Любо: Роден на същата улица, на която е роден и Емил Димитров - улица “Марица” в Плевен

Любомир КировТой нахлува с черни очила в столично кафене в еретичния за всеки певец час - 11,00. Веднага се извинява, че е с цайси, “защото гледката е страшна!” “Обърнал съм си графика генерално, пич”, оплаква се Любо. Иначе е радостен, че ден след ден все по-малко хора мислят, че фамилното му име е “от “Те”. Всъщност е Киров. Малцина знаят, че певецът от Плевен някога дошъл в София, за да следва в... Художествената академия. Завършил я и може да ти направи примерно... порцеланова чаша. Днес не докосва керамиката и стъклото, които се е учил да обработва. Затова пък от няколко дни е факт първият му самостоятелен албум. Казва се простичко, както и общува събеседникът ни - “Любо 2010”. А това, че едно време пееше “Рейдж ъгейнст дъ машин”, не му пречи сега да има дует с Кеми Тодорова.

- Ще изненадам ли днешните ти фенове, ако припомня как навремето пееше с група “Мистър Уайт” метъл тресни като “Рейдж ъгейнст дъ машин”?
- Ооо. Наскоро бях на някаква “Сиатъл найт” в Студентския град и изпях нещо, май на “Стоун темпъл пайлътс”. Имаше много хора така (вторачва поглед в една точка с увиснала долна челюст - б. а.).

- Но “Те” беше готин проект?
- То си е готино. За мен е нещо добро, което съм направил. Два албума, текстове, мелодии, които съм написал. Но сега, като се замисля, ми е по-добре. Особено вече като завършвам цикъла - 2 г. и нов албум. Щото хората винаги чакат и казват: А, той нищо няма да направи без група.

- У нас винаги е така.
- Да. Но сега ми е добре и даже имам няколко проекта. Като си сам, можеш винаги да избираш: дали да свиря само с Живко Петров пиано и глас; дали да свиря с джаз трио - контрабас, пиано и барабани. В момента пък съм на концерти, които рекламират албума, с цяла банда - с китара, с всичко... Аз харесвам много музика и в мен има всякаква музика. Вече намирам себе си в нещо определено, в което по-убедително да седи гласът ми. В новия албум съм направил един римейк само с пиано на “По първи петли” на Васил Найденов - много хора се изкефиха. Готино е, че с албума обуславям вече само Любо.

- А началото с рок бандите?
- Помня тоя период, щото той беше революционен, групарски. Сещам се как с много голям ентусиазъм се събирахме, пет или дори осем човека ни беше групата по едно време. И си спомням как сме си делили примерно две кафета осем души.

- Турнета, на които накрая не ти плащат.
- Оооо. Имахме едно с някаква водка, след което не ни платиха половината пари. Мутренски години. Но веселбата беше тотална, защото рекламирахме алкохол.

- И имаше “в натура”?
- Да. И мисля, че изпихме повече, отколкото ни беше хонорарът.

- Върнахте ли ги назад?
- Върнахме ги назад - много!

- Търсенето на “аз”-а ли ти беше основното, за да напускаш групите?
- Напротив. Ако търсех “аз”-а, още на втората или на третата година щях да се махна, в пика на групата. А не в това състояние, което е вече инертно. Ако беше от егоизъм, трябваше да е тогава. По-скоро спасих себе си, защото се чувствах... Нямам нищо против групата, става въпрос за моите си настроения и усещания. Ако бях останал, усещах как себе си вкарвам в една инерция. Аз искам да бачкам, да правя някакви неща.

- Егоцентрик ли си?
- Ми не мога да кажа, че съм такъв грозен егоцентрик, но има някаква.... суета. Аз се жертвам за много неща, но ако ще е екипна работа, трябва да е екипна. Ако бях егоцентрик и егоист, щях да си пазя успехите с “Те” и да им се радвам. А не да напускам и да почвам отначало. Много хора остават в нещо, което е сигурно, направено, което има добър аплауз към него. Не и аз.

- Имаме български добри гласове - и женски, и мъжки, в никакъв случай не можем да се оплачем от липса на певци. А защо нямаме голям хит?
- Ами продуцирането е много важно.

- Или няма хора, които да пишат парчета?
- Абе хора има, да ти кажа. И парчета, и хора има. Но на този етап хората, които правят нещо - от поп и рок музикантите, както знаеш, се самопродуцират. Пишат си песните, събират си пари, сами се издават. А артистът не разбира много добре от маркетинг...

- ... от мангизи.
- ... от промотиране. Артистът винаги мисли повече за духовната, идеалната част от нещата.

- Тоест освен за студио, за реклама, ти трябват и пари да купиш добро парче. Така ли?
- И това го има. Примерно в Америка, когато искаш да подпишеш договор с голяма компания, трябва да изпееш парчета на определени композитори, които те одобряват и биха прослушали. Ако е написано от познат композитор, парчето ще бъде чуто. Ако не, няма да му обърнат внимание, освен ако не си нещо супергениално.

- В твоя албум как стоят нещата с музиката и думичките? Като че винаги си търсел текстове с... не просто изсипани думи на хартия?
- Да, да. Ами добре е текстовете да имат някакъв смисъл. Винаги аз съм си ги писал. През годините понаписах и някакви много готини неща за други хора - примерно всичко на български на “Кафе”, на Тони, певицата, едно парче, което смятам, че ми е от най-добрите текстове. Писал съм за някои хора по-добри неща, отколкото за себе си. На Ирина Флорин, на Мария Илиева, Илия Ангелов.

- А музиката в твоя албум?
- Ами Графа има едно парче, Краси от “Д2” го преоткрихме като композитор - това е “Забранена любов”, дето стана със сериала по Нова тв.

- Виждаш ли от вашето поколение, имам предвид теб, Дичо...
- Мария, Графа, Каризма...

- Да. Ти си човек, който винаги демонстрира уважение към предните, към старата естрада. Та ще остане ли от вашето поколение някой като Емил Димитров, Васил Найденов?
- Ами, надявам се. То това не може да се предскаже. Важно е да се прави това, което трябва. Пък после уважението към името мисля, че само идва. То не може да се предизвиква. А реверансът към това, което е преди тебе, е абсолютно нормален. Глупост голяма е да си мислиш, че от теб тръгват всички неща.

- Кажи ми за имиджа си на добро момче, няма те в жълтите вестници нещо. Такъв ли си или много добре се криеш?
- Между другото, колкото повече не се криеш, толкова по им ставаш безинтересен. Аз всичко си казвам, като ме питат нещо. Нямам го тоя - музикален популизъм съм го кръстил, да се усмихваш...

- ... пластмасово.
- Да, а иначе да си друг. А дали стилът е рок или поп, да си добро момче е съвсем отделна история.

- Е, добре де, а кусури? Единия го виждам (Любо пали вече не знам коя цигара - б. а.).
- А, то ми писна. Събрали сме се за едно коледно парче - Орлин Горанов, аз, Васко Найденов, Наско от Б.Т.Р. И пушим. Наско пуши много, Орлин пуши много, аз, а тонрежисьорът излезе и изведнъж гледа някаква опушена стая. И вика: Абе, не ви ли пречат цигарите, вие сте такива певци, не трябва ли да си пазите гласовете?! А Орлин Горанов се обърна и казва: Цигарите пречат много (кратка пауза) на тия, дето не могат да пеят!

- Пиеш ли?
- Пия в рамките на нормалното. Не съм някаква тежка свиня, ама използвам бърбън, ако това питаш. Рокендролът някак си в мене си живее. Едно време, като обикаляхме с “Д2” и “Те” - нали те са рокендрол банда, пък ние сме поп - при нас купонът течеше доста по-буйно и тогава Кърнев (Митко, китаристът на “Д2” - б.а.) каза: Копеле, всъщност вие сте рокбанда. Те си бяха легнали, а ние все още се разхождахме с някаква бутилка из коридора. Та рокендролът е по-скоро състояние на духа. А, исках да ти кажа, че тези надграждания на образите с този пиар, с който вече се изкриви всичко... При мене тоя момент никога не го е имало.

- Е, да ти се показват циците случайно на всяко участие, си е жив пиар.
- Да, и то какъв?! При мен няма скандали излишни и надграждане. Мисля, че ако пееш готино, ако има музика, ако има някакво отношение и някакъв дух в това, което правиш, то си работи и без да имаш порноклип в интернет. Моята цел е точно такава: да докажа по някакъв начин, че музиката е самодостатъчна.

- Можеш ли да живееш от това?
- Ами засега успяваме. Дори в кризата друга работа не съм вършил, което е направо героизъм.

- Имаш ли време да си ходиш в Плевен, там имаш ли някого?
- Да. В Плевен се прибирам доста по-често, защото баща ми почина преди година и половина. Майка ми е там и й беше доста трудно, малко паднаха отговорности върху мене.

- Вярно ли жените в тоя Плевен са толкова сговорчиви? Или само им се носи славата?
- Ами, сговорчиви са, да... да, да! Като се прибирам, виждам, че и новите поколения не изневеряват на тоя лаф.

- ... На традицията. Познаваш ли примерно Румен Петков?
- Не. Но съм роден на същата улица, на която е роден Емил Димитров - улица “Марица”, на майка ми къщата е там. Вече я прекръстиха на улица “Емил Димитров”. А пък сега скоро с Емо Димитров-младши се задейства организацията на един проект, много интересен - да изпеем аз и Орлин Павлов парчета на Емил Димитров. Да се реновират старите песни.

- Чувстваш ли се успял?
- Това е много имагинерно. Успех за някои е да изкарат няколко милиона. Аз се смятам за успешен, защото имам лукса да правя точно това, което искам. Такова постижение - да се занимаваш и да се радваш на това, което се случва - мисля, че е много голямо. Успешно е да останеш над 10 г. в пространството. Дебютът всъщност се оказа много по-лесно нещо. По-трудно е да изведеш себе си във времето и да можеш да влияеш по някакъв начин и да съществуваш в музиката. Като личност, а не само като забавлител.

- Забавлител?
- Да, щото има и забавлители, а има и хора, които променят света с музика.

Интервю на Стефан Миланов за вестник “Труд”