Надежда Захариева: Дано не ми се наложи пак да пиша за чалгата

Надежда ЗахариеваБеше ми трудно да започна това интервю с Надежда Захариева. Познавам я отдавна, но за първи път не смеех да задам първия си въпрос. Наясно съм, че трябва да сме професионалисти, да не се поддаваме на емоциите, ама не намирах смелост да я питам за смъртта на големия й син - Петър, който почина без време от инфаркт. Само на 41 години. Надежда явно има ясновидски способности, защото без да казвам каквото и да било, даде началото на разговора сама. "Съдбата ми е подсказвала, че ще ми се случи нещо много лошо. Една седмица преди Петьо да почине, сънувах как виждам до прозореца в неговата стая клюмнало растение - малко дръвче със зелени орехи. Опитах да го закрепя, но не успях. Казах си, че трябва да намеря нещо, с което да го изправя, ала бързах занякъде и не го направих. Даже през деня разказах съня на приятели и знаейки, че зеленото означава яд, се питах: "Абе, за какво ли ще се ядосвам?" яма да забравя как в петък срещу събота си говорихме с Петьо и правихме планове да ходим по планината. Мислехме какво да си купим. А в събота вечерта имаше рецитал с мои стихове в Габрово и аз заминах за там. Последното стихотворение беше: "По-силна съм от теб, живот. Веднъж ли се опита да ме смачкаш? Да ме захвърлиш като счупена играчка зад своя борд." Свърши рециталът, включих си телефона и първото съобщение, което чух, бе от сина ми Явор: "Намерих Петър без дъх." Веднага тръгнах за София."

- Петър не ти ли се оплакваше?
- Не, той беше много слаб. Работеше нощна смяна като охрана на обект. След смъртта му домашната лекарка ми каза, че като си е вадил медицинско за работа, кръвното му било повишено. Тя предложила да го прати на кардиолог, но той отказал - бил се задъхал, защото бързал. От гледна точка на медицината Петър живееше неразумно. Като баща си. Пиеше кафета в "конски" дози и пушеше цигари в огромни количества.

- Той е искал да издадеш негова книга.
- Да. Тази зима ми показа най-после стиховете си. Избрахме единайсет. Бяха малко за отделна книга. Посмъртно издадох тези единайсет заедно с всички стихотворения, които Дамян е посветил на Петьо.

- А ти посвети ли стихове на Петър?
- Още не. Имам много стари. Знам, че ще напиша книга за Петьо - в проза и в стихове. Ако Съдбата няма други планове за мен, разбира се.

- Как намери сили да преживееш смъртта на сина си?
- Дълго изграждах житейската си философия. Когато човек е трябвало да понася много несправедливости по свой адрес, душата му се научава да се смирява. За да се опази. Трябваше да "преглътна" живота и човеците такива, каквито са. От момента, в който се омъжих за Дамян, разбрах какво ме очаква: всеобщо недоверие. Преживяла съм смъртта на майка си, на баща си, на съпруга си, на сестра си, но нищо не може да се сравни с това да загубиш дете /плаче/. Нищо! Само чувството, че съм необходима на близките си, които също страдат, помага на усилията ми за смирение. Завиждам на истински вярващите наши баби. Някои са загубвали половината от децата си, но с "Така е било писано" или с "Така е рекъл Господ" са приемали този ужасен факт. Може и да греша. В народните песни се пее "Майка жали чак до гроба"... Колкото и да мисля, че вярвам в Господ, не мога да се смиря и винаги когато говоря за Петьо, плача. Често си повтарям молитвата: Господи, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога, и мъдростта да правя разликата между двете.

- Какво каза на Петър за последно?
- Казах ти, че правехме планове за бъдещето. Той не беше за този свят /плаче/. Беше добър до наивност. Не се вписа в този живот... Когато го изпращахме, му пожелах да му бъде по-добре на оня свят. Бих искала за рождения му ден да издам книга с негови стихове - намерих още четири, с няколко страници негова проза и с много снимки.

- Няма да те мъча повече и сменям темата. В последния ден на 2008 г. ти стана баба, но разбрах, че и при раждането на внучката е имало трудности.
- Трудности - не. Емоции, някои от които доста неприятни - да. Не ми се говори за това. Въпреки тези отрицателни емоции не се отказвам от стиховете, които съм посветила на лекарското съсловие в една песен по музика на Хайгашот Агасян: "За нощите ти будни, за дните твои трудни, за всеки дъх, от тебе възкресен, за пулса на живота, за вярата в доброто, докторе, бъди благословен!"

- Трябва да се пише и за отрицателните неща. Случили са се иа теб, която си била тогава зам.-министър, а представяш ли си какво става с обикновените хора...
- Аз също съм обикновен човек. Да, имаше неща, които ме смутиха, но всичко е наред и с дъщеря ми, и с бебето, така че не бих искала да връщам нещата назад, освен за да благодаря на всички, които са помогнали при раждането на внучката ми.

- Кажи ми каква баба си?
- Отивам да помагам, като ме повикат. Райнето е добра майка. Мисля, че и аз - баба Надка - съм добра баба. Любка - майката на таткото, също е добра баба. Изобщо, на малката не й липсва любов!

- Вече не си зам.-министър на културата. Съжаляваш ли, че прие този пост?
- Влязох с малко страх в Министерството на културата, защото нямах никакъв административен опит. Излязох,  без да се  срамувам. Знаех, че ще има словесна канонада срещу мен по три линии. Първата е, че съм съпругата на Дамян Дамянов, която използва името на мъжа си, за да прави кариера. Второ - че съм чалга поетеса, на която й приписват абсолютно всички глупости в попфолка.

- Сега готова ли си пак да пишеш текстове за поп-фолк песни?
- Нали знаеш - никога не казвай никога. Няма срамен труд, но дано не ми се наложи.

- Третата линия на канонадата срещу теб беше заради членството ти в ДПС. Обвиняваха те, че си подлога на Доган...
- Не съм чувала точно тази дума. Знаех, че като ставам член на ДПС, ще си навлека много одумки. Мит е нашата толерантност. Искам да подчертая, че докато бях зам.-министър, нито веднъж някой от лидерите на ДПС неми е казвал какво да правя. Нито веднъж!

- Какви облаги от властта си ползвала?
- Служебен телефон и кола с личен шофьор. Никога не съм използвала служебния автомобил с неслужебна цел. За всеобщо учудване често се возех на обществения транспорт.

- Излезе ли по-богата от властта?
- Финансово по-бедна, колкото и да е трудно да се повярва. Богата на впечатления, на знания за човеците. И на усещанията, че промених нещо в ресора, за които отговарях. Колегите ме нарекоха Майка Тереза на българските читалища... Аз успях да извоювам средства за попълване на фондовете на библиотеките  с  нови  книги, както и за оборудване на регионалните библиотеки с нова техника. И с други неща мога да се похваля, ще му дойде времето. Водех дневник. Ден по ден съм документирала усилията си нещо в моя ресор да се промени към добро.

- Сега завършваш книгата си "Две очи любов". Защо я кръсти така?
- В една от новелите се проследява съдбата на жена, която като малка е била свидетел на домашно насилие. Баща й едва не убил от ревност майка й. Когато бабата идва да се погрижи за пребитата си дъщеря, казва на внуците си: "Деца, да знаете от мен - на човек нищо друго не му трябва в този живот, освен две очи любов." Наистина нищо друго не му трябва на човек. Как да обясня на всички каква е моята философия, за да се откажат да ме подозират в разни глупости -не знам. Много обичам една библейска истина: "Преди да изследваш - не хули. Първо узнай. После укорявай." Когато попълвах декларации за финансово и имотно състояние, се усмихвах: "В първия момент ще помислят, че лъжа. Като разберат, че не лъжа, ще си кажат: "Ама че будала!" Хората са така устроени. Когато крадеш, казват на глас: "Не те е срам!", а наум ти се възхищават. Когато не крадеш, казват на глас: "Браво!", анаум: "Будала!" Е, аз бих била най-щастлива, ако колкото се може повече народ започне да ме нарича" будала". Във времето, в което живеем, "будала" е комплимент. Атестат за почтеност. Поне в моите очи.

Интервю на Антон Стефанов за вестник „Седмичен Труд”