Маргарита Петкова: Винаги съм наопаки от нормалното

Маргарита ПетковаТя е нито Риба, нито Водолей. Но може би точно затова се чувства като рибка във вода в дълбокото море на поезията. Родена на 21 февруари, Маргарита Петкова е една от най-големите съвременни български поетеси. Тя е автор на стотици прекрасни стихове, както и на над 200 текста на популярни песни. Сред тях са "Иване, Иване", "Бермудски триъгълник", "Болката отляво". Щастлива разведена майка на 3 деца. Завършила е българска филология в университета във Велико Търново. Сега е редакторка към издателство "Захарий Стоянов" и смята, че там е на мястото си. Защото е обърнато към съвременната българска литература - това са Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Георги Константинов и много млади български автори. Маргарита става сензация още с първата си стихосбирка "Дива къпина" от 1983 г. Следват "Писмени показания", "Ненаписани стихотворения", "Решавам аз", "Ивановден" и много други. Аз не съм дисидент и не съм била репресирана по никакъв начин, усмихва се Маргарита. Тя беше нарочена за автор на скандалния акростих "Долу Тодор Живков" от стихотворението "Есен", публикувано на 5 март 1985 г. във в. "Пулс". Ако нещо ме дразни в цялата тази история, то е, че има хора, които още продължават да мислят, че аз мога да бъда автор на подобни простотии, ядосва се голямата поетеса. Но и досега упорито отказва да признае кой точно е този Иван от прекрасната песен по неин текст, изпята от Богдана Карадочева.

- От какво най-много те е страх?
- От земетресение! Изобщо от нещата, които не мога да контролирам или да им се противопоставя по някакъв начин.

- Защо в България често поетите имат незавидна съдба?
- Големите поети имат незавидна съдба навсякъде, не само в България. Завидна ли е съдбата на Пушкин, на Лермонтов, или на лорд Байрон, да речем? От една страна - не, но от друга - да. Завидна е, защото са целунати от Бога, както се казва, но пък при тях има нелепа смърт, физически недъг, неподреден живот, жертви на интриги са. Но именно защото са големи - те са в светлината на прожекторите и по-скоро - под микроскоп за вивисекция. Така е и в България. Например Ботев умира сам и неразбран. Смирненски е покосен от Жълтата гостенка, не защото е пушел, както се опитва да внуши министър Дянков, а от глад и мизерия... Вапцаров - от светлата си вяра в още по-светлото бъдеще. За да се пръкне след години един Марин Георгиев, който да направи псевдокариера на негов гръб. Незавидна е тая съдба, но не за Вапцаров.

- Кое е водещото при поета - да се затвориш, да си си ти, или нещо друго?
- Поетът не бива да се отделя от всички останали хора. Той просто носи един по-тежък товар, или кръст. Всеки има право на избор.

- Какво се случва с личния живот на поета?
- Можеш да се затвориш в кулата си от слонова кост, можеш да плуваш срещу течението и вълните да те бият през зъбите... Вадиш го на показ.

- Може ли да се живее без мъже?
- А може ли да се живее без жени? Можеш ли да ходиш с един крак или да прегръщаш с една ръка? То жените, доказано е, могат да се възпроизвеждат по изкуствен начин, ама нали не говорим за амазонско общество?

- Как ти се получава по-добре - пишеш текст по музика или обратното?
- Обратното, защото аз, общо взето, винаги съм наопаки от нормалното. Стефан (Димитров, б.а.) обаче прави музика по стихотворенията, които аз най-безметежно съм си написала. Не забравяй - "В началото бе словото". Май ти отговорих на въпроса, преди да го зададеш. Естествено, че е било така - много му вярвам аз на Йоан - от кал да е - Иван да е!

- Тук ме прецака, това щеше да ми е въпрос. Не ме интересува кой е Иван, но си мисля, че е някакъв събирателен образ, или пък е Иван Костов? Ще взема и аз да се прекръстя на Иван!
- Ако искаш - да кажем, че е Иван Матанов, и да го обявим за събирателен образ!

- Аз съм за, щото Матанов е голям човек и поет!
- Знам! Толкова обичам поезията му, че понякога се чувствам като неговата самотна жена в дъното на бара. Закачаш се с мен, че ти се е искало да се прекръстиш на Иван, а аз като дива къпина ти връщам топката - един си смени името на Манчестър Юнайтед, така че за Иван едва ли щеше да имаш кой знае какви проблеми.

- Кажи ми как мъжете да живеят с поетеси?
- Мъжете трябва да се държат като мъже с всичко и всички!  Поетесите нямат рима! Но такива като мен хапят изненадващо - притаявам се свита на кълбо и изведнъж, когато най-малко очакваш, тихичко - шат - и е  смъртоносно!

- Добре, ела ме ухапи!
- Не си ме настъпил.

- Защото те забелязвам и не ме е страх от теб, пък и толкова змии съм укротил.
- Ты меня по росту, рыцар пражский! Това е Цветаева. Виж колко е просто!

- Просто е за теб, но как да научим другите да станат по-добри?
- За мен писането на стихотворения е наистина най-лесното нещо  на света. Много по-трудно ми е сега да си бърша печката, защото боба ми изкипя. Много матрИал за кратко време... Но на въпроса ти - то с учене не става, защото Великата дидактика е нещо друго. Сложно ли се изразих?

- Да, нищо не разбрах, но вече изглеждам някак си по-умен.
- Щом казваш. Относно възпитаването - мисля, че бих заложила на  личния пример, но без "ако ти ударят едната буза", тук се придържам по-скоро към Вехтия завет - око за око. Не вярвам в това, дето човек се ражда добър. Има си генетика, а човекът е зоон политикон! (обществено животно, според Аристотел,  б.а.)

- Все пак, зад Иван не се ли криеш ти?
- Не, аз съм Маргарита, а Иван е Майстора! Шах с коня! Но да  знаеш, че не се плаша от майстори, а от калфи!

- Стендал е възкликнал "Мадам Бовари - това съм аз!".
- Е, аз пък съм Маргарита, а калфите - да си знаят мястото!

- Писала ли стихове насън?
- Никога! Сънувам прекрасни цветни и абсолютно осезаеми сънища.  Които на всичкото отгоре често се случват после наяве, като ситуация, като  чувство, като усещане. Сънят е едно от обясненията на дежавюто, а аз съм крачещ  съновник. Щом има сънища, значи за нещо са необходими, тъй като в природата и  Вселената всичко е подредено.

- Каква си се представяш там в сънищата - птица, пеперуда или  нещо друго?
- Сънят, казва Богомил Райнов, е по-малкият брат на смъртта. Тя е единственият изход от този живот и не е въпрос на подсъзнание, а на  неизбежност, иначе си се представям само като Маргарита Петкова. А за нарочването на сънища - да, мога да се събудя и после да си продължа съня, или  пък да си поискам кого да сънувам.

- Какво означава самота за жена, която непрекъснато е ухажвана?
- Никога не съм била в състояние на самота.

- Как пишеш поезия?
- Мога и в кръчма, дори сред най-шумна компания. Това не е  проблем, когато стихотворението е дошло. Защо мислиш, че се пише в усамотение или защото в момента нямаш някого до себе си? Пише този, който може и когато му дойде! Другото не е поезия. Познавам т.нар. колеги, които си държат бележник и молив до възглавницата, сакън да не пропуснат някоя гениална в кавички мисъл, дошла им с напън, или пък насън. Мен, ако гениалната мисъл ме потърси - ще ме намери.

- Ти нали беше барабар Петкова с мъжете?
- Да, това е доказано, обаче сега нещата са - моите мъжове са  барабар мъжете с Петкова.

- Изневерявала ли си?
- На кого? На себе си - никога. Другото не е изневяра. Аз съм  серийно моногамна.

- Колко човека ще се зарадват, като прочетат това?
- Който иска, аз само ще кажа - била съм с истински мъже, правила съм невероятна любов с тях по всяко време! Аз съм реалист човек.

- А аз съм и космосът и ракетата.
- Аз пък съм златната рибка!

- Ми тогава ще ми изпълниш 3 желания.
- Хахх, ако ме хванеш!

Непубликувано досега стихотворение на Маргарита Петкова

NOTA BENE
Мога да бъда Медея.
Резонно е - влюбвам се силно - от раз.
Но не разчитай, сине Езонов, сляпо на моята страст.
Ще ти помогна - много съм умна и безразсъдна до смърт.
Ти ще откраднеш Златното руно, жив ще се върнеш от път.
Ни ще нахраниш хищните риби, ни ще те стигне стрела.
Слаба е Сцила, щърба - Харибда...
(Аз съм ти Лобна скала).
С тебе ще тръгна, защото го искам, не че си толкоз велик.
Знам ти кусурите, знам си предимствата, знам, че животът е риск.
Ако те взема - ще съм ти вярна.
(Не някоя кифла - АЗ!)
Всичко прощавам, само коварството тъпкано връщам - от раз.
Ум ще ти зайде какво умея - сривам и трон, и закон...
Искаш Медея? - На ти Медея!
И... лек път към Аид, Язон.

Димитър Генчев за „Стандарт”