Константин Казански: Останах в Париж заради мафията на композиторите

Константин Казански- Все по-често се завръщате у нас - София е мръсна, пътищата в дупки, ред неуредици, а вие доброволно идвате в хаоса, след като 40 години живеете в Париж.
- Бях отписал България от личната си карта - никой не знаеше, че ще има 1989 г. За мен този свят беше изтрит и 20 години живях с мисълта, че няма да го видя отново. Това не ме е тормозило - в Париж срещнах не по-малко интересни българи, отколкото в София. Запознавах се с много хора, които минаваха в Париж - Марин Върбанов, Георги Чапкънов, Люба Енчева - десетки са. И не съм имал никаква носталгия. Като започнах да си идвам в България от 1991 г. насам, светът се беше променил. Тогава разбрах, че не просто сме се променили, а сме други. Написах песен, която влезе в "Писма от Париж": След двадесет и пет лета и кусур / на двадесет и пет лета по две / със ореол от четвърт век прокуда / не сме се променили, други сме. Наистина хората се бяха променили. Или аз. Усещането, че тук не може да се разменят идеи, а трябва непременно да се спори и да се убеждава другият, ми беше много чудно. В Париж посрещах българи, но ние разменяхме идеи. А тук се оказа изведнъж, че дори с най-близки хора аз трябва да заема някаква позиция и да спорим.

- Обмислено ли емигрирахте?
- Абсолютно случайно. Аз не съм бягал, а просто останах във Франция. Преди това работих в Белгия с оркестър от български музиканти. Бяхме четирима и на двама от посолството отказаха да удължат визите. Трябваше да се върнем в България, а за мен всичко бе затворено - радио,телевизия.

- Защо?
- Някои от тези, които са затваряли вратите, са още живи, не съм ги питал. Ангел Заберски е човекът, на когото дължа кариерата си. И ако ми е затворил после вратите на радиото, донякъде бе обяснимо. Преди мен ги беше затворил отчасти и на Борис Гуджунов. Не съм бил първият. Аз вече имах собствен оркестър, исках да пея и мои песни, което не срещна одобрение. За разлика от други аз не направих хит нито една българска песен, докато Георги Минчев например стана известен с "Бяла тишина". Може би хората са запомнили донякъде песента на Заберски "Поне едно писмо", която изпях. Не ми даваха и авторски песни и аз станах известен с кавъри на Адамо. Исках да пея Азнавур, но Заберски ми каза - Адамо ще правим. Адамо за мен беше по-малкото зло. За композиторите бяхме някакви цаци. С мен не се случи това, което се случи с "Щурците", с Жоро Минчев или с някои песни на Стефчо Воронов.

- Но стартът ви е бил страхотен. Бъркаха ви с Емил Димитров, имахте една интонация, силни и хубави гласове.
- Дължа изключително на Заберски. Той пусна 5-6 мои песни в популярното радиопредаване "Мелодия на седмицата" и те веднага оглавиха класациите. За три месеца станах известен. "Една любов", "Викам твоето име", "Тези чудни очи" на Адамо се появиха една след друга. По-късно дойде "Малък принц", както и песента на Заберски "Поне едно писмо". Тогава бе прецедент. Французите му казват матракаж, т.е. набиване. Вероятно съм първият певец, набит по този начин на публиката с въртенето на песните ми в ефира.

- Как изглежда животът от Монмартър?
- Малко като родния Свищов - с много баири и с река.

- Прекрасно е стихотворението, което сте направили в писмата за Свищов.
- Мерси. Аз си обичам много родния град. Имах великолепно детство. За мен беше душевно изпитание да напусна цивилизацията, която се казваше Свищов, и да дойда в София. Тогавашният Свищов си беше Европа. С всичките професори и лекари, завършили по четирите краища на света. По улиците се говореше френски, немски, руски, турски, гръцки, арменски. Свищовските лозя, академията, читалището, театърът, пианата по къщите... Какъв концентрат на дух, поминък и култура.

- За емигрантството ви нищо не се чу навремето.
- Не съм се чувствал емигрант. Вкъщи ми говореха на френски още от дете. Първата азбука за мен е латинската. Но съм местен патриот. Това, че съм поставил родителите и брат си в неловка политическа ситуация, не значи, че съм се чувствал емигрант. Но винаги съм бил аматьор в това, което правя. Не съм учил никаква професия, нямам тапия за нищо и подхождам аматьорски - не се меря с останалите, а със себе си. В Париж много бързо заживях спокойно, както съм живял като дете в Свищов. Трябваше ми време, за да може да си паснем с града. Другото - да си известен, вече го бях познал. Това е нож с две
остриета.

- В Париж вероятно водещо е било творческото любопитство?
- Не знам дали е по-добре, но се получава различно. Французите казват - трябва да има от всичко, за да се получи един свят. Има място за професионалиста, аматьора, дилетанта, некадърника, че даже и за чалгата трябва да има. И понеже не е имало чалга в България няколко десетилетия, затова сега е в повече. Ако е било естествено явление, нещата отдавна да са уравновесени.

- Разкажете за кабаретните си години и за хор "Казански"?
- Каквото правех в Париж, не е било по моя инициатива. Имал съм случайности, и то щастливи. В началото бях написал малко френски песни, в няколко издателски къщи проявиха интерес към мен, но не до степен да се завъртят. Аз бях изпълнител на 60-те, когато се лансираха хора със собствено амплоа, а не само хитове. Но годината бе вече 1971-а и лансирането на такива като мене - с авторски песни без амбицията за хитове, бе рядкост. Случайно тогава собственикът на единствения български ресторант - "Българско село", ме посъветва да се завъртя към руските кабарета. Нямах и хабер що за чудо е това. Там работих три години и половина. Започнах с мои песни по текстове на руски поети. Но много скоро циганската певица Соня Димитриевич ме привлече да й акомпанирам. След това работих с Валя и Альоша Димитриевич, осъществих реализацията на последните им плочи - аранжименти и артистична дирекция. Те бяха и си остават най-известните руски цигански изпълнители в света. А аранжиментите, които бях направил за Альоша Димитриевич в средата на 70-те, се копират сега и в Русия. Хор "Казански" се появи през 1987 г. след смъртта на всички тези изпълнители, с които дотогава работих. Той не е цигански хор, а приумица със съпругата ми Вероник. Ние нямахме намерение да представяме циганските песни. Предложили на съпругата на Висоцки - киноактрисата Марина Влади, да пее в Монте Карло на 6 януари за руската стара Коледа, но тя отказала. Каза ми: "Обади се на Бернар Лион (артдиректор на всичките празненства в Монте Карло), ще ти направи програмата. Бях ходил там с цигулари, но сега Лион рече: "Всеки път цигулари не може. Нямате ли нещо друго?" Предложих му гшгански хор - 6-7 момичета, седнали в полукръг, мъжете отзад - без никакви дайрета, а в черни рокли и смокинги пеят класически цигански песни, както е било през ХIХ в. Хареса му, правихме го не една, а десет години.

- С Висоцки как се срещнахте?
- Пак случайно. След Булат Окуджава и той бе получил уж разрешение официално да запише плоча във Франция. Висоцки и Марина Влади са искали да се запише нещо нестандартно, което не са могли да направят тогава в СССР. Споделили на три-четири места за това какво искат. "Търся някой като онзи, който работи с Димитриевич", казал Володя. Този бях аз. При първата ни среща трябваше да извадя само хармонията в началото, а после направих цялата реализация на плочата - аранжировка, артистична и музикална дирекция. В книгата си със спомени за Висоцки "Владимир или прекъснатият полет" Марина Влади разказва за тези митични записи. За микса накрая Висоцки пристигаше в 4 сутринта с 14-ото кафе и третия пакет цигари и питаше къде е пистата с неговия глас. Карах го да излезе. "Понял, понял", казваше той и затваряше вратата. Така работихме три негови плочи. Четвъртата бе записана само за 24 часа. Тя е единствената,  върху която съм имал пълен карт-бланш.

- Как Висоцки ви стана кум?
- Той създаде по-дълбоки отношения от приятелските - роднински, които си продължиха докрай. Висоцки живееше вкъщи, имаше ключ, влизаше и излизаше, когато си иска. Тогава не пиеше. С Вероник насрочихме датата за брака символично на 13 януари - руската Нова година. Володя пристигна от Москва, за да записва. В същото време бе промоцията на плочата на Альоша Димитриевич. И се получи едно тичане между двамата и нашата женитба. Освен това кумът спеше вкъщи, защото в техния дом, в който преди живеех, бе поетесата Бела Ахмадулина със скулптора Борис Месерер.

- Това са големи имена.
- Те също са хора.

- Щастливец.
- За щастие не знам, но привилегия - да. Имахме интересна случка с Ахмадулина в кабаре "Распутин", където пееше Альоша Димитриевич. Тя, която пише много хубаво, явно не е слушала внимателно предишните песни и вика: Но, чакайте, що за руски е това, на който пее. Дайте да му напишем порядъчни текстове. Тогава Володя каза гениалната фраза: "Не тронь! (Не докосвай). Ако го напишеш, това вече няма да е Альоша Димитриевич."

- Как се запознахте с Вероник?
- През 1972 г. направихме трио с Лъчезар Ошавков и едно русначе и търсехме певица. Казаха ни, че в кабаре "Шехерезада" пеела 17-годишната внучка на Ница Кодолбан - най-известния цимбалист в света. Баща й пък бе прочутият пианист Ники Кодолбан. Там я видях за пръв път. Пееше интересно, но беше малко недоволна от оркестъра, а баща й и дядо й акомпанираха. Три-четири години по-късно се взехме с Вероник. Тя ме извика да й акомпанирам с китарата за тв участие. Тогава открих, че всичко циганско, което знам, далече не е достатъчно. Бях минал школата на Соня Димитриевич, която не умееше да чете, нито да свири, но при нея изкарах цял цигански факултет. Тя ме освободи от абсолютно всички комплекси - фалшиво пеене, ненастроена китара, всичко, което в България ми бе насадено. Години по-късно минах и през школата на Вероник. Между нас се получи духовна близост. Двамата рядко сме съгласни с това, което искаме, но почти винаги сме на обща вълна какво не искаме. Тя не ме четка с комплименти, а си има свои изисквания, които следва. Това ми харесва. Ако някой си мисли, че съм талант, Вероник ще го разубеди за 5 минути.

- Вие сте първият българин, пял в зала "Олимпия".
- Покани ме семейството Кокатрикс - руски евреи, собственици на залата. Директорът Жан Мишел Борис чу наша репетиция, хареса ни и предложи да продуцира концерт на хор "Казански".

- Къде още сте имали концерти?
- В кралската църква в двореца "Версай", в голямата зала на кралската консерватория в Брюксел, втората след Нотър Дам църква в Париж "Св. Евстахий", във фестивалния палат в Кан, на турне в Бразилия и т.н.

- В шоубизнеса засичали ли сте се със Силви Вартан?
- Никога не се е случвало. Но тя е първият българин, изнесъл не един, а десетки концерти в зала "Олимпия". В началото имах бегло запознанство с брат й Еди и с Джони Холидей, не повече.

- Като отидохте в Париж през 1971 г., реагира ли нашата власт?
- Пуснаха баща ми на стенографски конгрес в Брюксел, вероятно, за да ме убеди да се върна. След което спряха да го пускат. Кореспонденция не съм поддържал освен с тези, които искаха. Сега вадят досиета. Няма да отида да чета кой какво писал за мен.

- У нас все ви връщат в 60-те години.
- През 60-те години материализмът не бе на първи план и това е същественото. Тогава целта не беше да се успее, а да се изявиш. Много мразя да ме питат дали съм успял. Ние бяхме десетина, а хиляда кандидатстваха да влязат в студиата. Какво значи да си успял? Важното е това, което днес ти нямаш, да има човекът до теб - кутия цигари или бутилка вино, все едно. Сега имам и цигарите, виното и отвън ми е колата... Ние не сме мечтали за тези неща. Важното е един да има магнетофон KB 100, за какво ни е на нас друг, като можем всички да слушаме песните на него. Един да донесе цигари, стига. Това бяха 60-те години.

- Но на 22 години имахте собствен оркестър.
- Да, великолепни момчета от Пловдив, но също луди глави. Трябваше да се внимава някой да не пострада, както стана със Сашо Сладура. Аз не съм имал някакво политическо отношение към нещата, проблемите ми бяха с мафията на композиторите. В прагматична епоха това се обяснява лесно. Те бяха сто души, които деляха една пита. Ако всички тези таланти, млади творци като мен начело с Емил Димитров, искаха да пишат свои песни, от тази пита щеше да има по-малко за тях.

- Вярно ли е, че пръв сте направили френски текстове за Емил?
- Да, бях на 17 години, когато написах текста на "Само тази нощ" на Емил. Великолепната Милка Янакиева - известна драматична артистка и изпълнителка на стари шлагери, ме изпрати при него. Емил ме прие любезно, хареса му текстът, искаше да му го преведа, защото говореше донякъде френски. След 3-4 месеца получих телеграма от някой си Васил Андреев да му се обадя спешно. Разбрах, че пише текстовете на Емил. Искаше да прави концерти в зала "България" около Нова година и аз да участвам, но не стана. Около месец и половина бях в тайфата на Емил Димитров. Това бе през 1962 г. Години по-късно вече в Париж Емил и Васил Андреев идваха с голям шевролет. Нашите пращаха по тях конфитюри. Поддържахме контакт до края на 70-те, след това почти спряха да идват.

- Вярвате ли, че може да напълните зала "България" или НДК?
- Не, миналата година направихме с актьора Стоян Алексиев от Народния театър авторския спектакъл "Роден в Европа, на нашата улица". Имаше 6 представления за три месеца. Тук системата, по която се работи, е много сложна. В "Сълза и смях" искаха да ни впишат в програмата, но не мога да стоя година, за да играя един път на месеца.

- Семейството ви е тук?
- Майка ми наближава 91 година, а баща си изгубих преди 4 г. Вече гледам да идвам по-често за по-дълго. Родителите ми са светии, изтърпяха цялата ми лудост да не ходя по улея, по който ходят другите. Аз съм им отровил живота в определена степен. Логичното щеше да завърша външна търговия, както те искаха. Израснах в университетска среда, баща ми бе в свищовската академията, а после в ХТИ и нямам предубеждение към дипломите. Колкото повече дипломи има, толкова повече те се обезценяват. Ефектът е бил, когато в България е имало 20 професори. И на които им знаем и до сега имената. А не като днес 2000. Да се създаде общество, в което човекът без диплома няма перспектива, е една идиотщина. То е като златото, което Христофор Колумб носи от Америка. Това е разбило икономиката на Европа за три века. Разбило е и манталитета на хората. Защото в крайна сметка многото злато пак не е решило проблемите на обществото. Тъжно е да чуеш от музикантите, които идват във Франция, първо какво са завършили. Ако това не ти е амплоа, не ми вършиш работа, без значение каква диплома имаш.

- Семейството ви е тук?
- Майка ми наближава 91 година, а баща си изгубих преди 4 г. Вече гледам да идвам по-често за по-дълго. Родителите ми са светии, изтърпяха цялата ми лудост да не ходя по улея, по който ходят другите. Аз съм им отровил живота в определена степен. Логичното щеше да завърша външна търговия, както те искаха. Израснах в университетска среда, баща ми бе в свищовската академията, а после в ХТИ и нямам предубеждение към дипломите. Колкото повече дипломи има, толкова повече те се обезценяват. Ефектът е бил, когато в България е имало 20 професори. И на които им знаем и до сега имената. А не като днес 2000. Да се създаде общество, в което човекът без диплома няма перспектива, е една идиотщина. То е като златото, което Христофор Колумб носи от Америка. Това е разбило икономиката на Европа за три века. Разбило е и манталитета на хората. Защото в крайна сметка многото злато пак не е решило проблемите на обществото. Тъжно е да чуеш от музикантите, които идват във Франция, първо какво са завършили. Ако това не ти е амплоа, не ми вършиш работа, без значение каква диплома имаш.

- Издадохте прекрасна стихосбирката "Писма от Париж"? И към нея има ли музикален диск?
- Предвиждаше се, но не можах да го финансирам. Записах песните в студио в Париж, а книжката безплатно направи издателството към СУ.

Нещата от живота
Музика: Румънска лаутерска и Шопен
Писател: Флобер, Стефайн Цвайг
Питие: Шампанско
Гозба: Риба, особено дунавска
Спорт: Не
Вреден навик: Тютюн

Интервю на Николай Москов за „24 часа”