Орлин Орлинов: Скриха 1000 рози от Сакскобургготски

Орлин Орлинов"Роден съм на 7 ноември. Жените в родилния дом викали на майка ми да стиска, защото на тази дата нямало нищо в църковния календар, а на 8-ми бил Димитровден. Тя обаче, просветена идеологически покрай баща ми, писателя Орлин Василев, нарочно се напъвала, за да роди на 7-ми. Мога ли в такава среда да стана друг, да изповядвам други идеали? ", пита се днес 78-годишният поет Орлин Орлинов, автор на прочутата някога "Ода за СССР" и куп естрадни хитове, докато събира своите спомени с намерението да ги издаде в книга пред Славяна Манолова от „Седмичен Труд”.
Не завърших гимназия, защото не взех диплома. Бях учил във френски колеж въпреки сиромашията, но след 9 септември 1944 г. го закриха и последните две години отидох във Втора мъжка гимназия. От математика обаче нищо не разбирах и на матурата вместо задачите написах поема за математиката. Получих "нула" - сигурно единствената, писана някога. Нямах право да уча в университет. Баща ми беше цветущ, на власт, но с принципи и ми каза: "Ако искаш да пишеш, вземи си торбичката и върви след живота!" Така и направих. Майка ми не ме спря, само се разплака на вратата.
С художника Константин Джидров и поета Пламен Цонев тръгнахме с влака, без да знаем къде отиваме. На гара Своге видяхме, че пише "Антрацитни мини". Слязохме и станахме миньори. Там изкарвахме доста пари. Бях щастлив, че започвам живота си така, макар и черен като дявол от антрацита. Защо не поисках баща ми да ме нареди някъде? Той имаше власт, приятели, можеше да ме прати чиновниче в някое посолство...
После работих в Локомотивния завод, бригадир на Хаинбоаз и линията Перник-Волуяк, учих във военно училище, стигнах до  чин  полковник. Бях главен редактор на сп. "Български воин" и в. "Стършел", работил съм в театъра и операта, станах главен драматург на Народния театър. Спомням си, че като стигнехме до сцената, Филип Филипов коленичеше и я целуваше. "Това е свято място, казваше. То ни дава хляб, дава ни просвещение." Не го правеше показно, а всеки път.
Аз седях в кабинета на Николай Лилиев. Апостол Карамитев идва и вика: "А бе, Орлине, не ти ли е неудобно да седиш на това бюро!" Не е ласкателно, но това го вълнуваше големия артист и си го казваше.
С операта пътувахме в Испания през 1971 г. В салона присъстваше кралят Хуан Карлос. По време на антракта, който там продължава час-час и половина, Хуан Карлос ни прие ръководството. Разузнаването му беше донесло, че директорът ни е действителен генерал от армията (Александър Гетман, бивш партизанин). Кралят изведнъж зададе въпрос: "Господине, защо трябва директорът на операта да е генерал?" Гетман отговори: "А вие какво искате, полковник ли да бъде, ваше величество?" Кралят започна да се смее и извика журналистите да им разкаже.
На същото представление бяха цар Симеон със съпругата си и четирите момчета (Калина още не беше родена). Гледахме ги през дупката на завесата - седнали на третия ред. Той изпрати 1000 бели рози, а това трябваше да се обяви накрая. Ами сега? Как да кажем, че са от царя на България? Тогава нямахме посланик в Мадрид, само консул. Обадихме му се и питахме какво да правим, той каза, че не знае и ще пита външния министър Иван Башев. Той казал да се сложат розите и да не се обявява от кого са. Така и направихме.
Писателят Светослав Минков завеждаше белетристиката в сп. "Български воин". Той беше винаги чист, с кремава риза, ухаеше на тънък мъжки одеколон. Страшно обичаше деликатеси, консервички, специални риби, а по ония години нямаше такива неща. Понеже е бил културно аташе в Япония по царско време, не го пускаха в чужбина. Ген. Гетман, като стана вече силна личност, му уреди три месеца в Париж. Имали обаче неблагоразумието да му дадат всички пари накуп.
Светослав Минков отишъл, видял Айфеловата кула, Нотр Дам, разходил се 2-3 дни и влязъл в най-големите магазини за деликатеси. Започнал да купува сандъци консерви с рибки, месца, маслинки. Изхарчил парите и на десетия ден се яви в редакцията. "Ами видях това-онова, другото трябва да го знаеш", каза. Че като почнаха едни дела за тия пари, които е изхарчил... Накрая работата се размина с помощта на Петър Вутов, тогава заместник-председател на Комитета за култура.