Маргарита Петкова: Не бих дала текст за песен на онези, които си мислят, че пеят със силиконовите си бюстове

Маргарита Петкова- Г-жо Петкова, върху какво работите в момента?
- Цял живот работя върху себе си по член 64, т. е. по заместване. Аз съм творческа личност и при мен няма много плануване.

- От кога съществува дружбата ви с Богдана Карадочева и Васил Найденов?
- Поне от 100 лета.

- И с други певци ли сте толкова близки?
- Не, работила съм с много други изпълнители и композитори, но никога не е било същото. Ние с Богдана и Васил просто си паснахме още от първия път. Човек си намира сглобките.

- Трудно ли се работи с Васил и Богдана?
- С Васил съм работила по-малко. С Богдана е много трудно и това е най-хубавото. “Иване, Иване”, например, беше в началото съвсем друга песен. Видяхме, че не става и един ден седнахме в дома на Богдана и я преобърнахме наопаки. В крайна сметка песента се превърна в тотален хит. При нас с Богдана е така - събираме се и ги правим нещата. Понякога Бубата ми звъни в 3 часа сутринта и ми казва: “Пее ми се песен за жените!”. След разговора ни сядам, написвам стиховете и на другия ден й ги нося. Така се случи и с “Бог се роди, Коледо”. Също и със “София, моя любов”. “Болката отляво” пък е написана за 3 часа по телефона. Аз бях в кв. “Надежда”, а Богдана и Стефан на “Витошка”. По телефона те ми пеят. С Богдана се познаваме добре и знам какво иска да изпее и как ги чувства нещата. Влизам й под кожата, както се казва. Иначе пиша трудно по готова мелодия, защото съм много немузикална.

- Има ли изпълнител, на който не бихте дали ваш текст?
- Не бих дала на онези, които си мислят, че пеят със силиконовите си бюстове. Не може едно момиченце да ми се обажда по телефона и да ми казва: „Ей, здравей! Много си сладка...”. Не на мен това отношение. Говорят ми с умалителни... Иначе и между момичетата в този жанр има можещи. Уважавам, например, Ивана - интелигентна жена, която е на съвсем друго ниво.

- Винаги ли сте в състояние да творите?
- Не пиша всеки ден. Творя, когато дойде моментът, музата. Едно стихотворение си идва и не пита, дали съм в настроение или не. Просто сядам и го написвам.

- Писали ли сте стихове на нетрадиционни места в моменти на вдъхновение?
- Много пиша върху сметките от кръчмите, а понякога и върху билетчета. Обичам също гърбовете на кръстословиците - много са хубави, лъскави и там химикалката ми се движи леко. Записвам стиховете си и в тефтер.

- Как минава денят ви?
- При мен няма никаква подреденост. Сутрин ставам, меря си захарта и си бия инсулин. В 22.00 ч. пак така. От 2002 г. съм на инсулин.

- Имате ли и други здравословни проблеми?
- 99 процента съм инвалид. Имам изкуствена става на единия крак, защото съм избрала да дам живот на три деца, вместо да не раждам и да запазя собственото си здраве. Никога дори за частица от секундата не съм съжалявала за това свое решение. Още след първото ми раждане лекарите ме предупредиха, но не ги послушах. Щастлива съм от избора си.

- Доволна ли сте от пенсията си?
- Има хора, които получават по-малко. Но как да съм доволна, след като давам по 150 лева на месец за лентичките си за глюкомера.

- А чувствате ли се оценена?
- Като гледам как ме приемат хората, смятам, че съм оценена. Има такива, които идват при мен плачейки и казват, че благодарение на моите стихове са оцелели в живота. Една млада вдовица с две деца, доста по-млада от мен, тръгна да ми целува ръка. Във фейсбук пък сега мои почитатели са ми направили страница. За една седмица там са влезли доста хора и са ми станали приятели. Това за мен е оценката.

- Симпатизирате ли на някоя политическа партия?
- Към момента, не. Бих симпатизирала на партия, която се грижи за интересите и на България, и на всеки българин поотделно. За съжаление няма такава. Много харесвам, напоследък обаче, Иван Костов.

- Преди не го ли харесвахте?
- Признавам си, че не го харесвах. Много често дори сме спорили с Богдана на тази тема.

- А песента ви “Иване, Иване”...
- Тя не е написана за Иван Костов. Песента е от 1986 г., когато той не беше известен даже на читателите на „Работническо дело”.

- Какво е мнението ви за министрите ни на културата в последните правителства?
- Трябва да прибягна до един лаф, които се приписва на Радой Ралин: Страх ме е не от министъра на културата, а от културата на министъра. Моите уважения към Стефан Данаилов. Той е голям актьор, но не може да пише „сбогом”. Пише го със „з”. Със сегашния министър на културата сме приятели и му вярвам. Аз по принцип се въздържам от коментар за приятелите си, защото, когато те са еднооки, ги гледам в профил.

- Разкажете за семейството си.
- Имам двама сина и една дъщеря. От известно време съм щастливо разведена, но не се чувствам самотна. Не съжалявам за нищо в живота си. Бившият ми мъж е баща на децата ми и не мога да кажа лоша дума за него.

- Каква е равносметката ви за 2010 г.?
- Мисля, че общо взето се движих по график. Е, има куп несвършени неща, но това означава, че не е трябвало да бъдат свършени през 2010-а. Трябвало е да остане нещо и за 2011-а.

- Кой беше най-големият ви успех за отминалата година?
- Книгата ми се изкупи цялата. Големият ми син работи по специалността си като строителен инженер, а малкият ми син започна работа в ЧЕЗ. Всичките ми деца са добре. Успехите им са ми най-важни.

- През 1985 г. ви приписаха авторството върху акростиха “Долу Тодор Живков”, който излезе във в. “Пулс”. Имала ли сте преди това срещи с Тато?
- Да, танцувала съм с него. Бях му дама през 1977 г. По онова време следвах в Търново, където беше глад и голям купон. Там се научих да се справям с трудностите в живота. Изпратиха ни тогава по-пишещите от Търново в София на литературна конференция. Казаха, че след форума ще ходим в Бояна. Аз не исках да ходя, но Петър Паришков от в. “Пулс” ми каза: “Защо? Кога друг път ще идеш. Качвай се в автобуса! Поне ще видиш резиденцията...”. Съгласих се и отидох. Тодор Живков говори един час без да чете, а след това имаше коктейл. Мина и се поздрави с всички. Чукаше се с чаша с червено вино, от която не отпиваше. Тръгнахме към другата зала и изведнъж ме хвана Панталей Зарев. Насочи ме накъде да вървя. Защо ме беше избрал?! Аз бях облечена като идиот - с ретроградна раирана пола от „Детмаг”, с дебело поло, олющени ботуши и чанта тип торба. Панталей Зарев ми изсъска: „Ще седнете до другаря Живков!”.

- Стреснахте ли се?
- Първоначално не осъзнах какво ми се говори. Изтика ме Зарев на фотьойла и каза: „Другарю Живков, другарю Живков...”. В този момент Първия се обърна към мен: “Аз се казвам Тодор Живков.” “А аз Маргарита Петкова!”, отвърнах. “Какво пишеш?”, поинтересува се той. „Стихотворения”, обясних му. “И аз едно време пишех стихотворения, ама сега пиша само речи! Даже други ми ги пишат, ама аз трябва да ги чета!”, репликира Живков.

- Как стигнахте до танците с него?
- По някое време засвириха танго, но никой не ставаше да играе. В един момент зацепих, че Живков е шефът, който трябва да открие танците, а аз съм протоколната дама. Ужасих се! Точно тогава Живков попита: „Желаеш ли да танцуваме?”. „Ами, ако искате!”, отговорих свенливо. „Аз не умея много добре да танцувам, но ще се старя да не те настъпвам по краката!”, каза той. И ме повлече към дансинга.

- Толкова ли лош танцьор беше?
- Оказа се, че танцува добре и не той мен, а аз него взех да настъпвам по краката. Смешното тогава беше, че всички ме гледаха много завистливо и подозрително. Сигурно са си мислели, че ще прося апартамент.

- През 1985 г. Тато знаеше ли, че всъщност не вие сте автор на акростиха „Долу Тодор Живков”?
- Беше ясно, че не съм аз авторът. Аз не мога да подредя така нескопосано думите. Въпросният акростих е ужасен - бездарно нещо. И въпреки, че беше очевидно, че не е мой, се създадоха безброй главоболия и на мен, и на семейството ми. Подшушваха ми непрекъснато, че може някъде „случайно” да ме блъсне кола. Тези предупреждения ги получавах от писателските среди. През 1988 г., когато случаят с акростиха беше вече поотшумял, имаше конференция на младите литературни творци и Живков нарочно дойде да се снима с мен. Беше му казано коя съм и той си проправи сам път в тълпата, за да ме приближи. Хвана ме за ръката и каза на журналистите: „Хайде, снимайте, бе!”. След това отново имаше маса, на която седнахме за вечеря. Тодор Живков ми намигна леко и заяви: „Ние ги знаем как са нещата!”.

- А с Людмила Живкова контактувала ли сте преди тя да умре?
- Георги Джагаров ми беше кум и ме е запознавал с нея. Той ми даде официално път в литературата. Заложи си главата, написвайки огромна статия за мен в “Литературен фронт”.

Интервю на Цветана Пешунова за „Уикенд”