Мими Иванова: Днес сме самотни и изоставени - като в песента „Вече свърши хубавото време”

Мими Иванова- Как сте със здравето?
- За щастие, нямам дори и болни зъби, даже имам и мъдреци. Страдам, разбира се, от грипове, от настинки, но никога не съм лежала в болница.

- Спазвате ли диета?
- Да, постоянно спазвам диети. С моя ръст и един килограм да трупна, става проблем. Около Коледа и Великден си позволявам да си хапна нещичко. Много мисля, когато хапвам разни неща. Понякога правя диета с плодове, зеленчуци и малко месце, в следващия момент друга - със сирене, кашкавал и мляко. Имам две-три свои неща от диетите, които ме спасяват, когато стане тревожно.

- Правите ли гимнастика?
- Да, всяка сутрин. Ставайки от леглото, правя упражнения по час и половина, на гладно. Гимнастика се прави с разум. Започнеш ли, трябва да я правиш минимум час. Помага ми.

- Какво е вашето мнение за българското здравеопазване?
- Мисля, че е абсурдно един пациент да се разкарва с линейка насам-натам няколко часа, докато умре в нея. Преди години такива неща не се случваха. Аз не знам какво да правя, ако се разболея. Имам личен лекар, но ходя при него само за талони за профилактични изследвания. Недомислие е да се раздават определен брой талони за сериозно болни хора. Това е направо страшно! Който е измислил системата, не я е премислил достатъчно ясно. Ако имам нужда от компетентна лекарска помощ, сигурно много ще се объркам.

- Какво е здравето за вас?
- Да си здрав означава да си в кондиция, да имаш енергия да работиш, да се усмихваш, да тичаш, за да си свършиш работата. Ако не си здрав, а имаш много пари и познати доктори - не можеш да си купиш здраве и да му се радваш. Препоръчвам на всички профилактиката, а не да търсят помощ, когато болестта им стане тежка. На всеки 6 месеца ходя на контролни прегледи при стоматолог и при други специалисти.

- С какво се занимавате сега?
- С Развигор обучаваме деца да свирят на синтезатор. Аз поемам по-малките деца, на които мога да покажа много неща. При мен ситуацията наподобява тази на футболистите, които след известно време стават треньори. Активността на пътуванията ни спадна и ние решихме да сменим начина си на живот. Засега това не ме задоволява. Явно е, че имам афинитет към преподаване - притежавам качеството търпение, обичам децата, дори и тези, които не са толкова талантливи. Но има нещо обречено в човек, който дълго време е бил на сцената. В този смисъл чувствам професионална дисхармония и все искам да направя нещо толкова силно, колкото като нещата, които правех на сцената. Мисля, че с музиката си утешавах много хора, носех им радост и прекрасни мигове. Животът ни раздели с най-близките ни приятели. Днес сме самотни и изоставени - като в песента „Вече свърши хубавото време”. Все още търся адреналина на концертите, но си давам ясна сметка, че вече не ми се пътува, както някога. Това е закономерно и естествено. Преди години 25 дни от месеца бях извън дома си и 5 дни - вкъщи. Сега е точно обратното. Разумът ми приема тази промяна, но нещо вътре в мен продължава да се бори и да иска старото време да се върне. Иска ми се публиката да бъде същата - да се опиянява от романтичните текстове, от думи за любов, за луна, за море... За съжаление, днес всичко ми изглежда бозаво и изразходвано. Елементарните текстове на днешните песни водят до ужасно елементарни и дори до брутални взаимотношения между хората. Това ми е чуждо и необичайно. В днешно време на много хора сякаш им е приятно да наранят някого, до го съсипят, да го стъпчат в калта и въобще да не си помислят, че имат работа с живо човешко същество, което заслужава съвсем други неща. В този смисъл лично аз не би трябвало да се оплаквам. Може би по-скоро професионалният недостиг в момента ме травмира. От сутрин до вечер се чувствам в жестока депресия, в лична драма, която не мога да избегна, в стрес. Сякаш постоянно се въртя в един омагьосан кръг.

- Какво точно имате предвид под депресия?
- Депресията е заболяване. Аз не мога да помогна дори на себе се, а съм от хората, които много обичат да помагат.  Чувствам се безсилна, безпомощна - това ме депресира. Сякаш не съм на мястото си, а съм някакво листенце, което се рее някъде из въздуха и непрекъснато пада надолу. Откъснала съм се от нещо и не зная как да се захвана за нещо, за да не падна. Хората около мен вече не се шегуват, а само се оплакват. Това ме стресира ужасно.

- Имате ли ваши начини да се справяте със стреса?
- Разбира се, след като все още съм жива и здрава и продължавам да пея.

- Как се чувствате на сцената?
- Плейбекът за мен е глупост. На сцената сама се чувствам безпомощна. А когато около мен имаше много хора, беше велико. Изтичаше положителна енергия от сцената към публиката и обратно. Сега съм сама на сцената с една касетка, макар и много модерна. Но тази касетка не носи душа, тя е един робот. Постепенно и аз се превръщам в робот.

- Мислите ли, че хората са ви забравили?
- Някои - може би. Други не знаят дали сме в България. Разбира се, че сме тук, но вината хората да не ни виждат не е наша. Много брутално бяхме изхвърлени и от радиото, и от телевизията. Но по силата на някаква инерция нещата вървят. В момента, когато почитателите ни видят отново, става уникално. Хората започват да пеят с нас, не са забравили песните ни.

- Кога работите най-добре?
- По всяко време - сутрин, нощем, рано следобед. Мога да запея без проблем, дори ставайки от сън сутрин. Имам доста трениран глас. Зимата и есента ми създаваха проблеми. Боледувах често от настинки. С хрема и с кашлица никак не е добре да се пее. Когато излезеш загрят от залата, в която си се изпотил, отивайки до колата си, ти вече си болен, защото гълташ студен въздух. С времето гласът ми стана по-зрял и по-стабилен. Съответно - боледувам много по-малко.

- Имате ли стабилна психика?
- Не е чак толкова великолепна. Ще ви дам един пример. Аз живея в “Младост”. Едно отиване до центъра и връщане с колата ми може да ме изведе от релси. Стигайки до гаража си, ми идва да се прекръстя и да кажа: “Господи, и днес оцелях!”. Движението в София е в състояние да наруши и най-здравата човешка психика. Непредизвиканата агресия ме плаши. Със сигурност мога да кажа, че психиката ми е нарушена. Трудно бих избухнала пред хора, владея се. Имам чувството, че горкият ми съпруг е нещо като кошче за моите душевни отпадъци. Слава Богу, срещам неговото разбиране. Лесно ранима съм. Не понасям мъжете да крещят на жените, не обичам грубостта. За съжаление, такова е нашето всекидневие...

- Днес чувствате ли се звезда?
- Не и никога не съм се чувствала такава. Мисля, че в България няма еквивалент на това понятие. Има понятия “популярен”, “известен”, “публична личност”. Но другото покритие го нямаме. Даже и най-богатите хора от нашия бранш не са звезди като западните. Надявам се и у нас да се роди звезда - дано да има и душевно покритие. Големите звезди на Запад са най-земните хора. Те просто са човеци. У нас е обратното - всеки се държи като Господ, което е и смешно, и тъжно. Понякога съжалявам хората, които се изживяват по този начин.

- Какво трябва да знаят читателите ни?
- Най-доброто лекарство е позитивното мислене. Не всеки има пари за подходящ доктор, не всеки среща подходящата помощ. Най-добре е човек да се усмихва сутрин, колкото и да му е криво. Това е терапията. Тя не е моя, а на йогите, на тибетците. Една сърдечна молитва сутрин и вечер върши работа. Едно добро отношение даже и към този, който те ругае - също. На такъв човек трябва да се усмихнеш. Това ще тушира лошата енергия. А вечер - нека изтрием от паметта си всичко лошо, което се е случило през деня и да си пуснем една хубава българска песен. Това е лекарството.

Интервю на Здравка Иванова за вестник „Доктор”