Обвиняват Йълдъз Ибрахимова, че имитира Сузана Ерова

Йълдъз Ибрахимова на промоцията сиЙълдъз Ибрахимова е родена в България през 1952 г. От 1993-а живее в Турция. Но и в двете страни е наричана с обич „звездата на България и Турция". Притежава уникален гласов диапазон, обхващащ четири октави, и перфектна вокална техника. Завършила е Софийската музикалната академия със специалност оперно пеене. Дебютира на сцената през 1975 г. с джаз квартета на Марио Станчев. През 1998 г. печели наградата на турското списание Jazz за вокалист на годината. През същата година е удостоена с приза „Баларт" на сдружение „Българска духовност" за изключителен принос към приобщаването на балканската към световната култура. С лекота борави с различни стилове джаз, класическа музика, автентичен фолклор, като всичко това преплита със спонтанна импровизация. Един от върховете й са изпълненията на фестивалите в Инсбрук (Австрия), Мюлюз (Франция) и Варна, където изнася вокална соло програма от час и половина без никакъв музикален съпровод. Работила е с имена като Антоан Ерве, Ив Робер, Пайош Дудаш, Карло Рицо, Иво Папазов-Ибряма, Антони Дончев, Васил Пармаков и много други. Пяла е в над 30 страни, има 17 албума, като най-новият - Васк to love, излиза на музикалния пазар този месец чрез „Вирджиния рекърдс". Певицата разказа 5 от най-любопитните истории от живота си пред Свилен Кириловски за вестник „Сега”.

Дебютът на Суна на сцената
Преди няколко години на мой концерт в Анкара пея програмата от албума „Марджанджа". В залата са съпругът ми Али Динчер и дъщеря ми Суна (тогава 6-7 годишна). Както винаги, им казвам да седнат близо до изхода на залата, в случай на аварийна ситуация. Към края на концерта пея лиричната песен „Гори, гори, моя звезда". На тази песен свири само китаристът, останалите музиканти са зад кулисите. Седнала съм на табуретката на рояла. Китаристът прави соло, а аз, вглъбена в музиката, се рея някъде в безкрайността. В един момент усещам, че някой ме гледа много отблизо. Поглеждам пред себе си и кого да видя - Суна, настанена с лице към мен в тържествена поза. Светкавично трябва да спася положението, но как? Ами ако се разтича по голямата сцена? Тогава се обръщам към публиката и за да направя връзка с песента, казвам: „А моята звезда е това малко момиченце!" Публиката ръкопляска, а Суна, мислейки, че аплаузите са за нея, се обръща към залата и се покланя. В този момент виждам как мъжът ми стремглаво слиза по стълбите между редовете. Той просто я „изпуснал". Хвърли се на сцената, грабна я на рамо и бързо се насочи към най-близкия изход. Междувременно действието на сцената не спира, китаристът продължава да твори. Публиката се смее с глас, а Суна, от рамото на татко си, възмутена проплаква с вик към зрителите: „И хич не е смешно, хич не е смешно!". След концерта я питам: „Защо го направи?", а тя: „Просто исках да танцувам." Тогава се сетих, че детето е право - ние с нея си танцуваме вкъщи на тази музика.

Дъщеря ми - най-запаленият зрител!
Имам новогодишен концерт със симфоничен оркестър в Анталия. Преди събитието отново спазвам навика си и предупреждавам съпруга ми и Суна да седнат на последния ред до вратата. Излизам на сцената. Всички са съсредоточени. Диригентът е вдигнал палка, музикантите са в „бойна готовност". Тишина в залата... Изведнъж се чува: „Мамо, много те обичам!". Разбира се, това е Суна от първия ред с татко си! Ужас! Публиката избухва в смях. Музикантите и диригентът се смеят, а цялата сериозност на сцената се изпарява. После следва втора песен, на сцената отново трепетният момент на вглъбяването. Детски глас отново пробива тишината: „Това е моята мама!", с гордост заявява Суна, обръщайки се към седящите около нея зрители. Аз отчаяно махам с ръка от сцената към мъжа ми - да напуснат залата със Суна. Неповторима новогодишна вечер...

Разменените куфари
Ще пътувам за Париж. На летището в София срещам известния пианист Марио Станчев, който ще лети в същата посока. Докато чакаме анонса по високоговорителя, с Марио разговаряме. Аз му разказвам къде ще пея, в коя зала в Париж. Спуска се гъста мъгла и полетът се отменя за следващия ден. Пристигаме в Париж. На летището се разделяме с Марио. Аз съм притеснена, трябва директно да отида в концертната зала. Времето до концерта е много малко. В гримьорната трябва бързо да се преоблека, но не мога да отворя куфара си. С ужас разбирам, че това просто не е моят куфар с моите инициали отгоре! В този момент ми съобщават, че има обаждане за мен от летището. „Станала е грешка. Багажът ви е разменен с този на друг пътник и той всеки момент ще дойде при вас", казват оттам. Следва нервно чакане и накрая този пътник пристига. Невероятно! Това се оказва... Марио Станчев!

Грешката е вярна
От пет години съм с името Сузана Ерова (преименувана по време на възродителния процес през 1985 година). През 1990-а ми връщат името, отново съм си Йълдъз Ибрахимова. Тогава бях с нов имидж - различна прическа, цвят на косата, т.н. Имам концерт в НДК. Емоционална вечер, чудесна публика. След изпълнението при мен идва мой приятел - музикант, който, смеейки се, споделя: „Бях седнал на последния ред. До мен бяха момче и момиче на по 15-16 години. Почти през цялото време ти се нервираха, само дето не те изпсуваха." Много се изненадах от тази реакция... „Какво им направих?" - учудих се искрено. А той обяснява: „Възмутени повтаряха: „Как може?! Тази певица имитира Сузана Ерова!"

Заблуденият грък
На темата с името ми имам доста подобни случай, които звучат като анекдоти. Ето още една, този път в Гърция. През 80-те години с формация „Джаз линия" направихме много турнета там. На едно от тях имахме концерти в Атина - беше през август, почти всяка вечер, на открито. Спечелихме си и фенове, които много често идваха да ни слушат. Един от тях, запален джаз любител, веднъж ни покани на гости у тях. Прекарахме хубава вечер. След 1990-а отново съм в Атина - по повод откриване на културен център. Имаме тържествен концерт с група музиканти от няколко европейски страни. След събитието приемаме поздравления. Един от зрителите ми казва: „Аз познавам една българска джаз певица, казва се Сузана Ерова. Бил съм на много нейни концерти, идвала ни е на гости с група български музиканти". И продължава да реди хвалебствия по „неин" адрес. Толкова съм изненадана, че не мога да промълвя и дума. Изведнъж се сещам - ами да, това е Йорго! Но не се издавам, изненадата ми преминава в любопитство. „Познавате ли се с нея? Къде е тя сега?" - пита той. Отговарям: „Да, живее в Анкара и от време на време си идва в България." Той продължава: „Виждали ли сте я скоро?". Аз не се давам: „Да, съвсем наскоро". Йорго започва да ме гледа по-внимателно, а на мен ми става все по-забавно. Каква ситуация! „Познавате ли я отблизо?" - пита пак. А аз: „И още как! Едва ли има някой, който да я познава по-добре от мен! Тя - това съм аз". Той ме поглежда изумен и се отдалечава безмълвно.