Наградата на Богдана Карадочева от „Златният Орфей” от 5000 долара изчезнала мистериозно

Богдана КарадочеваШефът на легендарната концертна зала „Олимпия” в Париж Брюно Кокатрикс е имал деликатно лично предложение към певицата Богдана Карадочева, след като тя печели Голямата награда „Златният Орфей” в Слънчев бряг през 1969 г. Това разкри за първи път критикът Владимир Гаджев в новата си книга „Седемте изкушения на „Златният Орфей”, която бе представена през седмицата от „Изток-Запад” в Студио 5 на НДК. От разказа обаче не става ясно дали е било предложение за брак или за краткотрайна любовна авантюра към гласовитата софиянка, която е първата българка завоювала Grand Prix на фестивала в международния конкурс за изпълнители. Ето какво разказва Гаджев за случката. „През по-голямата част от фестивалната програма на Слънчев бряг, Брюно Кокатрикс, вече на възраст, видимо скучае и аха-аха всеки момент да придремне. Оживява едва при появата на Богдана Карадочева на сцената с изпълнените от нея „Сняг” от Борис Карадимчев и особено на „За нищо не съжалявам”. Песента е известна като един от двата „бойни коня” на Един Пиаф заедно с „Милорд”. Последвалият жест на Кокатрикс е мечта на всеки артист от жанра, все едно дали е европеец, американец или азиатец. Той споделя с певицата, че подобно вълнение е изпитал само при запознанството си с изкуството на „врабчето на Париж” (по обределението на Жан Кокто за Едит Пиаф) и удостоява българката със специалната награда на Френските музикални театри. Прави и делово предложение за рецитал в „Олимпия”, а в допълнение дава 5000 долара за предварителната й подготовка у дома. Но поставя и условия, които се налага джентълменски да спестим на дамата. Благородството задължава. В мемоарната си книга Генко Генов все пак говори за тях, а в своите спомени Богдана Карадочева прелита отгоре им с бръснещ полет като несъществуващи. Още повече, че тя не ги изпълнява, навярно и по чисто външни, убили мотивацията й причини – политическият режим не дава и дума да се чуе за подобно нещо, особено за дъщерята на крупния някога търговец Карадочев. След 15 дни от Париж пристига официална покана за рецитал на Богдана Карадочева в парижката зала „Олимпия”, която пак повтаряме, по това време е своеобразна мека на европейската поп музика. И остава без отговор. Но създаденото преди по-малко от година 6-то управление на Държавна сигурност получава възможност да провери на практика една от тактиките в своя арсенал – на плъзналия слух, че милицията не разрешава на певицата да се отзове на поканата, тя противопоставя другият – че Богдана Карадочева не е изпълнила зависещите от нея условия, поставени от Брюно Кокатрикс. Целта на упражнението е едната клюка да се конфронтира с другата, като я обезсили и заличи следите й. А 5000 долара потъват неизвестно къде!”
Още една интрига вади на яве авторът на друго обемно изследване - „Джазът в България. Българите в джаза”, а именно как е получил първата си награда от „Златният Орфей” Бисер Киров. „За да я присъди, журито трябва под натиск и в присъствието на офицер от Държавна сигурност няколко пъти да прегласува подреждането. И то защото наделяват оценките за афроамериканката Елен Делмар, а толкова натрапчиво поощряване на американското присъствие (с рецитала на „Флиртейшънс”) идва в повече на задкулисните кукловоди. Самият Бисер е наясно с фаворита на конкурса, но кой е луд да откаже първото място?! При това той изпълнява великолепно „Остани при мен” на Жак Брел в англоезичния вариант на песента – If you go away. Бисер, който в поведението си е екстровертен, за първи път проявява интровертност, каквато в продължителната му кариера се среща рядко. По повод участието и наградата му се ражда остроумният каламбур „Най-много ми хареса българския певец, който изпя френската песен на английски език”. Елен Делмар остава на втора позиция, а на трета изкача туркинята Есин Ашраф, която събира очите на публиката със стилния си, но доста фриволен за тогавашните пуритански нрави сценичен тоалет – минижуп и високи до средата на бедрото кожени ботуши. Чрез нея южните ни съседи за първи път попадат във фестивалните лауреатски хроники, но и в отчетите на Държавна сигурност”, разказва Владо Гаджев.
През 1981 г. фестивалът „Златният Орфей” няма конкурсен характер и се провежда само като рецитал – преглед на най-доброто до момента, посветено на честванията „1300 години България”. По този повод Гаджев прави равносметка, според която четирима композитори основно си делят наградите на форума през годините – Йосиф Цанков (“Песен моя, обич моя”, „Море на младостта”), Атанас Бояджиев („На всеки километър”, „Лудо-младо”), Димитър Вълчев („Една българска роза”, „Делфините”), Ангел Заберски (“Адажио”, „Бащината къща”). Ето какво четем в книгата: „За всичките 16 фестивала за раздадени общо 74 основни награди – Grand Prix Златен Орфей, първа, втора и трета, разпределени между 35 автори. Общият брой на отличията е по-голям, защото някои от тях се връчват на две произведения. По един път на подиума са стъпвали 18 души. По два пъти това се е отдавало на седмина, по три пъти – на четирима, по четири пъти – на двама и по пет пъти – на четирима. Общият брой на авторите, получавали награди от „Орфея” повече от един път е 17 души. Те си разпределят 54 отличия, което надхвърля половината от основния награден фонд. Композиторите, които са получавали награди повече от два пъти, са 9 души. Те си разпределят 40 отличия, или също така над половината от разглеждания награден фонд. Общият брой на авторите, получавали награди повече от 3 пъти, е 5 души. Те си разпределят 28 награди, или над една трета от фонда. Четирима са композиторите, които са печелили награди по пет пъти – общо 20 различни отличия, които оформят почти една четвърт от всички награди. Рекордьори са Йосиф Цанков, Атанас Бояджиев, Димитър Вълчев и Ангел Заберски. Може да се прибави и Тончо Русев, но неговата пета награда „Златен Орфей” е присъдена през 1981 г. за цялостно творчество, т.е. Не е придобива в конкурсно съревнование. Не може да не смущава прекалено стесненият кръг от автори, между които, както добре личи, се разпределят по-големият брой отличия. Особено след като такива като Емил Георгиев (една награда), Иван Стайков (две отличия от 60-те), Светозар Русинов (две награди в голям диапазон от време), са доста скромно представени в лауреатските списъци. Да не говорим, че Вили Казасян като музикален ръководител на фестивала и диригент на големия оркестър, въобще не участва като автор на песен. Че след придобиването на златната статуетка Иван Маринов окончателно се отказва от творчество в поп музиката. Че Георги Костов събужда интереса си към поп музиката едва ли не само около фестивала. Че стари членове на Съюза на композиторите като Тодор Попов и Виктор Райчев, творчески утвърдени в други музикални разновидности, се опитват (имат право) да догонват духа на времето – неуспешно, но пък възнаградени.” Статистиката от конкурса за изпълнители показва, че доминират представителите на България и Съветския съюз, оставяйки далеч назад всички останали участници, взети заедно. Раздадени са 86 основни награди – България е с 15 отличия, Съветския съюз – с 14, или над 20% от целия награден фонд поотделно.