Кирил Икономов: Обидно ми е, че норвежки композитор ще представя България на Евровизия

Мая Нешкова и Кирил ИкономовКирил Икономов е създател на легендарния "Оркестър Благоевград", чиито хитове вече 30 години са евъргрийни. Бизнесменът със страховита воеводска визия всъщност носи душа на средновековен бард, в която се влюбва дори столичанката Мая Нешкова. Българската Лепа Брена загърбва трио "Обектив" и Вили Казасян и избира Кирил Икономов. С него разговаря Славей Костадинов за вестник „Шоу”.

- Кирчо, откъде тръгна твоята приказка?
- От невероятните ми родители. Изгладуваха живота си в името на двама братя и две сести. Още от малки ни казаха - деца, гладни и голи ще ходим, но ще ви изучим. Не знам как успяха, но го направиха. По едно време и четиримата учехме в четири различни града в четирите краища на България. Как се издържа такова семейство!? Как се пращат чувалчета с дърва, колети, парички? И до днес не мога да проумея как го направиха. Още се просълзявам, като си спомня колко мъчно им стана, когато разбраха, че мия чинии в мензата като дете в музикалното училище за едната храна, без никакви пари. Миехме заедно с днешния шеф на Зоологическата градина Иванов. Контрольор ни беше бъдещият министър Георги Петканов, но и той беше мил тави и чинии, преди да се „издигне”. Някои може да имат резерви, но аз пазя най-хубави спомени за него. В общежитието на "Мария Луиза" пък бяхме компания с Вежди Рашидов, Димитър Рашков, Николай Янакиев, Пенчо Лозанов - все големи творци. Най-близък ми беше Вежди - със здрав дух и здрава подложка зад себе си. Майка му почина, но преодоля мъжки тежката травма. А за мен истинската консерватория беше циркът. Проф. Емил Янев видя, че има нещо повече у мен, композиторски заложби, и ме дръпна още в трети курс. За мен истинската "академия" не беше Консерваторията, а беше циркът с невероятните музиканти от "Оптимистите", с Вили Казасян, който, честно казано, не беше от най-леките ни музиканти, Дечо Таралежков, Димитър Ганев, Морис Аладжем, Данчо Капитана. Тогава бях на 20 години и оттогава пътувам. По това време оркестърът беше сърцето на цирка.

- Не ви ли дотегна чергарският живот още от онова време?
- Напротив. Даже ми липсва. Това беше най-хубавият ми период, преди да се сблъскам със софийската музикална мафия. Животът във фургоните и на сцената е нещо изумително. Имаше толкова комични и весели неща, че няма как да ги забравиш. При всеки гастрол на последното представление всеки можеше да прави номера на другия. Имаше страхотни находки в това отношение. Няма да забравя как на един илюзионист на финала на коронния му номер от кутията вместо пуделите му сложили едно грамадно куче. Отваря се и отвътре лениво се измъква най-голямото и най-мързеливото куче, от тия, дето пазят цирка. А с тия шимпанзета толкова сме се бъзикали... Като застанат пред оркестъра и почнеш да им правиш определени знаци, почват да повтарят и правят такива щуротии, че сме се напикавали от смях. Имаше едно шимпанзе, което се беше влюбило в един от нашите саксофонисти - Илко, страхотен музикант. Извеждат си ги животните, и понеже винаги трябваше да минат покрай оркестъра, а саксофонистът е най-открая, тая огромна маймуна при всяко излизане спираше до него, обгръщаше с огромните си лапи главата му и го целуваше право в устата. Мляскаше го, но оня търпи. И на едно последно представление решихме да скроим номер на маймуната. Подменихме саксофониста открая с друг. Излиза шимпанзето, прегръща го и като надуши, че не е Илко, направо откачи, разбесня се и щеше да изпотроши цирка. В Гърция пък сме в град Солос. Пристигаме вечерта. Мечкарката влязла да нахрани мечките, но бърза да излезе и да ергенува и не затворила добре вратите. Прибираме се ние, подпийнали, смях, крясъци. Работниците още слагат пилоните, разпъват шапитото, а ние викаме и се кикотим на средата на манежа. И изведнъж чуваме едно страшно мечешко „грух-грух". Мечките се събудили от шума, понатиснали повечко вратичките и една по една в нишка към нас. Това в два през нощта. За части от секундата всички изтрезняха и не се видя кой кога прескочи оградите, как всички се изпокатерихме за нула време върху паметниците и дърветата в гробището, щото то беше точно до нас. От суперпияни станахме суперкатерачи.

- Нали са дресирани?
- А! Мечката и да те обича, може да те разкъса, без да го иска. Имаше там и една гризли, страшно животно, и братя Мечкарови много си я обичаха, но бяха принудени да я застрелят, защото тя не знае да прегръща. Беше прегърнала синчето му с тия нокти му беше откъснала мускула на рамото и окото му почти извади. Затова и приказката за мечешка ласка не е случайна...

- И колко време така, с цирка?
- Около три години. Вече чувствах, че съм готов да направя оркестъра. Събрахме се и решихме, че най-подходящото място е Благоевград. В началото беше супертежко, живеехме по 8 души в апартамент, заедно с оперните певци, защото тогава Пламен Карталов пък създаваше Камерната опера. В началото оркестър "Благоевград" беше без Мая. Тя беше в "Трио Обектив" и точно тогава беше издържала конкурс за солистка на биг-бенда на Вили Казасян, но тя предпочете Благоевград.

- Как успя да я убедиш?
- Тя сама разбра, че при Вили няма да е Мая. Там не можеше да се развива, кога щеше да направи свой стил и физиономия. А ако говорим без скрупули, Вили Казасян не беше кой знае какъв музикант. А ние създадохме това, което искахме - свой стил и облик на фолклорна основа. Никак не беше лесно. София ни посрещаше на нож. Не говоря за певците, а тези които ръководеха бизнеса. Така загинаха страхотни групи - оркестър "Бургас" едва ли успяха да запишат и едва-две малки плочи. Няма да забравя група "Паралел 42". Страхотна! Бориха се година-две и приключиха. Смазаха я софийските рокгрупи тук. Още с появяването й побесняха. Седнал сега Кирил Маричков да ми обяснява колко репресирани били. Ами че за тях всички врати бяха отворени и не даваха пиле да прехвръкне, даже да се чуе за друга рокгрупа не даваха. Не коментирам и ФСБ, на които им се даде всичко наготово и оставиха зад гърба си една кръгла нула. Имаше там само един страхотен музикант - Пепи Славов, но той си отиде огорчен. "Сигнал" бяха уникален състав, но само те си знаят как пробиха. А нашето си беше истинско чудо. С цената на страхотна работа. Виж певците, всички искаха да работят с нас. Неслучайно Емил Димитров 1982 г. разпусна „Синьо-белите" и дойде при нас, защото виждаше, че сме оркестър с перспектива. Цяла година беше щатен служител при нас заедно с Васил Андреев и Мариета.

- Мит ли са слуховете, че Емил преди излизане на сцената „опъвал" минимум 200 г водка за отскок, както се казва?
- Да, за отскок опъваше. Но като излезеше на сцената, нямаше никакви простотии. Сега, Емил, че пиеше, пиеше. Но при нас правеше запоите само когато не се работеше. Иначе, виж, при турне всеки ден по два-три и дори четири концерта ги изкарваше без проблеми. Е, това не може да нямаш до себе си шишето с уиски, с водката до себе си. Не може да не глътнеш 50 грама преди концерт, както се казва, за релакс. Алкохолът си беше просто „клинична пътека" още по онова време, по която минавахме и аз, и Мая.

- Гей или бисексуален беше Емил Димитров?
- Той беше бисексуален, но гей - не! Специално при мен имаше дисциплина и Емил се съобразяваше с това, никога не е имало извращения, защото знаеше, че не прощавам. А Васил Андреев беше невероятно духовит човек. В обръщенията си между нас държеше да му викаме „Баба Василка". След една година Емил Димитров отново събра „Синьо-белите" и веднъж се срещнахме на едно турне в Плевен. Бяхме в един и същи хотел. Емил тогава беше в период на запой от два-три дни и получи криза. Всички бяха сигурни, че е получил кръвоизлив в стомаха. Той се довери единствено на мен и брат ми и с носилка го закарахме до линейката и оттам в болницата. По пътя ми стана ясно, че на Емил му нямаше нищо - просто преспа няколко часа, избяга от болницата и изкара концерта си. А докторите - готови да го режат, заблудили се от черните изпражнения и се хванаха за скалпелите, но аз знаех, че това е от кока-колата и фъстъците и накрая те се съгласиха с мен. Беше и комично, и драматично. Емил се събуди след няколко часа и първите му думи бяха: "Къде е водката?"

- Би трябвало да сте опознали отблизо и Парцалев, след като сте ошетали куп сцени в съвместни гастроли? Той как релаксираше?
- Бай Жоро беше най-гениалният артист! С него сме работили страшно много. Гилдията е грешна към него и до днес. На всеки е помагал. Но ако знае каква черна завист го преследва и след смъртта му, ще се обърне в гроба. За да разбереш кой е Георги Парцалев, ще ти разкажа един епизод. По новия градоустройствен план на родния му град Левски трява да съборят къщата му. Той отива предишния ден с майка си. Изчистват я перфектно до последната прашинка. Сядат, пият по едно кафе, излизат и повече не се обръщат. След това минава багерът. Разбираш ли каква личност беше той? Той беше гений и институция. Излиза и две минути мълчи на сцената, ние отзад оркестъра умираме да се кикотим, а народът откача и направо се търкаля по земята. Докато Парцалев проговори, народът направо се е смлял от смях. Или обратното - излиза и веднага почва да говори и още с първата си дума хвърля на земята и публика, и окестър на земята от смях.

- Вярно ли е, че доста страдал от подмятанията за сексуалността му и след такива подмятания се усамотявал, втренчен в чашата си с уиски?
- Не от това страдаше, а от завистта. Беше единственият, който си признаваше, че има сексуални отклонения и не е имал комплекси от това. По-мъжко момче от Парцалев не познавам. Жоро нямаше празни и лигави приказки. Като свърши концертът, идва винаги изтупан, перфектно изгладен, оправен, прическа, всичко.

- И с ланците и златните пръстени?
- Да, и с тях. Сяда на масата и пита - сега, момчета, кой какво иска. Който каквото иска се носи, че и отгоре. И почва да омайва оркестъра с нещата от живота, с професионалните си тайни, открехваше ги на всички сценични мурафети. В една вечер с Парцалев ще научиш много повече, отколкото от един професор от театралната академия, особено днес. Идва време за плащане и, а си  посегнал към джоба си, той веднага рипва: „Кой си ти, че да плащаш, бе! Бай ти Жоро, той ще плаща, бе! Като станеш като бай ти Жоро, тогава ще плащаш". Всички знаеха, че където е Пацо, там има хляб, всички са печелили около него толкова пари и пак му завиждаха. Днес ми е обидно, че според новия регламент 50 синодални музикални старци по кой знае какви критерии определиха Миро за лицето на България пред "Евровизия". Това иначе симпатично момче Миро отива да представя България. Обидно е. Подменени са ценностите. България се представя с норвежки композитор, 'щото родните педеруги са преценили, че пътят към успеха е да се вържат с кой знае коя норвежка педеруга. Не ме интересува с кой норвежки педераст ще се свърже Миро, не ме интересуват текстовете, но меките китки в българската естрада естрада трябва да ядат бой с тоягата през ръцете. Защото това означава, че някоя мека китка е заела мястото на даровита дясна китка. И, както и да звучи, затова за мен Тодор Живков си оставя политически идол. А тия, които казват днес, че нещо било забранено при Живков, са истинските педерасти.