Йордан Караджов: Сигнал се отказва от изпълнението на “Да те жадувам”

Група Сигнал- Г-н Караджов, композиторът Георги Костов забрани "Сигнал" да изпълнява неговата песен "Да те жадувам". Какво се случи?
- Преди 3 години имахме същия спор с професора. Той се връща в 60-те и 70-те на миналия век - в неговото време, когато можеше да деребейства. Казах му и преди, и сега: "Жоро, не можеш да ни забраниш да тананикаме някакви нотки. Нито един композитор не може да забрани на хората да пеят. А на практика група "Сигнал" не я пее тази песен. Тъй като тя е като химн на групата и с нея завършваме всеки наш концерт, то на финала я пее публиката, не ние. Музикантите дори не си отваряме устата по време на песента, но проф. Георги Костов не ни вярва. Текстът на тази песен е на Любомир Левчев, но с него нямаме никакви проблеми.

- Спорът за пари ли е?
- Да. Професорът много добре знае, че навремето ни принуждаваха да вземаме песни от т.нар. сериозни, т.е. ангажирани композитори, сред които бе и той. Не можеше да ти излезе плоча, ако не вземеш песен от Сашо Йосифов, който бе шеф на "Балкантон". Или на въпросния човек, който чукаше на вратата и казваше: "Момчета, направил съм едно парче за вашия албум." След такова почукване веднъж му обяснихме, че албумът ни от 12 песни вече е направен. (Става дума за първата плоча през 1979 г., излязла в 320 хил. тираж.) Но същият този композитор ни обясняваше, че 13-ата песен няма да пречи на албума. И за да я вкарат тази негова песен, сгъстиха каналите на грамофонната плоча за сметка на качеството. Така че сме били жертва точно на такива хора.

- Защо жертва?
- Не ни се даваше да имаме авторски песни. Казваха: "На тия рокаджии какво им разбират главите от музика." Но времето ги опроверга - имаме над 5000 концерта, сега готвим 16-ия наш албум.

- Как все пак ще изгладите спора с Георги Костов?
- Спора с професора ще го уредим. Вероятно ще върнем години назад и ще се споразумеем за авторските права. Но той казва: "Забранявам на "Сигнал". А "Сигнал" не търпят забрана. Навремето успяхме да се оправим при оная власт, а сега един човек се кани да арестува нотите. Срещу това ние заявяваме, че "Сигнал" се отказва от изпълнението на тази песен, а не Георги Костов да я забранява. (Три дни по-късно проф. Георги Костов се обажда да изчистят дрязгите: "Да не ставаме смешни като Лили Иванова и Митко Щерев, а да излезем достойно от него".) Синът ми казва: "Татко, омръзна ми да те гледам толкова добър към хората." Защото все гледам да съм дипломатичен, добронамерен, а в един момент някой идва да ми дръпне ухото на мен, 60-годишния. Това няма да стане.

- Като говорим за лошите момчета, "Сигнал" залезе в зала "Изгрев" в Бургас през 1982 г. Разкажете какво се случи? Кой изрече: "Няма да свирим под милиционерски палки."
- Бургас, зала "Изгрев", 10 февруари 1982 г. Аз го казах. Когато се случи това, ми заявиха: "Готви ти се 20-годишна присъда за опит за бунт против властта." Заради полските събития тогава властите у нас бяха настръхнали някой да не събори устоите им. "Концертна дирекция" трябваше да направи два концерта, но ги обедини в един. Залата в Бургас бе с капацитет 800 души, а организаторите вкараха 4000. Луда работа. Половин час от съблекалните не можехме да си пробием път през публиката до сцената, а на нея нямаше директен изход. Тъкмо бе излязъл първият ни двоен албум "Каскадьори" през 1981 г. и вече бяха излезли "Зелени сигнали", "Лодка ли е любовта", "Каскадьори", "Да те жадувам". Пред нас имаше кордон от охрана уж да ни пазят. На третата песен младите се разиграха, започнаха да скачат и да пеят, а това бе противно на интонационната среда в България - как така ще се радваш, на какво при това ще се радваш и пр. Извадиха палките и така удариха едно момиче, че то се свлече и припадна. После започнаха да удрят и други. И аз трябваше да съм пълен изрод да продължа да пея на два метра от тях. Бях вече баща на 3-годишен син, а щерка ми бе на път да се роди. Може би от бащинско или пък чисто човешко чувство извиках на микрофона: "Няма да свирим и да пеем под ударите на милиционерските палки." Това се разработи от рапорта на бургаската милиция и последва моментална забрана да свирим от Комитета за култура. Сигурен съм, че Георги Йорданов въобще не си спомня за това нещо, но навремето той уби една група, взе хляба на 10 семейства с малки деца. След дълго разследване се разбра, че нямаме вина и след една година забраната да свирим падна.

- Споменахте термина "интонационна среда". Навремето с него държавата регламентираше в проценти каква музика трябваше да се свири - най-много българска, после руска, а накрая разрешаваше и 10% западна.
- Следеше се строго за това. Имаше хора, които седяха в залите и слушаха програмите. И тъй като имахме "агентура", винаги получавахме информация, че някой от "Концертна дирекция" е в залата да слуша какво свирим, независимо дали концертът ни е в Елхово или във Варна. Но "Сигнал" е най-наказваната група. За каквото се сетите - че са ни били остри обувките, че сме имали дълги коси, панталонът ми бил чарлстон, че сме свирили силно... Спираха ни по за 6-7 месеца. Просто някой се обажда по телефона и казва какво са решили отгоре.

- Кой е бил мракобесникът на естрадната музика, работил не за нея, а против нея?
- Не са един и двама. Когато тръгвахме на турне в различни градове с автобуса, от дирекцията идваха хора да ни проверяват косите. И ако им се струваха много дълги, ги режеха на място. Жива и здрава още е Ани Павлова от дирекцията, бе наш човек, голям приятел. Преди да тръгнем, товарехме апаратурата от кв. Иван Вазов. Ани идваше: "Я сега да ви видя изрядни ли сте." Тя, естествено, знаеше триковете ни, но си играеше ролята. Приятелките ни правеха прически с много фиби, за да прилепне косата и да изглежда малка. В автобуса махахме първо фибите и пускахме волно косите, както подобава на истински рокаджии.

- На кого от рода ви приличате. Баща ви е бил боксьор в "Славия" и е пеел в хор "Кавал". Такова съчетание днес няма.
- Майка ми и баща ми обичаха да пеят стари шлагери, като гостуваха техни приятели, а аз вече бях научил основните акорди и им акомпанирах на китара. Но баба ми Кина по бащина линия пееше добре, на нея дължа музикалната кариера, тъй като през 1964 г. ми купи първата китара. Но инструментът седеше в ъгъла, а очите ми все в географската карта с мечтата да опозная света. До една вечер, когато баща ми започна да свири италианския хит "Марина, Марина". И така тръгнаха нещата. Иначе съм завършил техникум по художествени занаяти и рисувах доста добре по онова време.

- Къде е "Сигнал" днес?
- Преди 1,5 г. направихме голям концерт по случай 30-годишнината на групата. Мина при невероятен успех. Искаме да го издадем на DVD, да издадем фотоалбум за тези 30 години и стихосбирка с мои текстове за групата. Сега подготвяме голямо турне в страната. Някои колеги ни казваха навремето, че ще се изхабим бързо заради многото наши турнета. Не бяха прави - колкото повече пътуваш, влизаш в по-добро темпо. Не съжаляваме, че сме пътували толкова много за тези 5000-6000 концерта в историята на групата.

- Как започнахте?
- Събрахме се за първи път в тази сграда, в която сега си говорим - на 6-ия етаж на Полиграфическия комбинат. Салона бе уредил първият ни барабанист Иван, който работеше като полиграф в сградата. Идвахме всеки ден и репетирахме. Тук направихме първото си парче "Любов". От самото начало следваме мелодичния рок. Навремето правехме кавъри на любими от нас групи, но авторската музика е друга - нея е пее целият народ, а не подхваща песен на любимата ми група "Куин". Авторското е преживяно и по-дълбоко стига до хората.

- Защо днес няма млади групи?
- Защото няма "Концертна дирекция". Тази организация се грижеше за целия концертен живот в България от всякакво естество - рок, джаз, народна музика, оперно пеене. Днес не е проблемът млади музиканти да се съберат в група, а в това, че липсва професионална организация да им направи турне и да ги видят хората на живо. Сега за да обезпечиш един концерт, трябва да извадиш десетки хиляди лева и дори ние в "Сигнал" - група на 32 години, се задъхваме да направим подобно шоу. А какво да кажат младите? И как да ги има.

- Как се запозна с жена си Мариана?
- Срещнахме се на Ахтопол - тя на 15, аз на 18 години. Бе отишла с майка си на почивка. Като се върнахме в София, й се обадих. Ходихме 6 години заедно нонстоп, без компромис по отношение на дружбата ни. И през 1976 г. на 27 юни се оженихме. Тя е и първата ми любов. Истинска жена - шиеше ми сама концертните дрехи, плетеше и шиеше и на децата, защото всичко тогава бе конфекция. Идваше с нас на концерти. Дори работи 2 години с групата.

- И е нямало изкушения от фенки?
- Не. Доверието между нас е пословично.

- Вярно ли е, че сте стеснителен?
- Да, но като изляза на сцената, не си личи. Иначе аз съм много притеснителен и свит, нямам самочувствие. А като гледам младите с какво самочувствие са и на сцената, и извън нея... Не го познавам това чувство.

- Дъщеря ви не прилича на вас, излъчва самочувствие.
- Не бих казал, преекспонирани са нещата от медиите. На сцената тя е същата като мен - подлудяваме от хъс, внушение и желание. Но и тя, като слезе, е една тихичка, не можеш да я забележиш.

- Синът ви Даниел с какво се занимава?
- Завърши кинорежисура преди години, но не успя да намери себе си в професията. Сега работи с групата, помага като техническо лице.

- На 60 години рокаджиите минават ли преди концерта през лекаря да сложи една слушалка на сърцето, да премери кръвното?
- Не! Колкото повече те гледа един лекар, толкова повече се разболяваш. Преди 3 години ми откриха диабет - хапчета, диети, какво ли не. Стана голяма паника. И казах на лекаря - оставете ме, защото ме разболявате повече, отколкото съм. И от една година съм си проверил кръвната захар един път може би. Така че, който има кръвно, си взема хапчето, аз си вземам за диабета и така.

- Как може да се реши конфликтът между НАП и музикантите?
- Да се плащат данъците. Ние имаме 4 фирми, през които пускаме всичките възнаграждения по банков път или в момента издаваме касова бележка с опростена фактура. Това трябва да прави всеки от нас. Но аз побеснях, когато премиерът каза: "Оправихме футболистите, сега ще оправим музикантите!" Псувах като хамалин вкъщи. Защото 40 години никой не почука на моята врата да каже: "Йордане, ето ти един комплект струни." А инструментите ни са за десетки хиляди евро, да не кажа за стотици. И щом искат, защо не се сложи ред да не се краде чрез интернет вложеният от нас почтен труд, а всеки си тегли оттам безплатно какъвто си албум поиска. От музикантите ли решиха да напълнят хазната?

- И от музикантите.
- Ами какво ще вземат от тях - 20-30 хил. лева. Повтарям - всеки трябва да си плаща данъците. Но да не се оглеждат в най-бедното перо - музиканти и учители, за да закърпят бюджета.

- Има ли сайт на ваши фенове?
- Наши симпатизанти са се обединили във фейсбук.

- Как сте с компютъра?
- Хич ме няма. Синът ми постоянно ме упреква и насърчава, вероятно му е омръзнало да изпраща имейли от мое име. Но Даниел има страхотна подготовка и аз затова го давам по-лежерно към тази техника.

- Някога искали ли сте да емигрирате?
- Не, почти няма кътче по света, където да не сме били. И много бързо сме разбрали, че тука ни е мястото.

- С досиетата как сте?
- Сигурно моето е много дебело, но не съм ходил да го видя (смее се). По времето на "Златни струни" ни бяха викали по разни служби, че сме искали да бягаме. Имаше такава идея през 1972 г., но го отдавам на някакъв младежки бунт тогава. И от милицията се опитваха да ме провокират, но баща ми каза да ме оставят на мира и да се занимават с него, ако трябва.

- Първият ви концерт зад граница?
- Беше в столицата на бившата ГДР - Източен Берлин, и то в деня, в който убиха Джон Ленън. Слизайки от сцената, наши приятели берлинчани ни съобщиха новината. Това никога няма да го забравя. Иначе в Берлин сме свирили общо 18 пъти. В Русия имаме над 500 концерта. И съжалявам, че двете страни прекратиха отношенията си. Имахме убийствен успех в Русия. Свирили сме и на Запад - в целия Скандинавски полуостров, два пъти в САЩ, в Лондон. В Кипър прекарахме около година. Там един Дейвид Хил свиреше в един пъб, но всяка вечер идваше и при нас. Веднъж ни каза: "Абе що не си пеете вашите песни?" Отговорихме му: "Няма как, свирим за чужденци." "Абе, хора, карайте си вашите песни - английският ви не е добър, а не може да си представите как искрят очите ви и как преживявате, като пеете вашите песни". И беше прав.

- Можете ли сега да направите един хит?
- Не, защото никого не го интересува това. Творецът бе издиган на пиедестал преди години и затова е останал в съзнанието на хората. Говоря за певци като Лили Иванова, Данчето Христова, за групи като "Щурците", ФСБ, "Сигнал". Творецът пише песента, но публиката я превръща в хит. Но първо тази песен трябва добре да е рекламирана от медиите. Това вече не се случва, макар и да има десетки радиа и телевизии. У нас не се пускат български песни - как да стане хит?

- Лодка ли е любовта?
- В много случаи - да! Винаги съм искал да чета текста по по-различен начин, а не буквално. Нашите текстове са безкомпромисни, защото винаги са защитавали високата позиция на мелодията, а не са лош придатък. И не случайно антологията от 52 парчета, която излезе наскоро в 3 диска, показва как мелодията покрива текста и обратното.

- Как минава един ден на Данчо Караджов?
- Според моята съпруга Данчо Караджов по цял ден нищо не прави, освен да пие чай до 11 часа, а после да свири и да си гали китарите? Ако внезапно ме осени някоя идея, скачам към най-близкия касетофон. Жена ми вика: "Какво ти стана пак"? Не й отговарям. Отговориш ли й, идеята вече е заминала.

- Ако някой поиска Йордан Караджов да му посвири и попее една вечер, какво струва това?
- Достъпно е да пея на всеки, но няма да назова цена, да не чуят от НАП. Обикновено свирим на наши почитатели, които правят 50- или 60-годишни юбилеи.

Интервю на Николай Масков за вестник “24 часа”