Кристиян Бояджиев: Бързо хранене е завладяло и музиката ни

Кристиян Бояджиев-Г-н Бояджиев, време за музика ли е днес?
-Музиката изобщо не се интересува от нашите проблеми, повечето от които сами създаваме. Затова не притежавам самочувствието да определям нейното място и време. Тя, музиката, съществува и без нашата „активност”. Иначе – в нашия пресметнат свят музиката е най-добрият начин да продадеш нещо: стока, идеи, илюзии. Имаме наглостта дори самата нея да търгуваме!

-Защо днес няма български шлагери като „Бяла тишина” или „Нека да е лято” например ?
-Защото вече са създадени. Днес съществуват хиляди парчета – еднодневки, песни с кратък живот. Никнат хиляди нови изпълнители, за които едва ли някой си спомня 3-4 г. след появата им, какво остава да оставят следи в продължение на 4 или 5 десетилетия. Бързането е толкова голямо, че няма време певците и певиците да бъдат обявявани с пълните им имена, а само с малките! Fast food е днешната емблема, „бързо хранене” във всяко житейско измерение, затова обществото едва ли изпитва потребност от нови „евъргрийни”. Но у мене продължава да е живо убеждението, че не сме се насладили на създаденото отпреди, че не сме прозрели сътвореното дотук, за да искаме нещо ново, при това – с претенция!

-Известен факт е, че първият носител на наградата „Златният Орфей” е баща ви – композиторът Атанас Бояджиев за „Сън сънувах” в изпълнение на Маргрет Николова и Кирил Семов. Как се почувствахте, когато години по-късно вие получихте това признание за песента „Близо до мен”?
-Скептикът у мене се събужда и се явява в такива случаи. Чудо е, че на същото място получих два пъти статуетката „Златен Орфей”, първия път, поднесена от Вили Казасян, втория – от Морис Аладжем, като председатели на журито. Да бъдеш отличен в най-голям конкурс е безспорно събитие, а това, което си помислих по време на получаването на наградата през 1992 г., бе, че песента „Близо до мен” хармонично се родее в някаква степен със „Сън сънувах” на баща ми, без това да бъде нарочно търсено, и почувствах удовлетворение, че пътят ми продължава в сходна посока...

-Работили сте с Лили Иванова. Как попаднахте в обкръжението й?
-Тя концертираше с трио „Бутик”: Асен Гаргов, Кирил Йорданов - Киката от Бигбенда на радиото и пианиста Александър Кипров. Сашо обаче беше в скандинавските страни. Лили започваше турне из страната и ме ангажираха като пианист, по първоначална препоръка на поета Александър Петров, доколкото знам. Този ангажимент ми приличаше на бойно кръщение като изпълнител. Дотогава бях свирил предимно в студийни записи и на участия пред публика, конкурси, но предимно по една-две, до три песни. Тук вече ставаше дума за сериозна работа, с богат репертоар. И то с Лили Иванова! Бяхме само трима души. Дотогава не познавах Лили професионално. Попаднах сред аурата на велика изпълнителка, излъчваща живот, енергия и необяснимо, върховно знание за онова, което прави.

-С Михаил Йончев също сте работили много. Защо сега не пее този човек, въпреки прекрасната си физическа форма?
-Важен и хубав период за мен е работата ми с Мишо Йончев, която продължава и до днес, в по-спокойно темпо. С Михаил Йончев и песента ни „Не го прави отново” получих за втори път Голямата награда на „Златният Орфей” през 1996 г. Сега не е просто в чудесна форма, той е в страхотна форма. Когато записвахме с него отново песента „Вяра, надежда, любов”, той я изпя пет пъти по-хубаво, отколкото 15 г. по-рано. Не пее, защото вероятно не получава покани за участия у нас, а не защото не може. Освен това той пътува в чужбина, където има твърде много ангажименти, и се опитвам да не го изпусна! Впрочем чуйте как Михаил Йончев се изяви и пя на моя юбилеен концерт „Все още” в първо студио на БНР и преценете сами в каква форма се намира и дали ще има участия и занапред.

-Продуцент и аранжор сте на една емблематична песен от началото на демократичните промени. От висотата на отминалите години как бихте коментирали въпроса за партийните шлагери?
-Така, както съществуват спортните отбори, и песните на техните агитки ще ги има, докато ги има отборите – така и партийните песни ще ги има, докато съществуват партиите. Но след като преди повече от сто години арии от опери на Верди са се пеели масово от свободолюбивите италианци против чуждия гнет, а и в по-ново време песен на „Бийтълс” периодично у нас бива размахвана като байрак на протеста, без нейното словесно съдържание да дава основание за това, означава, че когато им притрябват партийни шлагери, хората си ги намират. Сигурно така ще е и занапред!

-Как ще коментирате поговорката “Който пее, зло не мисли”?
-С анекдотичен каламбур: „Аз не пея – зло ли мисля?!”. В наши дни мнозина пеят, но състезавайки се, борейки се в куп надпревари, конкурси, викторини, „риалитита”, „шоута”, изкушения и прочее предизвикателства, „пеят и зло не мислят”, както се твърди в поговорката. И сигурно доброто побеждава. Надявам се.

-Най-скъпата ви награда?
-Най-голямата награда за мен е онова, което ми се случва днес. Това е красивото тайнство на звуковата, музикалната реалност (не съм сигурен в думата „реалност”). Не бих искал да си обяснявам или да разбирам механизма на създаването на музика. Щастлив съм, че съм част от необясним за мен процес, който по навик наричаме творчески, но сещаме ли се кой тук е Творецът? Чувствам се приятно и изпитвам моментната радост от музиката, идваща чрез мен. Това е изключителна благодат и награда, която няма материален израз. Мисля, че материалните награди са хубаво нещо, защото в живота и те ни дават стимул. Понякога, дори необходим. Но пък такава е и природата им, че остават в миналото! В мига, в който ги получиш, те вече са зад теб. А да живееш с миналото – не е добра идея... В своите „Фрагменти” Атанас Далчев ни казва: „Нищо не изглежда по-остаряло от това, което е било ново вчера”.

Интервю на Светослава Георгиева за "Над 55"