Ивелина Балчева: Получих инфаркт на концерт в Украйна

Ивелина Балчева- Ивелина, на 6 август 2000 г. сте поканена да пеете по случай 40-годишния юбилей на Илия Павлов. Как попаднахте в хотела му “Сейнт Илиас” (Св. Илия) в курорта “Св. Константин и Елена”?
- Така е, пяла съм само веднъж пред Илия Павлов, на неговия рожден ден. Тогава го видях за пръв и последен път, но бях много бясна.

- Защо, босът на „Мултигруп” се славеше като щедър бизнесмен? По това време, както е известно, е оперирал с милиони. Да не би да ви е дал по-малък хонорар от очаквания?!
- Режисьорът Петко Радилов - този уникален, луд и готин човек, в разгара на лятото на 2000-та ме навива: “Отиваме да пеем на едно страхотно място във Варна, в един гранд-хотел пред все отбрани хора. Там ще има един голям човек. Любимата му песен е “Бела съм, бела юначе”. Приготвям си бяла рокля от коприна, с рисувани рози по нея. Беше ми отредено да пея под едно уникално дърво, нещо страхотно. Ще пея в съпровод с тъпан, акапелно. В един момент се усещам къде съм и пред кого ще извивам глас. А там Мартина Вачкова, „Ку-ку бенд”… Дочувам, че три вечери покрай басейните се строят сцени. А аз направо съм се минала – по-голямата отговорност носи и по-големи претенции.

- Финансови, навярно?
- Ама разбира се! Преди това кандидатствах по проекти към тяхната фирма (”Мултигруп” – б.а.), но нямаше отговори…

- И изведнъж се оказахте прецакана. Както и да е, минало-заминало. С какви впечатления останахте от домакина?
- След изпълнението ми Илия Павлов дойде, поздрави ни с китариста Огнян Видев и тъпанджията. Каза, че страшно много му е харесала песента “Бела съм, бела юначе”. В един момент музиката се изключи и той запя руски романси. Стана невероятно шоу. В една от паузите му подарих мой албум. На другия ден се чухме по телефона. По-близо не успях да стигна до него, а така исках да си поговорим… Все си мисля, че той (Илия Павлов – б.а.) беше един от малкото ни просветени и посветени бизнесмени, притежаващ една друга култура…

- Затова ли днес не е между живите? Апропо, на 6 август, след броени дни, щеше да навърши 50 години.
- Нещо ми подсказва, че той въобще не е умрял. Отдавна си живее в Латинска Америка, движи си задкулисно бизнеса. Както много от побелелите ни генерали по селата. Гледат си животни и си въртят бизнеса оттам. Това е общоприет вариант по цял свят.

- Вие сте единствената поппевица, писала гневно писмо до министър-председател. Какъв беше поводът?
- Писмото беше адресирано до Симеон Сакскобургготски. В него му пишех за проблема „Евровизия”. Че нямаме там свой представител, възможности или какво?! Бях гневна защо за юбилея на една голяма българска актриса могат да се дадат 25 000 лв. само за цветя и поздравления (навярно намеква за примата Цветана Манева, когато съпругът, й Явор Милушев, е зам.-министър в културното ни ведомство – б.а.), а правителството не може да задели 45 000 евро за такса и за участие в „Евровизия”. Нали това е част от нашето присъствие в Европа, нали веднъж се прави в годината?!

- И какъв беше ефектът от спонтанната ви депеша?
- Ами 4-5 месеца след нея обявиха първите подборни турове в едно от студиата на БНТ. Все се питам дали тази рязка промяна не е била вследствие на писмото ми до царя. Радостна, отивам веднъж в БНТ, обяснявам на човека от пропуски, че искам да слушам кандидатите. Не ме пуснаха… Аз, Ивелина Балчева, дала толкова много за фонда на БНТ, за БНР, все ще чака пропуски. Не се изненадах. И Марин Големинов е чакал на входа на Министерството на културата два часа и половина, за да влезе при някого от заместниците, без да знаят кой е. България не обича талантите си!!! Ние се раждаме с оптимизъм, но трябва и да умираме с оптимизъм. По силата на Тибетската книга за смъртта не трябва да страдаме, а да се радваме. Работя с деца, болни от аутизъм. Представете си какво е! Баща ми прекара 4 години на легло след инсулт, в специален хоспис. Всеки месец по 20 дни съм стояла при него. Прилагах му терапевтични методи, свързани с въздействието на музиката. Това му даде много добра психонагласа и воля за живот. Изпратих и майка си, беше с Алцхаймер, в ръцете ми издъхна. В най-студения месец прибрах баща си от хосписа с катафалката и по целия път му говорих защо така изведнъж ме напуска… Трябва да умираме с оптимизъм.

- Често пъти сте била на границата между живота и смъртта. От подобно “време разделно” ли ви идва ориентацията към езотериката, тайнството, окултното?
- Лекари са ми казвали, че, без да знам, съм прекарала леки форми на инфаркт, на крака. Първият път беше след концерт в Украйна, с техен симфоничен оркестър. Пея руски романси, бях включила само три песни. Изкараха ме на бис, аплаузи, нещо страхотно. За да запълня дупката, изпълних една родопска песен. Прибирам се в хотела, всичко ми се върти. Нито чувам, нито виждам. Краката ми взеха да омекват. Само си казвам: “Господи, не тука! Може да е в самолета към родината, но не тук…” Оправих се. Следващият път бе у моята свекърва. Копаме, обръщаме на двора, говорим си как земята ни зарежда. Дрън-дрън… По едно време се усещам, че ходя в някакви паници, краката ми омекнали, всичко ми се върти. Виждам смъртта на майка ми, катафалката, която идва да я вземе от къщи, погребението й. Животинките по двора – птици, кокошки, зайци, неистово започват да крещят, да писукат, прощават се със стопанката си. До този момент се държах, в следващия усетих как говоря много бавно, как краката ми се подкосиха, не мога да се отделя от земята. Може да е бил някакъв инсулт.

Интервю на Георги Андонов за BLITZ