... Славно време!

- За поетите казват, че трябва да са малко луди, за да пишат хубава поезия. Така ли е?
- Ако не си луд, в добрия смисъл на думата, не ставаш. Какво може да накара Фридрих Шилер в тази спокойна, хубава, бюргерска Германия да напише „Ода на радостта"? „Всички хора, братя стават щом скрила повееш ти..." - това е най-хубавият химн на света, който сега е химн на Европа. Шилер е бил луд, защото е искал да види света подреден, справедливостта победила... Все мечти, които никога не се осъществяват.

- А кои са най-добрите български химни?
- Вие сте млада, чуйте от мене, стареца (на 7 ноември 2010 Орлинов ще стане на 79 г., б.а.) - химн се ражда по един път на век. И то в съдбоносен миг. От всяка свирка химн не става. Това е единственият случай, когато за зачеването не трябват двама. Химнът първо се ражда в сърцето на поета, после някак случайно на текста „кацва" композиторът и довършва делото. Това е чудо. Знаете ли, че Панайот Пипков е родил мелодията на „Върви, народе възродени" (текстът е на Стоян Михайловски) в класната стая в час по пеене! А „Мила, Родино" се е пръкнала, когато авторът й Иван Радославов пътувал от чужбина за България, за да се запише доброволец във войската. И „Тих бял Дунав" е прекрасен химн. Но химн ин витро не може да се роди. Така бе с „Шумете, дебри и балкани", с бригадирската „Свири, хармонико, свири", и не се получи.

- Бихте ли написали ода за някого днес?
- Ода, днес? За кого, бе, мойто момиче?

- За Бойко Борисов, например. Напоследък в страната се нароиха много стихове за него, за Цветанов, за ГЕРБ...
- Глупости! Дори за Америка не мога да напиша. Как си ме представяте мене, белоглавия Орлин, да кажа: ,Айде, преди пишех за Съветския съюз, днеска ще пиша за САЩ?!" Както Веско Маринов онзи ден рече, че понеже БСП са го разочаровали, сега ще пее за ГЕРБ. Не, не мога...

- С какъв стих бихте описали днес България?
- (Гледа тъжно, очите му се насълзяват. Мисли и започва да рецитира един от последните си стихове.)

- Четете ли днешната поезия? Как я намирате?
- Следя всичко, но вече не мога да си купувам. Представяте ли как се чувства писател, който не може да си купува книги? Страх ме е, че сега става нещо като по времето на Тодор Живков.

- Какво?
- Тогава имаше едно понятие - сив поток му викаха. Така наричаха посредствените автори, които елементарно разбираха живота и поезията. Мога да ви кажа един стих на Николай Стайков, Бог да го прости, иначе беше добър поет. Та той бе написал: „Аз нямам две родини, едничка ми е тя, че тя ми ражда дини, и памуци, и цветя. И зеленчуци ранни, и пресен зарзават, тя има всички данни да стане край богат." Наченки на такъв сив поток има и сега. Днес всеки може да напише и издаде книга, в което няма нищо лошо. Но това не е работа за всеки. Нарои се Ниагара от стихове и все поетеси, поетеси... (Засмива се.) Ще ме извиниш, ама едно време Радой Ралин викаше: „Пое... се, пое... се, после стане поетеса." А сега и това не правят, само пишат...

- Гледам ви сред толкова много книги и ценни вещи от онова време, в което сте се родили, и се чудя как живеете днес.
- Самотен съм. Ето, около мен са спомените ми, снимките и старата „Селена", която е до главата ми на леглото (радиоапарат от времето на социализма, б.а.). Обичам да слушам „Хоризонт" и класическа музика. Всеки ден се разхождам. (Поглежда свещта, която гори на масата в кабинета му.) Чудите се защо е тази свещ - днес са 5 г. от смъртта на жена ми, Бог да я прости. Много я обичах, макар че много неща ми прощаваше.

- Вярно ли е, че известният бизнесмен Васил Василев ви е брат?
- Васил от фирмата „Братя Василеви" е мой доведен брат, син е на втората жена на баща ми - Орлин Василев. Беше журналист, кореспондент в Париж, после се захвана с хладилниците „Мраз". Сега нито се виждаме, нито се чуваме.

- Живели сте в три епохи и в два века: фашизма, социализма и сега демокрацията. Кое най-ценното за вас?
- Освен децата и семейството ми, моето щастие бе, че живях между най-умните и талантливи хора на България. Седях на коляното на един гений - Никола Вапцаров, той идваше често в дома ни, в столицата, на ул. „Иван Асен II". Много ме обичаше и ми викаше „Орленце". Ръцете му винаги миришеха на машинно масло, макар да са измити с пет сапуна. Бях на не повече от десетина години, но как да го забравя, беше изключително скромен и не се преструваше. Все ми викаше: „Орленце, остави ги тия големи писатели" (у нас винаги беше пълно с тях). Тъкмо беше започнала войната през 1941 г. и той ми рече: „Като победим фашизма, ще те взема и ще отидем накрай София да посрещнем Червената армия. Като се зададе първият танк, ще го спра и ще кажа: Другарю майор, това е моят приятел Орлето, ще го качите ли на танка да влезе в София с вас?" Ей така съм израсъл, пък ме питат що и как така съм написал одата за СССР. Ами ще я напиша.

- За кои други големи българи имате спомени?
- У нас идваше много често Илия Бешков, с едно селско кожухче, велик гений, семпъл, все рисуваше в един бележник. Минават с Константин Петканов и все викаше на майка ми Куна: „Кунке, имаш ли мекички?" А Георги Караславов пък като влезеше у нас, питаше дали мама е сготвила шаран плакия. Идваха Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева, Боян Болгар, всякакви - бедни, аристократи, буржоа, но всички - български писатели. Единни, с общи интереси. Спореха, караха се, но никога не се мразеха и не се предадоха. А днес, Боже! Прости на днешните си предатели, майко България!

Интервю на Мариела Белева за вестник „Труд”