Михаил Белчев: Написах „Жалба за младост“ за Мими Иванова

Михаил Белчев- Г-н Белчев, на 10 ноември 2011 в зала 1 на НДК от 19 ч е юбилейният ви концерт. Разкажете подробностите!
- Една вечер, в която за малко хората ще могат да забравят неприятностите. Някои ще се почувстват по-млади, други пък – по-помъдрели, по-влюбени, ако щеш. Хубаво е, че ще дойдат много приятели и колеги, които ще ме почетат за моята 65-годишнина, която навърших на 13 август. Ще изпеят стихове, които съм писал за тях. Ще припомним на хората много неща от живота, защото всички тези песни си имат история и те неминуемо са влезли в бита на хората. Радвам се, че много колеги се отзоваха и всичко това го правят безвъзмездно, тъй като знаят с какви разходи е свързана реализацията на един такъв концерт. Благодаря на Цветан Иванов – директор на международната фестивална програма „Приятели на България“, без него този концерт нямаше да го има. Той ме лиши ме от много унижения, защото намирането на средства е свързано с унижения. Ники Априлов ще го режисира – правили сме доста неща, имам му доверие като на колега. Ще участват Богдана Карадочева и Стефан Димитров, Васил Найденов, Йорданка Христова, Нели Рангелова, Ритон, БТР, ФСБ, Маргарита Хранова, Фактор, театър Жар, танцов състав Чинари, Михаил Йончев, Фамилия Тоника, Асен Масларски, Илия Ангелов – почти целия елит на съвременната забавна песен. Синът ми ще участва, съпругата ми също – тя е мотор на цялото събитие. Програмата е готова, благодаря на Джон от Кукери, който мастерира музикалната част. Невероятно хубаво е да почувстваш, че темата за приятелството не е ефимерна, че не е измислена и тя е дълбоко залегнала в това, което аз върша. Българската забавна песен, поезията в песента не е мъртва – живее, пулсира, има я и няма да я предадем скоро. Излиза една книга на издателство „Дамян Яков“ – „Ти ме повика, живот“ с избрани 70 стихотворения за песени. Много красиво бутиково издание, което ще се появи в деня на концерта. Ще има ре-тираж на двойния ми албум „Златни хитове“ от „Стефкос мюзик“. Дано хората си тръгнат с една педя над земята.

- Това е четвърти голям концерт, който правите. С какво се различава предстоящия от предишните?
- В сценографията си, в драматургията си, има някои нови песни по мои стихове. Благодаря на Хайгашод Агасян и Недялко Йорданов – те ми подаряват една нова песен „Младостта се завръща“, която е намигване към онази „Младостта си отива“, която изпях на 20 и няколко години. Ето, че вече станаха 65 и младостта ще се завърне на 10 ноември в зала 1 на НДК.

- Разкажете за новите песни, които така или иначе не получават нужната гласност в днешно време.
- Песни не се разказват! А и нека да има изненада за публиката в залата.

- Песента „Младостта се завръща“ е трябвало да бъде изненада за вас на концерта, но нещо се е развалила изненадата наскоро...

- С Криси предварително си даваме подаръците за празниците и не можем да скрием един от друг изненади. Аз бях кръстил концерта „И утре е ден“ – по тази песен, която направихме с Найден Андреев за Васил Найденов навремето, обаче когато изплюха камъчето, аз ахнах и веднага прегърнах това заглавие, тъй като то е „в десятката“.

- Каква е историята на „Младостта си отива“?
- С Найден Андреев бяхме съученици в техникума, после в минно-геоложкия, където направихме една група „Пчелите“. От там ми тръгна кариерата всъщност – спечелихме награда с наша песен на световния младежки фестивал 1968 г. Тогава с Найден се бяхме чули, той каза, че има стихотворение на Недялко Йорданов, което е направил на песен. Пита ме дали ще я чуя. А за мен Недялко беше емблематична личност - преписвахме стихотворенията му. Като чух „Младостта си отива“ много ми хареса, записах я, стана шлагер и стана една от тия безсмъртни песни, които ще ме надживеят. Може би за добро. Артистът така живее – в паметта на хората. Така стана и с „Булевардът“.

- Още една такава песен имате „Пак ще се срещнем след 10 години“. Тя как стана?
- Това е феномен – на изпращания в казарми, балове, и какви ли не чествания звучи. Толкова е влязла в бита на българина, че ФСБ не могат да направят концерт без тази песен да не е на финала. Даже някои хора идват специално заради нея. Малко хора знаят, че тя не е българска песен, а италианска. Това ни е една от първите ни песни с ФСБ. Аз обикновено върху чуждоезичните песни пишех авторски текстове, които нямат нищо общо с оригинала. Защото моето поетично видение идва с музиката, а не с текста. Сравнително скоро бях загубил най-близкия си приятел Владимир Заимов – той е внук на ген. Заимов. Загина в самолетна катастрофа, прибирайки се от Киев за София. Много тежко приех цялата тая загуба. В негова памет написах тази песен. Там има един стих „Но един от нас остава на една далечна гара пак на 22“. Това е той! Някои го пеят „един от тях“, но влаковете не остават... (смее се). Винаги, когато я чуя, си спомням за него.

- Изненада ли ви успеха й тогава?
- Да, защото се оказа, че по-човешкия начин на писане, по-близкия до ежедневието, а не просто ей така да пишем за любовта или морето, е по-смислено, по-необходимо действие. Тази песен показа това и ето толкова години вече минаха – не само 10, ние непрекъснато се срещаме, разделяме помежду си, тя си остава. Така участ имаше и „Жалба за младост“, която написахме с Морис Аладжем. Тя пък е по друг повод. Развигор Попов ме беше помолил да напиша за Мими Иванова някакъв по-весел текст за песен. Писах аз, писах, но все не излиза весел. Той каза „А, не, това Мими не може да го изпее“. Морис много хареса текста, Вили Казасян аранжира. Дадохме я на Тодор Колев и за нея бях сигурен, че за 24 часа ще стане хит. За две песни съм бил сигурен. Другата е „Не остарявай, любов“. И така стана.

- Има един стих в „жалбаат“: „Още очаква Мишо Мария на булеварда под кестен висок“. Винаги съм се чудил как да го тълкувам...
- Това е автопрепратка към нашата песен с Мария Нейкова „Закъснели срещи“. „Булевардът“ пък е друга известна моя песен. Хубава песен и точно на място беше. Толкова години минаха и още е жива. Догодина искам да направя една книга автобиографична, но не с глупости вътре, а с ей такива истории, защото всяка песен има история, легенда, причина за написването. С фотоматериал ще стане любопитна книга.

- И други световни хитове са станали популярни у нас благодарение най-вече на вашия български текст като „Ще продължавам да пея“ на Йорданка Христова.

- „Защо не тичаш, Мария“ на Мария Нейкова също. С Йорданка сме много близки. Бях студент в Русия и тя дойде за концерт в Ленинград. Аз я издирих след това, поканих я, тя пък дойде и с генералния ни консул Матеев, в студентската ми квартира на гости. С последните си пари купих салами, вина. Цяла нощ песни, сълзи, спомени. Не се бях прибирал година и половина в България. Тя ме пита къде ми е китара, а аз нямах. Телевизор също нямах. На другия ден по обед идва консула и ми носи един малък телевизор, една китара, рубли на ръка. И казва: „Това е заем, на Йорданка Христова ще й ги върнеш като се прибереш“. Знаеха, че подаръци няма да приема. Та като се върнах, написах текста за патето Яки, който е оригинален и лично мое попадение. Това нещо заля пространството и плочата беше с най-големия тираж на „Балкантон“. Въпреки това не взех стотинка от авторското си право, защото подарих текста на Данчето.

- Преди броени дни обявиха, че отново сте в комисията за „Евровизия“. Споделете своето мнение за конкурса тази година?
- Още не сме се събирали, вероятно след концерта. Дано да имаме късмет да намерим хубава песен, добър изпълнител. Не зная дали последната песен на Поли Генова беше точната песен. Нашите попадения нещо се разминават с това, което трябва да се чуе там. Това е много особен фестивал. Мога да кажа само, че не ми е стихия, не е моя вкус това. Но може би така е тръгнал от години. Преди се търсеше шлагера, после атракцията. Вече е по-скоро телевизионен атракцион, отколкото някакво особено музициране и изключителни музикални явления. Поли Генова си изпя добре песента, но не беше ефектна. А и нямаме лоби. Ние сме малка държава, виждате какво става - всички бивши руски републики си помагат. За нас я гласували Гърция и Турция, я не. Румъния никога няма да гласува за нас, тя е доста дръпната. Преди това Краси Аврамов имаше някакъв шанс, защото беше атрактивно представянето му, връзваше се с тези търсения, но пък нещо нямаше късмет. Най-доброто си остава Елица и Стунджи, които показаха, че може би разковничето е във фолклора, в нашата истина, в нашия извор.

- Нашите песни не се вписват на Евровизия, но те не стават хитове и в България. Защо така?
- Затова пък имат вина и медиите, защото трябваше да ги наложат. Това трябва да е национална политика. Не мога да кажа защо днес не се раждат такива песни като „Младостта си отива“, „След 10 години“, „Не остарявай, любов“ и т.н. Може би нашето поколение беше по-чувствително, по-четящо, по-търсещо. В никакъв случай не искам да поставям конфликт на поколенията. Може би пък е дошло такова време, технократско. Не вярвам. Човек е романтик, велико създание и докато го има ще има и поезия, и сълза, любов, и раздели - нещо, което да кара това създание да пише, да пее, да танцува.

- Чувствате ли се като един Дон Кихот, който продължава да вярва в поезията, в музиката, в добрините?
- Много хората така ме определят. Симеон Спиридонов дори така ме беше нарисувал в един портрет. В някои стихове, които са ми посветени, също има подобен паралел. Толкова е велик Сервантес с Дон Кихот и Санчо, че би било гордост за мен, ако мъничко понося тая слава. Но по-скоро се олицетворявам със Зорба Гъркът, защото смятам, че нещо може и да не е станало, но по-важното е, че си опитал, че има процес, че можеш да го надживееш. За какво се харесва „След 10 години“? „Със какво се е преборил, от какво не е заспивал и какво е надживял“...

- Какво успяхте да наджиевеете?
- Някои неща, които се случиха след 10 ноември тогава. Успях да надживея някои обиди, които незаслужено отправени зад гърба ми. Не съм заспивал от много неща, защото почти всичко, което пиша, го пиша нощем. До късно не мога да заспя. Нощна птица съм. Много трябва човек да възпита в себе си някои качества, с които да може надживява, да отминава, да не откликва и отговаря на войнстващата простащина и некадърността. Много житейски опит, вяра в доброто, в честта. Нека да е Донхитовски момента, но не можем да живеем без красота, истина, без някакъв смисъл, без корена си, без любовта към семейството, към приятелите, към родината. Аз съм такъв човек и гледам да възпитавам така и сина си. Дали бъркам, не знам. Косьо е мъжкарче, кавалер, дипломатичността е взел от майка си, свири много добре. Стихове още не е прописал, но хубав почерк има.

- Какво има на нощното ви шкафче?
- Какво ли не, най-вече книги. Аз чета по няколко наведнъж. Последните са Митко Недков за масонството – „Знакът на българина“, книга за Евтим Евтимов и „Глас от общественото мнение“ на Мира Кортенска.

- Да завършим със стих?
- На Веско Маринов съм го написал в една песен с Тончо Русев, която е негласен химн, защото цели зали го пеят заедно с изпълнителя:
„След мен не зная аз какво ще бъде,
но сигурно ще бъде по-добре
и само за едно ще съжалявам,
че няма да ме има някой ден“.

Интервю на Лео Богдановски за вестник „Телеграф“