Михаил Белчев: Младите певци мислят само за пари и слава

Михаил БелчевПреди броени дни Михаил Белчев пусна на музикалния пазар новия си албум „Златни хитове” от каталога на „Стефкос мюзик”, а на промоцията му го уважиха приятели и почитатели, сред които композитори, певци, артисти, бивши и настоящи министри и политици. Те търпеливо се редяха на опашка в столичния Social Live Club, за да стиснат ръката му. Всички пяха заедно с него "Младостта си отива" и "Булевардът" и аплодираха горещо най-новата му песен "В полумрака на спомена" по музика на Стефан Димитров. В съботния ден гостувам в дома на семейство Белчеви. Прекрачвайки прага на апартамента им в многоетажен столичен блок, сякаш се озовавам в храм на Мелпомена. Стените на коридорите са украсени с черно-бели снимки, а грамотите на Михаил Белчев, сложени в рамки, издават дългата му бляскава кариера. Пространството на уютния хол, където разговаряме, е одухотворено от икони, картини и свещници. Фактът, че обичам стиховете на Михаил Белчев, никак не ми помага, защото, докосвайки се до личността на поета, изпитвам огромен респект.

- Сборният ви диск идва съвсем навреме, защото на пазара вече не може да се намери почти никакъв ваш албум.
- Да, а и в предишния имаше песни, посветени на майка ми и на баща ми, които са по-малко популярни. Постарах се да навържа драматургично цялото съдържание на "Златнихитове". Чакам да излязат още два диска с мои песни, изпълнени от колегите ми. Написал съм много текстове и ще гледам да подбера най-добрите. А в концерта "Златните песни на "Златният Орфей", който ще се проведе на 7 ноември, са включени три мои песни, избрани от зрителите - "По първи петли", "Моя любов" и " Огън и дим". Хубава е тази инициатива, нека да имаме памет.

- Промоцията на "Златни хитове" показа, че вашите песни са влезли не в паметта, а в сърцето на публиката.
- Е, дойдоха хора, с които се познавам отдавна и са останали мои приятели през годините. Те идват при мен, защото знаят какво да очакват, и се радват, че съумявам да се преборя с войнстващата простащина. Въобще моите неща не се връзват с общия пейзаж. Аз не правя парчета, а изпята поезия. С това участвам в културата на България вече повече от 40 години. Имам много единомишленици и в страната. Хората ме тачат и непрекъснато ме канят в различни градове. Миналата седмица в Мадан стана чудесен концерт на площада.

- Къде е началото на този дълъг път?
- В най-ранното ми детство. От малък пеех в хор "Бодра смяна", където ни възпитаваха да уважаваме словото и музиката. Всичко, което научих там, в семейството ми и в училище, е в основата на сегашната ми същност. Първите стихове съм написал в ранните ми юношески години. Всеки влюбен хваща молива и белия лист. При мен обаче поезията се превърна в съдба. Просто не мога да живея, не мога да дишам без стих, без песен, без музика, без приятели, без семейството си, без любовта, без мъката. Как се живее без мъка? Нали човек трябва с нещо да се пребори, нещо трябва да победи!?

- Как се раждат вашите стихове?
- Трябва да ме развълнува нещо, да ме разтърси и да изпитам необходимостта веднага да го регистрирам. Стиховете се раждат навсякъде - без музи, без съсредоточаване, без шашкънии. От няколко месеца един ред не съм написал, но това не ме плаши. Мисля, че все нещо ще ме удари и ще се събудя.

- Някога спирали ли са ваши стихове от печат?
- Не, не съм имал вмешателство. Ставали са малки разправии около текстове, които за мен бяха много лични. Според някои те звучали песимистично и навявали усещане за безизходица, но за мен бяха поетично видение. Ето какъв беше финалът в първоначалния вариант на "По първи петли": „По трети петли / уморени мъгли / се разкъсват от страх / и се впиват в прозореца / сутрин. / Старият ключ / се огъва от студ / и го няма домът / и я няма вратата / сутрин”. За щастие такива дребни нещица не можаха да ме омерзят и озлобят. Аз съм имал щастливо детство, нормална кариера и винаги съм правел това, което ми е доставяло удоволствие, така че никой не можеше да ми попречи.

- Кой е първият ви читател?
- А-а, жена ми е потърпевша. Понякога я будя нощем, за да й прочета някой другред. Все пак гледам да е нещо завършено и тогава да й го покажа, а не на парче. Тя е първият човек, с когото споделям, и ми е най-верният съдник.

- Много хора обичат да четат стиховете ви, а вие какво обичате да четете?
- Сега съм натрупал до леглото си "Владетелят" на Макиавели, "Историята на Санкт Петербург", "Пушкин" на Анри Троая. Захласнал съм се и по стиховете на Първан Стефанов, един жив гений за мен. Наскоро той ми подари своя книга и с удоволствие я докосвам и чета.

- Прави впечатление, че превръщате в песни стихове и на неутвърдени автори. Изглежда не робувате на авторитети.
- В началото на кариерата ми самият аз попаднах в компанията на млади поети. И досега винаги обръщам внимание не на името на автора, а на написаното от него. За много поети аз съм бил първият, който чрез песен е изразил техните послания. И съм щастлив за това. Защото песента води стиха до сърцето. Тя може да направи така, че поетът да се прочуе за една нощ.

- Във вашата поезия любовта е основна тема. Смятате ли, че думата "любов" има множествено число?
- Аз много често казвам "любови". Много често. Не е възможно човек да срещне любовта само веднъж. Но пък, ако успее да намери това, което е търсил, щастието е огромно. Аз съм на този хал вече 26 години. И да ви кажа, щастлив човек съм. След много лутания успях да открия любовта си. Може би е смешно да се каже, но е така. А приятелството, което също е основна тема на моята поезия, е велико нещо. Загубих много приятели - в прекия и в преносния смисъл, но останаха достатъчно - за мен и за семейството ми. Те са били и в битките с мен, до мен и зад мен. За тях аз мисля, тревожа се и мога да дам всичко и по всяко време.

- А случвало ли се е да бъдете предаден от приятел?
- Да, да. Болезнено е, но човек успява да го надживее, "...и какво съм надживял ", това съм го написал в песента на ФСБ "След десет години", която влезе в бита на българина и стана една съвременна народна песен.

- Поетите и музикантите минават за бохеми. Вие такъв ли сте?
- Аз съм домошар, ама съм и бохем. Няма нещо, което да ми е чуждо. Обичам да се събирам с приятели, да ходя с тях насам-натам - без това не мога. Но пък обичам да остана и у дома при семейството си и заедно да прекараме някоя хубава вечер. Бохем съм, но всяко нещо - с времето си.

- Е, нали младостта си отива, но не съвсем, не съвсем...
- Струва ми се много смешно, когато някои възрастни хора се опитват още да бъдат хипари, рокери... Отстрани изглежда симпатично, но само толкова.

- От дълги години сте във вихъра на артистичните среди. Мислили ли сте някога да пробвате перото си в мемоарната проза?
- За мен това е много интересно, но и много опасно. Иво Андрич е казал, че най-опасното нещо, което Господ е дал на човека, е словото. И затова не си позволявам все още да пиша спомени, защото много знам и с това мога, без да искам, да нараня някого. Може би по-нататък... И ако се случи, то ще бъде затворено поне 40 години след като напусна тази земя.

- Марина Цветаева точно така е постъпила със своите дневници, които дъщеря й издава десетилетия след смъртта й.
- Е-е, Марина Цветаева е гений. Аз много я ценя. Безкрайно много. Въобще цялата руска литература има сериозно присъствие в световната култура. Хубаво е, че все пак ние, българите, имаме голяма дан, защото буквите са наши. Аз обожавам руската култура и съм русофил в най-красивия смисъл на думата. Двата ни народа обаче са доста различни. Не бива да си мислим, че много лесно можем да говорим, да разбираме езика и чувствеността на руснаците. И те са славяни, но по-различни. И добре, че е така. Иначе ние нямаше да сме единствени. Аз съм горд, че съм българин. Нашата нация има много качества. Като ме видеха, моите състуденти си казваха: "Пази се, оня, лудият българин, иде!" Бях ги наплашил с националното си самочувствие.

- Получавали сте много награди и отличия досега...
- А, не, не ги броя. Имам много и какви ли не награди. Ей ги тука, по стените в коридора. За 60-годишнината ми Кристина извади всички грамоти, сложи ги в рамки и за мое удоволствие ги окачи. Аз обичам да ги гледам и да си ги припомням - това е присъщо на Лъва. Него трябва да го погалиш малко...

- Значи суетата не ви е чужда.
- А така, не ми е чужда. Приятно ми е всичко това, защото съм го извоювал сам. Аз съм го преживял, то не ми е подарено. Затова бях много щастлив, когато преди дни Българската академия на науките и изкуствата на тържествено събрание по случай 140-го-дишнината от основаването си ми връчи диплома за академик. За мен това е голяма чест.

- Харесвате ли съвременните ни изпълнители?
- От новите песни една няма да ме грабне, да ме натъжи, да ме развесели. Миналата сряда в предаването "Златните 50 песни на "Златният Орфей" пуснаха "Заклинание" на Петър Чернев. Страхотна песен по прелестното стихотворение на Миряна Башева. Навремето той ми я беше дал. Аз я записах и тя излезе в една моя плоча. Но не ми хареса как се получи и му казах "Петьо, пей си я ти, защото ти си я родил и ти ще я изпълниш най-добре." Посочи ми една нова хубава песен! Имам чувството, че сегашните изпълнители мислят само за пари и популярност. Ама измисли нещо, направи го, пък те, парите, после ще дойдат. "Не всичко е пари, приятелю" - казал съм го в едно стихотворение, което Лили Иванова изпя.

- Да оставим времето да отсъди!
- Е, добре, как става така, че след 40 години песните на моето поколение пълнят зала 1 на НДК? Направихме сума концерти аз, Мими Иванова, Роси Кирилова, Данчето Христова, Лили Иванова сега прави два. Няма съвременни шлагери, които да навлязат в живота на хората. С медийна агресия, с предавания от рода на "Мюзик айдъл" - не става. Те не могат една българска песен да направят хит, а иначе са талантливи, пеят като змейове. И друго. Сегашното поколение няма капка уважение към нашето.

- Е, конфликтът между поколенията е описан още от Аристотел.
- Ясно е, че има такъв, макар че не засяга всички. На празника на София имаше концерт в Народния театър. С Мария Илиева случайно се срещнахме в гримьорната. Тя сама се представи и изказа уважението си към мен. Това направо ме покърти. Видях един възпитан и можещ човек, ама такива колко са?

- Може би мнозина просто не се осмеляват да ви заговорят.
- Може да е така. Затова пък други ме спират и ми казват "Добър ден", "Как сте?", пожелават ми всичко добро. Знаеш ли колко е хубаво!? Ей това ми стига, за да живея и да продължавам да творя. Номерът е да умееш да носиш корона и да имаш чувство за мярка, велико нещо е мярката.

- Не е ли най-трудно именно тя да се спазва?
- Най-трудното е.

- Имало ли е моменти, в които сте я губел?
- В живота - да, но в това, което правя на сцената и на белия лист - никога. То е въпрос на някаква вътрешна култура, де да знам. Може би затова още вървя. (смее се.)

- Известността ви създавала ли ви е ...
- Много ядове. Навремето, като бях по-млад, не можех никъде да се скрия с някое гадже. Винаги ще ме разпознаят и ще ме поздравят: "Добър ден, другарю Белчев!". Но известността и много ми е помагала. Бързам за някъде, а билети няма. Пътувал съм дори в багажното на самолет.

- Вашият син вече дава заявки за артистична кариера.
- Колко е готин тоя... Пуснали сме го на автопилот. Много не му се бъркаме, защото е добро момче. Сега се е хванал с китарата много сериозно. Преди няколко години го заведох на уроци при доц. Александър Пумпалов. Една година той му преподаваше класика. Косьо се готвеше от урок на урок. Изпълняваше всичко заради мен. Забелязах и викам: "Синко, хайде стига толкова! Като ти дойде на теб желанието, тогава ще се захванеш пак." След 2-3 години той сам поиска да свири, ама рокендрол. Хареса си преподавател и директно мина на рок. И се заигра. В Мадан излезе на сцената, включи китарата и направи солото на песента за Белчевия род - много е добър.

- Писаха, че се изявява и на сцената на Народния театър?
- Това не е вярно. Сега ще ти кажа. Бяхме с майка му на спектакъла "Осъдени души". Покани ни актрисата Емануела Шкодрева, тя играе Фани Хорн. На мен постановката много ми хареса и ме разстрои. Аз в това отношение съм много лесен и си плача. След края на представлението с Емануела и нейния приятел отидохме в ресторанта в Народния. Нямаше никой - само ние. Викнахме и Косьо от къщи. Приятелят на Емануела е архитект, но китарата му е хоби. Той си я взе от колата и ни посвири. После Косьо я взе, после аз свирих и пях. Абе, компания. И на другия ден в жълтите вестници пише -"Семейството уреди сина си да свири в Народния театър". Глупости на търкалета. Абе как ще го уредим, като той е на 13 години. Смяхме се от сърце.

- Значи не сте от артистите, които не искат децата им да вървят по техния път?
- Аз финансирам заниманията на Косьо. Купувам му китари от магазина на Весо (Веселин Тодоров-Кокала - б.а.), който ми прави отстъпки. Иначе синът ми е много добър компютърджия, което може да му гарантира сериозно бъдеще. А китарата нека му е хоби. И аз съм учил инженерство, после режисура и не съм подозирал, че китарата ще стане моя съдба. Никой не знае за какво е предопределен. Обаче по пътя, който изминах, се научих да познавам работата на техника, на миньора, на инженера, на режисьора, на драматурга, на художника, на поета... Никога не подценявам хорския труд. Не си въобразявам, че съм хванал Господ за шлифера заради това, че съм имал шанса да стана известен. И затова 40 години вървя (смее се). Тачат ме хората, имат ме за един от тях, за свой. Най-важното е, че съм искрен с тях. Затова ми вярват.

- Мнозина се разпознават във вашите стихове. Намират собствените си преживявания и чувства, изказани по най-добрия, по най-точния начин.
- А-а, това е. Това е истината. Това изчерпва всичко.

Михаил БелчевМихаил Белчев е роден на 13 август 1946 г. в София. От малък пее в хор "Бодра смяна". Завършва Техникума по електротехника "А.С.Попов", а след това следва 4 години във Висшия минно-геоложки институт. Дипломира се телевизионна режисура в Драматичния факултет на театралната академия "Черкасов" в Ленинград. През 1967 г. той стартира кариерата си, като сам пише текстовете и музиката на своите песни. Първият му успех е на Световния фестивал на младежта и студентите в София (1968). Следващата година печели първа награда на "Златният Орфей" в дует с Мария Нейкова. Общо 9 са наградите му от международния конкурс в различните категории плюс отличие за цялостно творчество (1996). През 1973 г. се оженва за тв критичката Васа Ганчева. След 7-годишен брак двамата се разделят като приятели. Той е сценарист и режисьор на тв спектакли и филмови портрети на известни творци. Автор е на музика за театрални постановки и  филми. След 5-годишна връзка, през 1988 г., се омъжва за настоящата си съпруга Кристина. Синът им Косьо е на 13 години. Михаил Белчев има издадени 5 поетични книги и 7 музикални албума. Написал е песни за много наши изпълнители и групи. Миналата година спечели с конкурс директорския пост на Столичната библиотека.

Интервю на Татяна Енева за „Всичко за семейството”