Мария Косара

Мария Косара е родена на 5 август 1964 в Благоевград. Завършила гимназия с английски език. Пее от дете. 4 години е учила пеене при най-добрите преподаватели от Българската държавна консерватория, поради това, че за певците годините са били нулеви. Първите й професионални изяви са в София - няколко години е пяла в Столична дирекция "Музика" във вариететни програми. Съдбовна е срещата й с поета Йордан Маринков, който става нейн продуцент и менажер, и пише всички текстове на песните в репертоара й. Първата й записана песен е "Безпътица" (м.Валентин Пензов, ар.Иван Лечев), която обаче е отхвърлена за излъчване от БНР заради прекалено модернистичния за времето си текст. Ръка й протяга композиторката Зорница Попова, който написва първите й хитове. "Спирка за любов" и "Към върха" покоряват класацията за попмузика на предаването "Музикална борса" по Хоризонт на БНР. Заради преждевременната смърт на Зорница Попова, Мария Косара остава само с 6 песни от нея, които включва в дебютния си албум "Най-доброто вино" - 1994 и го посвещава в памет на нея. От него още три песни триумфират в класациите - заглавната, "Пътят ме вика" и "Мечта в бяло". На крачка от големия успех е и "Тичай ветре" (м.ар.Димитър Гетов). В албума намира място и песента "Съдба" (м.ар.Васил Делиев), която е посветена на кръстницата на певицата Ванга, предрекла й звезден успех с псевдонима Мария Косара (истинското й име е Мария Костадинова). Същата година е наградена за най-добър дебют. Окуражена от първоначалния успех, тя започва работа по уникалния си албум с двойното заглавие "Вълчицата" - "Жива вода" заедно с композитора Пламен Велинов. Това е първият български албум в стил етно-поп - жанр, който тепърва ще набира скорост. Заради странността на звученето му, в началото дискът е пренебрегван, но след като от световната музикална библия "Билборд" го забелязват, съдбата му коренно се променя. Това е първият български албум представен и похвален на страниците на най-популярното списание за музика в света. Певицата сключва договор за издаването му по света с фирмата "People sound". БНТ заснемат музикален филм по песните от албума, а Министерството на здравеопазването избира Мария Косара за лице на годишната си Анти-СПИН кампания и продуцира много скъп видеоклип на песента й "Безопасна любов". Изпълнителката е удостоена с приза Певица на годината на музикалните награди на Арт рок център за 1998. Амбицирана, тя продължава търсенията си и две години по-късно вади още по-хитовия албум "Розово легло". Пилотният сингъл "Дай газ" става тотален хит и е включен в сборни пиратски компилации много преди да излезе на легален носител. За това му помага и ефектният видеоклип, в който Мария Косара развихря еротичните си фантазии. "Море до колене" е следващият клип-сингъл, който тя популяризира. Кавър версията й на "Шу-шу му-шу" предизвиква интерес със съчетанието на няколко музикални стила в една композиция. Хитове от албума още стават дискотечната "Розово легло" и "Обич не деля на две". Предизвикателствата за Мария Косара не стигат до тук. През 2000 тя отново подготвя революционен албум със заглавие "Що мълчиме", изграден на основата на македонските корени на певицата. Заради дръзкия текст, с който тя назовава нещата с истинските им имена, наречен от някои медии "скандален", радиостанциите се страхуват да го излъчват. Въпреки това ВМРО избират песента за свой химн, но албумът така и не излиза на пазара. "Що мълчиме" предизвиква фурор на всеки концерт на Мария Косара в България, а също така и на събора на българите в Украйна, където е поканена да изнесе концерт заедно с бащата на Филип Киркоров - Бедрос. Последната си композиция "Ангелът" записва отново с попзвучене, след което заминава да работи активно в чужбина. Старт за силните й международни изяви дават турнетата й в Португалия и Испания. Любопитен факт от биографията й е, че тя е първата жена в България, носител на черен пояс в карате-до и като такава е работила известно време като охрана на трезора на БНБ. В началото на 2006 Мария Косара взе участие като специален гост в театралното представление "Цветни рибки" на испанския театър "Фабула" (режисьор Жан Педро Ромера).