Йорданка Христова: Фидел Кастро ме покани на 85-ия си рожден ден на 12 август 2011

Йорданка ХристоваСрещаме се с Йорданка Христова близо до паркхотел „Москва”, където живее. Към нас се приближава възрастна двойка. „От години живеем в Египет, но ви помним и обичаме”, казва мъжът. Данчето, която пее на 17 езика, му отвръща на арабски. Певицата току-що се е върнала от Мексико, предстои й концерт в Куба, а междувременно организира благотворителна вечер за колегата си Борис Гуджунов в Столичната библиотека.

- Защо вие организирате празника на Борис Гуджунов, г-жо Христова?
- Искахме да се съберем колеги, които обичаме Борето и да го поздравим за неговата годишнина, макар да се е съмнявал, че някога ще стигне 70. Той има финансови затруднения, но е много болен и не може да бъде толкова активен като нас. След като преживя самолетната катастрофа, в която загина Паша Христова, държавата го изостави. Сега Лили Иванова и Краси Гюлмезов му подадоха ръка, като го включиха в журито на фестивала в Кубрат, който е под патронажа на Лили.

- Защо навремето не станахте народна артистка?
- Предложиха ме за това звание, но бях председател на дружеството на българските рок и попевци към Съюза на музикалните дейци от 1985 до 1990 година. Тогава показахме колко сме солидарни. Дори ни наричаха „Солидарност”, защото тъкмо се беше появил Лех Валенса в Полша. Помагала съм на по-младите - Васил Найденов, Жоро Христов. Всяка година обсъждахме кандидатите за различни звания и беше страшна борба. Затова забраних да се дискутира моето повишение.

- Защо толкова драпаха за звания?
- Имаше материално измерение, годишно се даваше някаква сума, а и хонорарът веднага ти се вдигаше. То беше като „Оскар”. Драпаха не толкова моите колеги, колкото артистите от другите изкуства. Ние сме самци, вълци-единаци, всеки си върви по неговия път, по неговите си турнета. Всички останали жанрове бяха храненици на държавата, само ние бяхме частници. Пък сме и малко над нещата.

- Въпреки това вашата гилдия е най-сплотена сега.
- То е защото не сме артисти в оперен театър или солисти в симфоничен оркестър, не сме били в една трупа. Вежди Рашидов миналата година се шашна, че за една седмица направихме концерта в помощ на Гого от „Тоника” - без афиши, без нищо. Навремето всеки имаше своето клонче, не сме си правили гадни, задкулисни номера, както в театрите. Поне аз съм била с широко отворена обятия към моите колеги.

- Сега вас трите с Лили и с Богдана ви наричат примадоните на властта.
- Вярно е, и трите сме били снахи на Политбюро. Голям майтап! Какво спечелихме ли? Аз лично само негативи. Но не съжалявам за нищо, защото съм обичала съпруга ми, бог да го прости, имам две прекрасни деца, страшно уважавам свекъра ми Григор Стоичков. Смятам, че е изключително достоен човек и не бих го сложила на една плоскост с другите. По убеждения не съм комунист, а социалдемократ,  но той е толкова истински верен на своите идеи, че му се възхищавам. Ей толкова (показва кутрето си) не е ползвал за свои облаги. А можеше да осъди държавата и партиятата, че лежа в затвора заради скандала с Чернобил. От притеснение тогава получи микро инсулт. На негово място щях да осъдя България за няколко милиона, да си живея царски и въобще нямаше да мисля как да си платя парното, защото и той има проблеми като всеки пенсионер в България. Но свекър ми не го направи.

- Съществуваше ли конкуренция и ревност между пеещите министерски снахи?
- Аз лично не съм изпитвала никога ревност. С Богдана бяхме по-близки приятелки. Обичахме да играем карти – белот и покер. Имахме общи познати и досега се събираме с Боян Иванов. Здравко Радоев, първият й съпруг, много го обичах, също и майка му. С Лили се познавам пак покрай Здравко Радоев. Те имаха „милиционерски брак”, както се казваше у нас. Живееха заедно, но без подпис, както и с Гари (Асен Гаргов - б.р.). Винаги съм уважавала Лили, но сме много различни. Тя много слуша разни хора и понякога грешно реагира. В книгата й има доста истории, които не са верни. Но всеки може да пише каквото си иска и всеки има различен спомен от едно събитие.

- Например?
- Лъжа е, че съм й се обаждала, докато беше женена за Янчо Таков и съм я наричала Лиленце. Пък след това не съм говорела с нея. Няма такова нещо. Янчо е по-млад, а аз обичах по-възрастни мъже. Мъжът ми беше единственото изключение от хората около мен.

- За певци от вашия ранг не беше ли задължително да членуват в партията?
- Канили са ме в БКП и в Земеделския съюз. Не мога да търпя ограничения, затова отказвах и те онемяваха. Няма да забравя как на една новогодишна програма в операта Петър Танчев ме покани и аз с усмивка му казах, че нямам време за никакви дружинки и събрания. После всичко беше соц, даже и човешките отношения, а  приятелството се оказа мръсна дума. След 1989 година не отидох да се снимам на плаката за синята идея пред „Ал. Невски”, въпреки че Георги Минчев три пъти ми се обади. „Има ли партия зад това, не ме търсете”, му казах. Тогава останах съвзем сама, без приятели. От стрес си загубих гласа. Можех да говоря, но не можех да пея.

- От какво бяхте огорчена?
- Всички гракнаха срещу мен, че съм комунистическа издънка, като че ли съм била член на Политбюро, а аз дори не влязох в партията.  Била съм единствено против плейбека и затова възразих Роси Кирилова и братя Аргирова, които страшно обичам, да станат членове на нашето дружество. След това нещата се промениха. И аз съм пяла на синбек „по бедност”. Шапка й свалям на Лили, за това, че никога не го направи. Но тя няма семейство, професията е нейният живот.

- Как ще коментирате случващото се напоследък в държавата?
- Винаги съм казвала, че най-голямата мръсница е политиката. Всеки, който се занимава с нея, се цапа. Спомням си как когато Валери Петров искаше да каже нещо умно във Великото народно събрание, а всички крещяха срещу него, облечени в пуловери, все едно са отишли на излет. Никой не му обърна внимание. Затова двамата с Радой Ралин се отдръпнаха. Това са емоционални и  откровени хора, а в политиката трябва да си играч.

- Хареса ли ви Мексико, където бяхте скоро?
- Възхитена съм от тази страна, от реда и чистотата. Едно дърво да отрежат на улицата без позволение, става политически скандал. Бях на почивка в Пуерто Ваярта, там където Ричард Бъртън подари имение на Елизабет Тейлър и направи курорта известен. След това отидох в Мексико сити, където една моя приятелка оргаризира концерт в посолството ни за последно. Закриват го! В Мексико, където има улица „България”, площад „Георги Димитров” и училище „Людмила Живкова”. Там имаме 5-6 наши успешни треньори. Да не говорим, че във всеки симфоничен оркестър в Мексико има български музикант. Минах да видя и сестра ми, която живее в Щатите от 15 години. Тя е супервайзър в стоматологична клиника и рядко си идва. Не е като тук – 12 празнични дни за един месец.

- Поддържате ли кореспонденция с вашия стар приятел Фидел Кастро?
- На 12 август 2011 ще пея на концерт, посветен на Фидел за неговата 85-годишнина. Организира го еквадорска фондация на негов приятел - художника Гуаясамин. Ще пеят певци от цяла Латинска Америка. Разбира се, че ще го уважа, той е изключителна личност. Пише усилено  мемоарни книги и нищо друго не го интересува.

Интервю на Людмила Първанова за вестник „Галерия”